Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.01.2007 17:49 - Културни тържества
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 602 Коментари: 0 Гласове:
0



                                                 

                                          

           /Посвещение на  Минчо Панайотов и пловдивските художници/

Самолетът не успя да се приземи на летището в София , поради гъстата мъгла и пое  към близкия град , където имало видимост.
Това пътуване започна като на майтап.Вчера ме привика президентът и  ми обясни , че съм назначен временно за аташе по културата в някаква държавица на другия край на света.
- Казва се България – уточни той -  Има я на картите с по- голям мащаб- някъде в югоисточния край на  Европа.
И като забеляза  печалната ми физиономия добави  загрижено:
- Не се притеснявай – не са човекоядци.
- Ама , господин  президент - опитах се да възразя аз- какъв културен аташе съм аз , какво ти разбирам от култура?
Много ме притесняваше това назначение. И къде в тоя  Диарбекир – да беше  някъде  Монголия или поне Таджикистан , ами то това какво е? Понеже прадядо ми бил от български произход – ето ти тебе културен аташе , бъпреки , че бъкел не зная български.
- Не е нужно да знаеш български , нито да разбираш от култура – отсече президентът - ти да не мислиш , че онези  много разбират. Имат само един по- известен философ от миналото  и те не могат да се разберат помежду си  българин ли  е , сърбин ли е  или македонец. Някой си  Кирил и Методи.
- Аха , това не беше ли там , дето  е селото на  Стоичков?
- Май там беше . Питай по- добре Ричард Хелмс от ЦРУ. Той е запознат  с подробностите. Приятно пътуване!
И президентът ме избута от  овалния кабинет.
Няма как събрах си багажа в един куфар и тръгнах. От летището се обадих на жената , че съм заминал по задачи  и да не се притеснява .
Чунким много и пука.
То поне да не беше тази мъгла да се приземим като хората  , ами  сега кой знае къде ще заорем из  кърищата. Казват , че градчето , където трябва да отидем  е от полуселски тип , затънало в калта на  Тракия и пълно с всякакви отрепки. За голям късмет , се приземихме благополучно  на някаква поляна край градчето , която аборигените с особена гордост наричат  “летището”. Пази  боже!
Трябва да призная , че посрещането беше изумително. Все едно , че посрещат някакъв месия-  синът Господен или най – малко  Майкъл Джексън - ами тя дървотията не ходи по гората. Освен официалните лица от кметството , тук присъствуваха множество граждани и  посрещачи . Изведнъж се видях с ореол – понесен в небесата и възседнал облаците. Знамена , плакати  ,оркестър с духова музика  и сто каба  -гайди , танцов ансамбъл , хора , ръченици , кьочеци ; членове на някакъв  българо -американски комитет, църковни настоятелства ,  дружества на англоговорещите , членове  на съюза на писателите-  я , ама тука имало и такива -  членове на съюза на художниците –намираха се дори  и трезви между тях, някакви масони ,  представители на няколкостотин политически партии със сини , червени , зелени , жълти , оранжеви , пембяни и всякакви знамена . На едно друго – шарено знаме имаше изтипосан  лъв . Не куче , не котка , а лъв – символ на величието и могъществото на въпросната държавица , чакай – как беше – Бър… Бър… България. Впоследствие научих , че пъдарите и бодигардовете били повече и по- добре въоръжени от  армията.
Посрещнаха ме с овации и бурен въсторг. Оцелях все пак. В суматохата някой ми пробута  “кукла”. Част от доларите ми бяха  подменени с пачка местна валута ; между банкнотите имаше парчета стари вестници и тоалетна хартия.  Карай да върви – малкия дявол. Един захилен силно мургав индивид  премяташе в ръцете си  кибритени кутийки и  нареждаше безспирно :” тука има – тука няма.” Наред с музиката , знамената  и циганите , през шпалира към мен се насочиха  някакви нашарени хубавици  и ми поднесоха цветя и погача с хляб и сол.
Разбрах , че това е част от ритуала и символизира всенародната любов.
Само се чудя от къде се пръкна тази всенародна любов , като до вчера бяхме май най- злият враг.  Мисля си и се сещам , че  съществена роля  в този  прословута народна любов  играят доларите . Ама нейсе.
На приготвената за целта трибуна се изредиха кметът, партийни лидери , депутати.  Говориха нещо много тържествено и вдъхновено , което  преводачката едва смогваше да ми преведе.Особено ме впечатли често повтаряния  израз : “нашите братя американци “. Почти като  “големия съветски брат”. Тези хора като че непрекъснато се озъртат и търсят някакъв  по- голям брат, без който не могат да си представят съществуването. Интересно , че всичките им “големи братя “ преди нас до сега  не са прокапсали , така че малко ме притеснява това “братство “.
Дано да се лъжа.
За сега ми се изясни само едно , че всички много ме обичат. Е това е вече върхът.
Накрая  след като премина официалната част , към мен се приближи някакъв червендалест тип  с дълга проскубана брада  и изрева гръмогласно в ухото ми :
- Да вървим ,” майна “! Софрата ни чака.
Преводачката добросъвестно ми преведе израза. Градът се казваше  Пловдив  и освен това останах с впечатлението , че това “майна” е  някаква благородническа титла , предполагаща  почит и уважение – нещо като “ сър” или  “ ваше високоблагородие”.
Докато се осъзная , пред нас спряха няколко черни  лимузини  и ме отведоха  нанякъде. Не успях да реагирам. Мислех , че ще ме откарат към хотела , защото бях изморен от пътуването , но не би. Преди това ме очакваше много сериозно изпитание. То се състоеше в участие  в едно грандиозно тържество , уредено пак в моя чест от група местни интелектуалци. Гледам ги и ме напушва смях – абсолютни фукари.
Казаха  освен това , че тържеството се спонсорира от някаква фондация  за събиране помощи  за бедните и  пострадалите от стихийни бедствия .
Бях шокиран от огромната софра и огромното стълпотворение от участници . Не мога да ги изреждам всичките , но  като че цялата кохорта от посрещачи , които бяха на летището , се появиха и тук. Успокоиха ме веднага ; казаха : “карай да върви – кьорсофра”…
Тоест- софра в чест на бедните и гладните  - да са живи и здрави – и с участието на моя милост. Поводът си заслужава. Добре , че поне нямаше този път речи  и пожелания , че съвсем щях да  изкрейзя. Произнесоха само една такава  ключова  дума: “  наздраве “ и тогава към мен с чаша в ръка  , захилен до уши , се насочи  стремително същият  онзи брадат индивид- май беше от съюза на художниците- и отново изрева в ушите ми като  Иерихонска тръба :
- Майна пий!
Олеле, боже! Сега я втасахме. Пийнах малко от питието , което ми предложиха , колкото да спазя етикета – беше добро шотландско уиски- и възнамерявах да се оттегля , но онзи не мирясваше:
- Пий , майна ,пий!
Не ми беше удобно да отказвам . Зная ли какви са обичаите тук. Ще кажат: “ Надменен американец– още не пристигнал и започва да се дуе като пуяк “… И току виж дружбата  запецнала .
Ами няма как спазих етикета и  обърнах няколко яки гълтока. Имах чувството , че всички са ме зяпнали  и следят внимателно дали пия сериозно или  само лизвам чашата , което  застрашително би подронило авторитета  ми , както и авторитета на нацията , която представям . Вероятно тук достоинствата , както на конкретна личност , така и на нацията  се определят  съобразно способността  да се поддържа високо темпо на пиене  и достатъчна издържливост , което опровергава  нашето виждане по въпроса – това , че достоинството е функтция , чийто аргумент  се изразява  с наличието на  съответен банков авоар. Явно този период тук е вече преодолян. Поради което възнамерявам , завръщайки се от тази командировка  в доклада си да препоръчам на президента , подготвяйки дипломати за тази страна , да ги подбират не измежду професионалните такива ,  а измежду здравите пиячи – може и каубои от дивия запад .  Това е съвсем достатъчно.
Всенародното веселие се изразяваше в ядене и пиене на корем , песни и танци. Няколко местни красавици се втурнаха едновременно да танцуват с мен  и аз, макар и достатъчно уморен, нямаше къде да бягам. Трябва да им се признае , че наистина бяха красиви  и ако бяха и толкова умни , щяха да бъдат несравними. За кратко време се оказах най -ухажвания мъж в заведението. Това определено ме ласкаеше , но накрая започна да ми дотяга. Ако тези епизоди станат обществено достояние , което е много възможно, поради присъствието на журналисти , вероятно  ще ми се наложи да давам   дълги  обяснения на жената.  Дори в един момент  започна разправия и бой между две дами , всяка от които се домогваше с всичка сила до благоволението ми. Видях скубане на коси , чух крясъци и писъци .
- Какво става тук , какво е това представление?- попитах  аз преводачката.
- Ами представление- част от ритуала – отговори тя малко скомфузена – Става въпрос за символика , която да подчертае колко много всички ви обичат.
- Аха…
Съгласих се макар и с известни резерви, като гледах как онези се скубят и дерат лицата си с маникюрите.  Егати символиката .Накрая дори дойде полиция и ги отведоха . Симпатичен народ…
След малко се чуха възгласи  , тълпата се отдръпна  и през оформения шпалир премина още  една популярна личност. Веднага се досетих , а освен това бях  гледал и доста фотографии , че това е българският президент. Той се отправи усмихнат към мен  с чаша в ръка  и аз , за да засвидетелствувам уважение  и да спазя етикецията , посрещайки го , вдигнах чашата  и изревах гръмогласно на чист български:
- Майна, пий!
Последваха бурни овации.
Харен човек бил този техен президент. Прегърна ме топло през рамо, удари два-три гълтока  и ми обясни на някакъв странен английски:
- Виж кво – няма да се плашиш ! Щом ние сме с вас, проблемът с  тероризма е ликвидиран. Мамицата им и хаирсъзи!..
- Господин, президент – малко притеснено отговорих аз- назначен съм за аташе по културата и  не съм запознат с военните въпроси. Това е от компетенциите на военния…
- Естествено – културен. Ама ний всичките тук сме много културни . Целият български народ чете вестници  и гледа “По света и у нас”. Някои дори се научиха да псуват по английски.
- Да , да , напредъкът в културата  е очевиден. Особено тази музика – много странен ритъм…
- О да – ритъма… Имаме си ние цяла  плеяда   от музикални дарования: Ивана , Глория ,Николина, Азис , Кондьо и др…
- Аха, аха… Ей !
Президентът се сбогува , защото го повикаха спешно по телефона за важна среща в  София, а тържеството продължи с неотслабващо темпо. Появиха се още бутилки и още ястия. Последваха  наздравици и главата ми съвсем се замая. Направи ми впечатление необикновеният апетит на присъствуващите. Те  ядяха и пиеха с хъс като за последно. Споделих впечатлението си с преводачката  ,а  тя някак странно се изчерви и смрънка  нещо неразбираемо; май ставаше въпрос за следното , че съгласно протокола  , разноските по тържеството се поемат от  фонда за пострадалите от стихийни бедствия , така че…
Аха   загрях. Значи стимулът за неимоверния апетит на тези приятели е  обстоятелството, че друг плаща сметката .  Блазе им на пострадалите от стихийните бедствия.  Стана ми смешно като се сетих , че скоро им предстои  членство в  Европейския съюз. Заваллиите -европейци…
Нали съм си културен аташе , макар, че хал- хабер си нямам от тези неща , накрая реших да проявя интерес по посока  към въпросната тема.
Бях чул и чел някъде , че това градче  в действителност е люлка на културата  по този край още от дълбока древност, та и до сега.
Нещо повече : обясниха ми като две и две –четири , че люлката на  Европейската цивилизация  се е залюляла именно тук , а не някъде другаде , което малко ме смути , заради моето невежество по въпроса.
Явно всички  ние  останалите - европейци и американци – сме били пълни невежи и дълбоко заблудени  от разни  самозвани  изследователи, дето не са дошли тук да питат , ами си измислят разни нелепици.
И понеже  проявих интерес  и реших на следващия ден да разгледам обектите  из стария град, веднага се намериха  услужливи  придружители, а някои направо ми обясниха  в какво се състои работата. Онзи моят приятел с проскубаната брада  моментално  се появи с една камера  и разреши въпроса по  най- прагматичен начин.
Беше се насвяткал до козирката.
- Слушай , майна , хич не ти трябва да се блъскаш из ония камънаци  и да си губиш времето. Там ходят  само начинаещи художници и самодейци  да се учат да рисуват стари къщи. Ние – професионалистите си стоим в кръчмата. Всичко, което е по- важно , е събрано тук и можеш да го видиш още сега.
След което , без да чака съгласието ми, веднага включи апарата  и  пред мен се появиха  тесни калдаръмени улички , редици от стари постройки в ренесансов стил и множество църкви.
- Ето това е църквата  Света Марина – поясни той – това е Света Богородица , това е  Свети  Георги  , това е свети  Константин и Елена , това  са  Свети четиридесет мъченици…
- Четиридесет мъченици ?- шашнах се аз – Не са ли много?
- Доста са – изгрухтя онзи -  а ето и  още мъченици…
Той превъртя камерата и  на екрана се появиха  някакви мрачни типове с кървясали очи, наредени край една софра, с бутилки и чаши. Това никак не ми приличаше на църква . Май си беше обикновена кръчма.
- Чакай приятелю, тези също ли са светии?- попитах аз доста объркан.
- Светии са – потвърди онзи убедително- Ето този тук е  Свети  Начо -културата–бог да го прости.
- Аха -  Свети  Начо…
- Онзи до него е  Свети Жоро- слона. Бог да го прости.
- Свети  Жоро ?..
- Именно. Това там е свети Цанко. Бог да го прости.
- Свети  Цанко. Но това е скулптура .
- Скулптура е. Човекът отдавна се е възнесъл в  царството небесно. Другият оттатък е свети  Златю  и той се спомина. Ето този брадатият е свети Йони  - лека му пръст. Ето го и свети Кольо Витковски , наскоро се спомина и свети  Пенчо…
- Чакай , чакай , много светии имате – простенах аз съвсем изтормозен.
- Много са. Има и още . Онзи там е  Свети Енчо…
- Свети Енчо , но той изглежда като жив…
- Че е жив,  жив е. И пие като змей – горянин. До него е Свети Георги – бояджана. Пак се е натряскал. Онзи рижавият там е   свети  Здравко . Понякога го виждам  и трезвен…
За секунда камерата мръдна и ми се мярна  някаква скулптура на една смачкана гротеска  с каскет и клепнали уши. Кротка усмивка на кротък идиот.
- Стоп, ами този кой е?
- Това е свети Милю. – Светъл образ и закрилник на  град Пловдив – символизиращ силата и мъжкото начало.
- Момент,  момент - притесних се аз- няма да ги запомня всичките . Ами ти кой си?
- Аз съм  Свети Минчо.

Р.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922036
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031