Прочетен: 1296 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 27.07.2010 18:32
Реанимация
Добре съм – даже някак оцелях
сред преспите на тъжната си зима,
но мислейки за теб – било е грях,
почти било е непростимо.
Сега ще плащам своята вина –
подобни грехове се плащат с лихва. –
Вали в безсъниците тишина
и сляпа болка сляпо в мен притихва.
Добре съм. Даже много съм добре.
Сънувам, че ще дойдеш скоро
и плува вцепененото море
в тъгата на потъващ кораб.
Алфа Кентавър
В душата ми безпаметно сивее
най-мъртвата и тихата пустиня.
Оазиси не се намират в нея;
кервани няма, нито бедуини.
Една звезда наднича сред миража.
В безкраен път пътувам все към нея.
За себе си бих искал да и кажа
преди от тишина да онемея.
Понякога съзирам много смътно
зад облак от тъга среднощ да чезне
звездичка малка – скитаща безпътно
в най-тъмното на тъмните ми бездни.
Любимата и сянка съм зазидал
в руините на пясъчния замък.
Умирайки жадувам да я видя
преди да се родя от някой камък.
Душата ми е гробище от тихо,
защото я погребах още жива.
Пустинно в мен камбаните забиха
и пееха пустинно самодиви.
Бордови дневник на удавника
Привидно знам зад борда как се плува,
защото често се налага да го правя.
Но тази роля някак си не струва
и някак си на сухо все се давя.
Така и не успях да се науча.
Спасителната сламка все я няма.
В нелеп спектакъл все нелепо случвам
нелеп пиар или нелепа драма.
И до Итака няма да достигна.
Несбъднат сън е моята Итака.
Отдавна Пенелопа си замина.
Отдавна никой – никого не чака.
И никак не е важно, че ме има.
И нищо този факт дори не значи.
Натрупах ледове от много зими
и пълен арсенал със неудачи.
Не е пародия; не е и драма.
Пределно резултатите са ясни.
Пристанища и чакащи тук няма;
безлюдни кейове безлюдно гаснат.
До болка знам на сухо как се плува,
понеже вечно давя се на сухо.
И все така сирени не дочувам.
И все така моряците са глухи.
Вела хикс -1 *
Понеже често ми се случва да умирам
и всяка болка твърде ми е близка,
след себе си не бих оставил диря.
Не мога и не зная, и не искам.
Че всичко е за сетен път отминало.
Че всичко свършва тук и ми е ясно –
последната звезда е все изстинала,
последното ми слънце е угаснало.
Със себе си, със себе си, със себе си
най-тихите мълчания говорят
и всеки смях, и всички стари ребуси
събират прах и зъзнат метеорно.
Но няма, но не мога да съм в ятото,
но няма да са първи те – последните.
Видях в съня на много грозни патета
тъгата на недишащите лебеди.
По своя път угасвам непрекъснато
и трупам сред звездите пепелища,
но феникса ми няма да възкръсне;
умирайки те губя и съм нищо.
Към себе си, към себе си, към себе си,
когато небесата се отворят –
последен от графата непотребности –
отправям се. Сбогувам се. I`m sorry.
* Мъртва звезда пулсар – остатък от избухване на свръхнова в едноименното съзвездие.
Бутилков монолог
Днес пак с бутилчицата разговарям.
Но стига! Келнер, сметката ми дай!
Преминах пеш през злоби и пожари
и твърде съм доволен. Край.
Платих си всичко. Цял живот съм плащал.
И виното, и курвата платих.
Развявайки посраните си гащи,
редя посрани стих след стих.
От много ум съм оглупял навярно.
Навярно оглушах от тишина.
Събрах мъгли от много тротоари
и черна котка пътя ми мина.
Разбира се, че адски ми е тъжно.
Разбира се – със тежък махмурлук.
Но яд ме е и мразя да ме лъжат.
Пазете се! Пиян съм – кьор кютук.
Понеже от тъга се не умира
измислих си вселена от тъга.
Преминах сам през ада и всемира
и плюя сам на Лета на брега.
Но кой в съня ми още се явява?
Кой още ми напомня за любов?
Я тихо! Да не би да лапам плява;
от пиене съм трезв и чисто нов.
Отдавна не заменям смет за сливи.
Отдавна нямам нужда от акъл.
Наливам си, наливам си, наливам.
Бутилчицата пее: къл, къл, къл...
Разбира се, тъгувам и е явно,
че тръгнал съм на път с пиянски влак.
Разбира се, пътувам тъй отдавна.
И все така. И все така. И пак...
Цитадела
Иззидах си вселена от мълчания,
понеже имам право да мълча.
Химерите погребах окончателно,
ударих ключ и залепих печат.
Разбира се, захвърлих всички ключове
и замъци изобщо не градих,
така че този фарс е на приключване;
не те видях, не бях, не победих.
Не мога да пледирам за погрома си.
Така разпоредил е вероятно Бог.
Законът е по принцип безкомпромисен,
а съдията – справедлив и строг.
Компромисът е явно нежелателен.
Към този грях кодексът е суров.
Не подлежи на никакво обжалване
грехът на невъзможната любов.
И явно няма спор по тези казуси,
и казусът любов е явно премълчан –
прочитам сам от край до край правата си
с единственото право да мълча.
Чак сега забелязвам. Ти си Христо Марков нали?