Прочетен: 1066 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 26.09.2010 23:03
Бутилкова песен
Една бутилка снощи ме целуваше
сред замъци и пеещи слънца;
видях среднощ Менадите* – танцуващи
в кристали от премръзнали сърца.
С палитрата на много бити каузи
рисувах лъч по лунната дъга;
изнизваха се пауза след пауза
в притихнали сонати от тъга.
Измислях си, измислях си измислици –
самотен флирт с мъглите на нощта;
надеждите ми – скитащи орисници –
преминаха на зиг-заг през света.
Отпивах и нектара, и отровата
от воплите на отзвучал акорд –
с мелодии от полета на совите
и залези от гаснещ метеор.
На зимната симфония в оркестъра
акомпанирах „соло на паваж” –
с пожарите на „Звездна нощ”* от спектъра
и пясъци от Евиния плаж.
И всяка нощ възкръсвах аз, умирайки
на виното в смълчания олтар,
и шепнеше ми тихичко бутилката
безсъници от зъзнещ тротоар.
* Менади – гр. Спътнички на бог Дионисий.
* Звездна нощ – Картина на Ван Гог
Дестинация
„ Вълшебен ден . -
Смъртта тържествено ми се представи.”
Амиел
Във своя каталог с погроми
последните участия събрах:
Предателства, духовни катакомби,
отломъци от неизбежен крах.
Захвърлих и фанфари, и хоругви –
парцали от бездарен карнавал;
Един след друг в безпаметно статукво
вървят провал подир провал.
Но цял живот аз своя кръст си носех
без преференции и автостоп.
И ето ме по Виа Долороса -
невзрачник, катафалка, поп.
Това е тя – най-висшата инстанция.
Добрах се; пътя не сгреших.
Последен път, последна дестинация –
сандък от чам и талашит.
Епизод
Звезди, звезди – безкраен свят.
Но няма нито рай, ни пъкъл…
Мълчания в миражите лежат
и всеки – сам във своя ъгъл.
Възходът среща своя крах
в отломките на неуспеха.
Несбъднат полет, свлачища и прах,
далечен фар, далечно ехо.
В руините на тих погром
се срутиха любови и безумства;
един до друг към вечния си дом
вървят провали и триумфи.
Тъга от камък, смях от листопади,
от Лунната соната тих акорд.
Смълчан семафор, гаснещи площади.
Мъгла. Следа от метеор…
Констатация
„Жив е той, жив е...”
Хр. Ботев
Аз знам – готов съм да допусна,
че може би е поумнял светът.
Възможно е, но глупостта
не се отменя със декрет.
И гений, и поет,
и сила, и изкуство
смутено правят път
на триумфиращата глупост.
...Експериментът „Хомо” не сполучи.
Експериментът не успя.
Господ погнусен приключи
своето участие
и избяга като глуха кучка
от сбърканите си изчадия.
И може слънцето след време да угасне.
Може да замлъкне и морето, и ефира.
Брада и на кьосето може да порасне.
Но никога простакът не умира.
04 12 79
Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/
…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.
По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.
И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…
Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.
Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…
Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.
Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.
В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.
Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.
Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…
Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…
Кристална нощ
Кристална нощ, кристални Афродити
в миражите ми се тълпят.
Тъгата – плувнала в очите
внезапно в чашите запя.
Но танцът свърши, свърши и смехът.
Мъгла премина, музиката стихна.
От своя трон на виното духът
загадъчно ми се усмихна.
Крушение
„Златоглавата мъртва Византия
в съня на морята лежи”
Радко Радков
Погиналата царствена Византия
с тъгата на вселената линее.
Прощален зов отправят и пасатите
и псалмове сирените и пеят.
Със спомен от възходи и падения
направих път по Виа Долороса.
В последната си сага аз – последния –
велика майко, кръста ти ще нося.
Духът ти прошумява над руините,
по теб, където плаче всеки камък;
с угаснал фар в покоя на делфините
угаснали пристанища те чакат.
Но няма те, но няма те при себе си.
Не греят запустелите огнища.
И мъртви падат тъжните ти феникси
в премръзналото твое пепелище.
Събрах сълзи от хиляди разпятия.
И принцове, и плебеи погребах.
Царице бледа, клетнице Византия,
безмълвно спят моретата без тебе.
Самотен луд – през тропици и полюси
пребродих гробници и цитадели;
в самотна скръб самотните ти колоси
край друмите навред са занемели.
Сънувах те в легенди и фантазии.
С тъгата ти заспивах и се будех.
Видях, видях – галактиката празна е,
че пада мрак и всичко е безлюдно.
Преминала край рифове и замъци
пустинни брегове вълната плиска,
но корабът отплува вече, мамичко
с разплаканите твои одалиски.
И чувам те в гласа на албатросите,
в скръбта на обруганите светини,
но само сянката ти – златокосата –
ще ме докосне и ще си замине.
И всяка нощ смълчаните ти залези
в морето на забравата притихват;
мълчи светът – стихии и оазиси –
и тихо е, и тихо е, и тихо...
"На 29 май 1453г. бе похитена от варвари столицата на християнския свят Константинопол. Пътниче спри!"