Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2010 21:38 - Пеещи безумия 1
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 1060 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 26.09.2010 23:03


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                       Бутилкова песен

 

 

              Една бутилка снощи ме целуваше

              сред замъци и пеещи слънца;

              видях среднощ Менадите* – танцуващи

              в кристали от премръзнали сърца.

 

              С палитрата на много бити каузи

              рисувах лъч по лунната дъга;

              изнизваха се пауза след пауза

              в притихнали сонати от тъга.

 

              Измислях си, измислях си измислици –

              самотен флирт с мъглите на нощта;

              надеждите ми – скитащи орисници –

              преминаха на зиг-заг през света.

 

              Отпивах и нектара, и отровата

              от воплите на отзвучал акорд –

              с мелодии от полета на совите

              и залези от гаснещ метеор.

 

               На зимната симфония в оркестъра

               акомпанирах „соло на паваж” –

               с пожарите на „Звездна нощ”* от спектъра

               и пясъци от Евиния плаж.

 

               И всяка нощ възкръсвах аз, умирайки

               на виното в смълчания олтар,

               и шепнеше ми тихичко бутилката

               безсъници от зъзнещ тротоар.

               

 

* Менади – гр.       Спътнички на бог Дионисий.

*  Звездна нощ – Картина на Ван Гог

 

 

 

 

              Дестинация

 

          „ Вълшебен ден . -  

      Смъртта тържествено ми се представи.”

                                                      Амиел

 

      Във своя каталог с погроми

      последните участия събрах:

      Предателства, духовни катакомби,

      отломъци от неизбежен крах.

 

      Захвърлих и фанфари, и хоругви –

      парцали от бездарен карнавал;

      Един след друг в безпаметно статукво

      вървят провал подир провал.

 

      Но цял живот аз своя кръст си носех

      без преференции и автостоп.

      И ето ме  по Виа Долороса -

      невзрачник, катафалка, поп.

 

      Това е тя – най-висшата инстанция.

      Добрах се; пътя не сгреших.

      Последен път, последна дестинация –

      сандък от чам и талашит.

 

 

                  Епизод

 

           Звезди, звезди – безкраен свят.

           Но няма нито рай, ни пъкъл…

           Мълчания в миражите лежат

           и всеки – сам във своя ъгъл.

 

            Възходът среща своя крах

            в отломките на неуспеха.

            Несбъднат полет, свлачища и прах,

            далечен фар, далечно ехо.

 

            В руините на  тих погром

            се срутиха любови и безумства;

            един до друг към вечния си дом

            вървят провали и триумфи.

 

            Тъга от камък, смях от листопади,

            от Лунната соната тих акорд.

            Смълчан семафор, гаснещи площади.

            Мъгла. Следа от метеор…

 

 

                        Констатация

 

                           „Жив е той, жив е...”

                                                Хр. Ботев

                                       

                 Аз знам – готов съм да допусна,

                 че може би е поумнял светът.

                 Възможно е, но глупостта

                 не се отменя със декрет.

                 И гений, и поет,

                 и сила, и изкуство

                 смутено правят път

                 на триумфиращата глупост.

                 ...Експериментът „Хомо” не сполучи.

                 Експериментът не успя.

                 Господ погнусен приключи

                 своето участие

                 и избяга като глуха кучка

                 от сбърканите си изчадия.

                 И може слънцето след време да угасне.

                 Може да замлъкне и морето, и ефира.

                 Брада и на кьосето може да порасне.

                 Но никога простакът не умира.

 

 

 

                        04 12 79

 

              Поклон в храма на  Мнемозина

                 /В чест на Петя Дубарова/

 

           …Мамичко, аз идвам.

           Случаен лъч по лунната дъга

           една сълза, една молитва,

           протуберанси от тъга.

 

           По своя път букети съм събрала-

           безброй най-хубави цветя.

           Последен път, последно разцъфтяли

           Цветя. Цветя. Цветя.

 

           И всеки цвят за мен ще ти нашепва.

           И всеки смях, и всяка тишина…

           Цветя, цветя безкрайно детство

           и светлина, и светлина

 

           Аз може би в плача съм на цигулка.

           Вълна и чайка може би съм аз.

           И песен може би, и ручей, и светулка.

           И детски смях, и птичи глас.

 

           Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай

           да дойда пак на спомена с лъча.

           Ще влезна, ще поседна малко,

           ще помълча, ще помълча…

 

           Ще идвам с песента на птица,

           със капчиците утринна роса,

           с усмивките на моите връстници –

           един мираж, една сълза.

 

           Аз все ще се отбивам, мамо,

           при моя малък пъстър свят,

           при младостта си неживяна

           от рано стъпкан цвят.

 

           В измислени безпътици се лутах,

           в измислени пожарища горях;

           видях, видях над плажове безлюдни       

           безброй звезди и звезден прах.

 

           Но, мамичко, дойдох и си отивам

           на спомена в залязващия здрач

           една тъга, една молитва

           среднощ като нестихващ плач.

 

           Тя падна мамо моя синя птица

           със писък от пречупени крила.

           Разстрелен екот, гаснещи зеници.

           Мъгла. Мъгла. Мъгла…

 

           Понякога ще се завръщам

           самотна сянка и самотен звън.

           Камбана. Фар. Смълчана къща.

           Раздяла. Прошка. Сън…

         

           

           

 

                    Кристална нощ

 

           Кристална нощ, кристални Афродити

           в миражите ми се тълпят.

           Тъгата – плувнала в очите

           внезапно в чашите запя.

 

           Но танцът свърши, свърши и смехът.

           Мъгла премина, музиката стихна.

           От своя трон на виното духът

            загадъчно ми се усмихна.


                   Крушение

           „Златоглавата мъртва Византия

            в съня на морята лежи”

                                        Радко Радков

 

              Погиналата царствена Византия

           с тъгата на вселената линее.

           Прощален зов отправят и пасатите

           и  псалмове сирените и пеят.

 

           Със спомен от възходи и падения

           направих път по Виа Долороса.

           В последната си сага аз последния –

           велика майко, кръста ти ще нося.

 

           Духът ти прошумява над руините,

           по теб, където плаче всеки камък;

           с угаснал фар в покоя на делфините

           угаснали пристанища те чакат.

 

           Но няма те, но няма те при себе си.

           Не греят запустелите огнища.

           И мъртви падат тъжните ти феникси

           в премръзналото твое пепелище.

 

           Събрах сълзи от хиляди разпятия.

           И принцове, и плебеи погребах.

           Царице бледа, клетнице  Византия,
           безмълвно спят моретата без тебе.

           Самотен луд – през тропици и полюси

           пребродих гробници и цитадели;

           в самотна скръб самотните ти колоси

           край друмите  навред са занемели.

 

           Сънувах те в легенди и фантазии.

           С тъгата ти заспивах и се будех.

           Видях, видях – галактиката празна е,

           че пада мрак и всичко е безлюдно.

 

           Преминала край рифове и замъци

           пустинни брегове вълната плиска,

           но корабът отплува вече, мамичко

           с разплаканите твои одалиски.

 

           И чувам те в гласа на албатросите,

           в скръбта на обруганите светини,

           но само сянката ти – златокосата –

           ще ме докосне и ще си замине.

 

           И всяка нощ  смълчаните ти залези

           в морето на забравата притихват;

           мълчи светът – стихии и оазиси –

           и тихо е, и тихо е, и тихо...

        
   "На 29 май 1453г. бе похитена от варвари столицата на християнския свят Константинопол. Пътниче спри!" 

   

 

    

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Най - после
30.04.2010 21:50
да прочета нещо стойностно тука. Особено това за Петя...
цитирай
2. monaliza121 - Дестинация
01.07.2010 11:53
Добрах се, пътя не сгреших...

Хубаво+ всичките синоними.
цитирай
3. raders - Само че нещо са ги сдъвкали накрая
02.07.2010 18:40
Само че нещо са ги сдъвкали накрая
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922169
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031