Постинг
07.01.2007 17:49 -
Културни тържества
/Посвещение на Минчо Панайотов и пловдивските художници/
Самолетът не успя да се приземи на летището в София , поради гъстата мъгла и пое към близкия град , където имало видимост.
Това пътуване започна като на майтап.Вчера ме привика президентът и ми обясни , че съм назначен временно за аташе по културата в някаква държавица на другия край на света.
- Казва се България – уточни той - Има я на картите с по- голям мащаб- някъде в югоисточния край на Европа.
И като забеляза печалната ми физиономия добави загрижено:
- Не се притеснявай – не са човекоядци.
- Ама , господин президент - опитах се да възразя аз- какъв културен аташе съм аз , какво ти разбирам от култура?
Много ме притесняваше това назначение. И къде в тоя Диарбекир – да беше някъде Монголия или поне Таджикистан , ами то това какво е? Понеже прадядо ми бил от български произход – ето ти тебе културен аташе , бъпреки , че бъкел не зная български.
- Не е нужно да знаеш български , нито да разбираш от култура – отсече президентът - ти да не мислиш , че онези много разбират. Имат само един по- известен философ от миналото и те не могат да се разберат помежду си българин ли е , сърбин ли е или македонец. Някой си Кирил и Методи.
- Аха , това не беше ли там , дето е селото на Стоичков?
- Май там беше . Питай по- добре Ричард Хелмс от ЦРУ. Той е запознат с подробностите. Приятно пътуване!
И президентът ме избута от овалния кабинет.
Няма как събрах си багажа в един куфар и тръгнах. От летището се обадих на жената , че съм заминал по задачи и да не се притеснява .
Чунким много и пука.
То поне да не беше тази мъгла да се приземим като хората , ами сега кой знае къде ще заорем из кърищата. Казват , че градчето , където трябва да отидем е от полуселски тип , затънало в калта на Тракия и пълно с всякакви отрепки. За голям късмет , се приземихме благополучно на някаква поляна край градчето , която аборигените с особена гордост наричат “летището”. Пази боже!
Трябва да призная , че посрещането беше изумително. Все едно , че посрещат някакъв месия- синът Господен или най – малко Майкъл Джексън - ами тя дървотията не ходи по гората. Освен официалните лица от кметството , тук присъствуваха множество граждани и посрещачи . Изведнъж се видях с ореол – понесен в небесата и възседнал облаците. Знамена , плакати ,оркестър с духова музика и сто каба -гайди , танцов ансамбъл , хора , ръченици , кьочеци ; членове на някакъв българо -американски комитет, църковни настоятелства , дружества на англоговорещите , членове на съюза на писателите- я , ама тука имало и такива - членове на съюза на художниците –намираха се дори и трезви между тях, някакви масони , представители на няколкостотин политически партии със сини , червени , зелени , жълти , оранжеви , пембяни и всякакви знамена . На едно друго – шарено знаме имаше изтипосан лъв . Не куче , не котка , а лъв – символ на величието и могъществото на въпросната държавица , чакай – как беше – Бър… Бър… България. Впоследствие научих , че пъдарите и бодигардовете били повече и по- добре въоръжени от армията.
Посрещнаха ме с овации и бурен въсторг. Оцелях все пак. В суматохата някой ми пробута “кукла”. Част от доларите ми бяха подменени с пачка местна валута ; между банкнотите имаше парчета стари вестници и тоалетна хартия. Карай да върви – малкия дявол. Един захилен силно мургав индивид премяташе в ръцете си кибритени кутийки и нареждаше безспирно :” тука има – тука няма.” Наред с музиката , знамената и циганите , през шпалира към мен се насочиха някакви нашарени хубавици и ми поднесоха цветя и погача с хляб и сол.
Разбрах , че това е част от ритуала и символизира всенародната любов.
Само се чудя от къде се пръкна тази всенародна любов , като до вчера бяхме май най- злият враг. Мисля си и се сещам , че съществена роля в този прословута народна любов играят доларите . Ама нейсе.
На приготвената за целта трибуна се изредиха кметът, партийни лидери , депутати. Говориха нещо много тържествено и вдъхновено , което преводачката едва смогваше да ми преведе.Особено ме впечатли често повтаряния израз : “нашите братя американци “. Почти като “големия съветски брат”. Тези хора като че непрекъснато се озъртат и търсят някакъв по- голям брат, без който не могат да си представят съществуването. Интересно , че всичките им “големи братя “ преди нас до сега не са прокапсали , така че малко ме притеснява това “братство “.
Дано да се лъжа.
За сега ми се изясни само едно , че всички много ме обичат. Е това е вече върхът.
Накрая след като премина официалната част , към мен се приближи някакъв червендалест тип с дълга проскубана брада и изрева гръмогласно в ухото ми :
- Да вървим ,” майна “! Софрата ни чака.
Преводачката добросъвестно ми преведе израза. Градът се казваше Пловдив и освен това останах с впечатлението , че това “майна” е някаква благородническа титла , предполагаща почит и уважение – нещо като “ сър” или “ ваше високоблагородие”.
Докато се осъзная , пред нас спряха няколко черни лимузини и ме отведоха нанякъде. Не успях да реагирам. Мислех , че ще ме откарат към хотела , защото бях изморен от пътуването , но не би. Преди това ме очакваше много сериозно изпитание. То се състоеше в участие в едно грандиозно тържество , уредено пак в моя чест от група местни интелектуалци. Гледам ги и ме напушва смях – абсолютни фукари.
Казаха освен това , че тържеството се спонсорира от някаква фондация за събиране помощи за бедните и пострадалите от стихийни бедствия .
Бях шокиран от огромната софра и огромното стълпотворение от участници . Не мога да ги изреждам всичките , но като че цялата кохорта от посрещачи , които бяха на летището , се появиха и тук. Успокоиха ме веднага ; казаха : “карай да върви – кьорсофра”…
Тоест- софра в чест на бедните и гладните - да са живи и здрави – и с участието на моя милост. Поводът си заслужава. Добре , че поне нямаше този път речи и пожелания , че съвсем щях да изкрейзя. Произнесоха само една такава ключова дума: “ наздраве “ и тогава към мен с чаша в ръка , захилен до уши , се насочи стремително същият онзи брадат индивид- май беше от съюза на художниците- и отново изрева в ушите ми като Иерихонска тръба :
- Майна пий!
Олеле, боже! Сега я втасахме. Пийнах малко от питието , което ми предложиха , колкото да спазя етикета – беше добро шотландско уиски- и възнамерявах да се оттегля , но онзи не мирясваше:
- Пий , майна ,пий!
Не ми беше удобно да отказвам . Зная ли какви са обичаите тук. Ще кажат: “ Надменен американец– още не пристигнал и започва да се дуе като пуяк “… И току виж дружбата запецнала .
Ами няма как спазих етикета и обърнах няколко яки гълтока. Имах чувството , че всички са ме зяпнали и следят внимателно дали пия сериозно или само лизвам чашата , което застрашително би подронило авторитета ми , както и авторитета на нацията , която представям . Вероятно тук достоинствата , както на конкретна личност , така и на нацията се определят съобразно способността да се поддържа високо темпо на пиене и достатъчна издържливост , което опровергава нашето виждане по въпроса – това , че достоинството е функтция , чийто аргумент се изразява с наличието на съответен банков авоар. Явно този период тук е вече преодолян. Поради което възнамерявам , завръщайки се от тази командировка в доклада си да препоръчам на президента , подготвяйки дипломати за тази страна , да ги подбират не измежду професионалните такива , а измежду здравите пиячи – може и каубои от дивия запад . Това е съвсем достатъчно.
Всенародното веселие се изразяваше в ядене и пиене на корем , песни и танци. Няколко местни красавици се втурнаха едновременно да танцуват с мен и аз, макар и достатъчно уморен, нямаше къде да бягам. Трябва да им се признае , че наистина бяха красиви и ако бяха и толкова умни , щяха да бъдат несравними. За кратко време се оказах най -ухажвания мъж в заведението. Това определено ме ласкаеше , но накрая започна да ми дотяга. Ако тези епизоди станат обществено достояние , което е много възможно, поради присъствието на журналисти , вероятно ще ми се наложи да давам дълги обяснения на жената. Дори в един момент започна разправия и бой между две дами , всяка от които се домогваше с всичка сила до благоволението ми. Видях скубане на коси , чух крясъци и писъци .
- Какво става тук , какво е това представление?- попитах аз преводачката.
- Ами представление- част от ритуала – отговори тя малко скомфузена – Става въпрос за символика , която да подчертае колко много всички ви обичат.
- Аха…
Съгласих се макар и с известни резерви, като гледах как онези се скубят и дерат лицата си с маникюрите. Егати символиката .Накрая дори дойде полиция и ги отведоха . Симпатичен народ…
След малко се чуха възгласи , тълпата се отдръпна и през оформения шпалир премина още една популярна личност. Веднага се досетих , а освен това бях гледал и доста фотографии , че това е българският президент. Той се отправи усмихнат към мен с чаша в ръка и аз , за да засвидетелствувам уважение и да спазя етикецията , посрещайки го , вдигнах чашата и изревах гръмогласно на чист български:
- Майна, пий!
Последваха бурни овации.
Харен човек бил този техен президент. Прегърна ме топло през рамо, удари два-три гълтока и ми обясни на някакъв странен английски:
- Виж кво – няма да се плашиш ! Щом ние сме с вас, проблемът с тероризма е ликвидиран. Мамицата им и хаирсъзи!..
- Господин, президент – малко притеснено отговорих аз- назначен съм за аташе по културата и не съм запознат с военните въпроси. Това е от компетенциите на военния…
- Естествено – културен. Ама ний всичките тук сме много културни . Целият български народ чете вестници и гледа “По света и у нас”. Някои дори се научиха да псуват по английски.
- Да , да , напредъкът в културата е очевиден. Особено тази музика – много странен ритъм…
- О да – ритъма… Имаме си ние цяла плеяда от музикални дарования: Ивана , Глория ,Николина, Азис , Кондьо и др…
- Аха, аха… Ей !
Президентът се сбогува , защото го повикаха спешно по телефона за важна среща в София, а тържеството продължи с неотслабващо темпо. Появиха се още бутилки и още ястия. Последваха наздравици и главата ми съвсем се замая. Направи ми впечатление необикновеният апетит на присъствуващите. Те ядяха и пиеха с хъс като за последно. Споделих впечатлението си с преводачката ,а тя някак странно се изчерви и смрънка нещо неразбираемо; май ставаше въпрос за следното , че съгласно протокола , разноските по тържеството се поемат от фонда за пострадалите от стихийни бедствия , така че…
Аха загрях. Значи стимулът за неимоверния апетит на тези приятели е обстоятелството, че друг плаща сметката . Блазе им на пострадалите от стихийните бедствия. Стана ми смешно като се сетих , че скоро им предстои членство в Европейския съюз. Заваллиите -европейци…
Нали съм си културен аташе , макар, че хал- хабер си нямам от тези неща , накрая реших да проявя интерес по посока към въпросната тема.
Бях чул и чел някъде , че това градче в действителност е люлка на културата по този край още от дълбока древност, та и до сега.
Нещо повече : обясниха ми като две и две –четири , че люлката на Европейската цивилизация се е залюляла именно тук , а не някъде другаде , което малко ме смути , заради моето невежество по въпроса.
Явно всички ние останалите - европейци и американци – сме били пълни невежи и дълбоко заблудени от разни самозвани изследователи, дето не са дошли тук да питат , ами си измислят разни нелепици.
И понеже проявих интерес и реших на следващия ден да разгледам обектите из стария град, веднага се намериха услужливи придружители, а някои направо ми обясниха в какво се състои работата. Онзи моят приятел с проскубаната брада моментално се появи с една камера и разреши въпроса по най- прагматичен начин.
Беше се насвяткал до козирката.
- Слушай , майна , хич не ти трябва да се блъскаш из ония камънаци и да си губиш времето. Там ходят само начинаещи художници и самодейци да се учат да рисуват стари къщи. Ние – професионалистите си стоим в кръчмата. Всичко, което е по- важно , е събрано тук и можеш да го видиш още сега.
След което , без да чака съгласието ми, веднага включи апарата и пред мен се появиха тесни калдаръмени улички , редици от стари постройки в ренесансов стил и множество църкви.
- Ето това е църквата Света Марина – поясни той – това е Света Богородица , това е Свети Георги , това е свети Константин и Елена , това са Свети четиридесет мъченици…
- Четиридесет мъченици ?- шашнах се аз – Не са ли много?
- Доста са – изгрухтя онзи - а ето и още мъченици…
Той превъртя камерата и на екрана се появиха някакви мрачни типове с кървясали очи, наредени край една софра, с бутилки и чаши. Това никак не ми приличаше на църква . Май си беше обикновена кръчма.
- Чакай приятелю, тези също ли са светии?- попитах аз доста объркан.
- Светии са – потвърди онзи убедително- Ето този тук е Свети Начо -културата–бог да го прости.
- Аха - Свети Начо…
- Онзи до него е Свети Жоро- слона. Бог да го прости.
- Свети Жоро ?..
- Именно. Това там е свети Цанко. Бог да го прости.
- Свети Цанко. Но това е скулптура .
- Скулптура е. Човекът отдавна се е възнесъл в царството небесно. Другият оттатък е свети Златю и той се спомина. Ето този брадатият е свети Йони - лека му пръст. Ето го и свети Кольо Витковски , наскоро се спомина и свети Пенчо…
- Чакай , чакай , много светии имате – простенах аз съвсем изтормозен.
- Много са. Има и още . Онзи там е Свети Енчо…
- Свети Енчо , но той изглежда като жив…
- Че е жив, жив е. И пие като змей – горянин. До него е Свети Георги – бояджана. Пак се е натряскал. Онзи рижавият там е свети Здравко . Понякога го виждам и трезвен…
За секунда камерата мръдна и ми се мярна някаква скулптура на една смачкана гротеска с каскет и клепнали уши. Кротка усмивка на кротък идиот.
- Стоп, ами този кой е?
- Това е свети Милю. – Светъл образ и закрилник на град Пловдив – символизиращ силата и мъжкото начало.
- Момент, момент - притесних се аз- няма да ги запомня всичките . Ами ти кой си?
- Аз съм Свети Минчо.
Р.
Няма коментари
Търсене
Блогрол