Езотерон

 

Дочух среднощ в съня на Мнемозина

сонати от умиращи цикади.

Там някой безвъзвратно си замина

и някой безвъзвратно го изпрати.

 

Издигам зид от ветрове и пясъци

в притихналия вик на небесата

и вцепенен от оглушели крясъци

в оковите на болката се мятам.

 

Но пясъчните замъци се срутиха.

Не се проврях навреме под дъгата.

В най-тъмната си лудница, най-глухата

със сянката си всяка вечер лягам.

 

Събрах мъглите от безлюдни гари

и  полети от всички мъртви сови;

тъгувам те, безумно се повтарям

отново и отново, и отново...

 

 

 

 

 

        Вила Тъга

 

Отивам си. Ще трябва да приключа

с несретата на своето участие.

Но дълго боледувам от неслучване

и дълго после нещо в мене гасне.

 

Не мога да престана да те викам.

Не мога. И не мога. И не мога.

Но ехото се вцепени от стихване

в най-глухото и най-дълбокото.

 

Празнувам изгревите по здрачаване

и залезите лудо си приличат,

когато се задъхвам от мълчания,

когато вия после от заричане.

 

Но пусто е. И мислите ми побеляват

във зъзнещия сън недосънуван.

Студено е. В морето на забравата

безмълвните ми айсберги отплуват.

 

 

 

Ескизи по Едвард Мунк

 

Изгуби ми се слънцето, приятелю,

в най-тъмните ми коридори.

Рисувам ветропоказатели

да мога с ветровете да говоря.

 

Рисувам вик от всички бити каузи

по камъка на вкаменени чувства,

в мълчания на ненаситна пауза,

в  кънтящ хорал от страсти и безумства.

 

Рисувам екот в зноя на камбаната,

когато мъртъвците си изпращам.

Рисувам танц и шепот на фонтаните –

мираж в пустиня за незрящи.

 

Рисувам смях в очите на обесени.

Палитрата ми полудя от сиво.

Натрупват се в летата есени

и някой неизменно си отива.

 

Рисувам сенки и метафори,

но слънцето, но слънцето къде е?

Тъгата от пронизващи семафори

пронизващо в душата ми белее.

 

Рисувам лъч, но тясна е вселената,

за скитащите мисли подивели.

Рисувам болката  си – спотаената –

и дом, и сън към края на тунела.

 

...А не успях да нарисувам слънцето.

По орбитата нямам своя диря.

Събрах мъгли; измислям си безсъници

и ежедневно нещо в мен умира.

 

 

 

    Проксима

 

Къде ли си? Изгубих те сред бездните

в залутаните сенки от забрава.

В последен танц със залезите  – звездните –

последната любов си заминава.

 

Изгубих те сред стихналите делници

на стихналите си вселени

и трупа в небесата ледници

най-тъжната любов – несподелена.

 

Къде ли си? В скръбта на серенадите

цигулкови оазиси сънувам.

Къде ли си? Безпаметно Плеядите

в съня на неродените танцуват.

 

И всяка нощ, пътувайки към себе си

отново и отново те измислям.

Къде ли си, къде ли си, къде ли си? –

Безумно небесата ти ми липсват.

 

И всяка нощ в самотната ми лудница

безсъниците вият ненаситно.

Любов – одрипавяла блудница –

в пустинята на мислите ми скита.

 

 

 

 

Клоунада в стил Ретро

 

Как си, момичето ми, как си

на циганско лято под слънцето?

Къде тъй без грим и без маска

събираш подкови за Връбница?

 

Побързай, побързай, момиче!

Нямаш си принц за сезона!

Клоунът не е за обичане.

Клоунът просто е клоун.

 

Имаш ли топлици, имаш ли?

Още ли ризи простираш?

Как без любов тъй през зимата

с грошове за хляб и за бира?

 

Как си, момичето ми, как си?

Май тръгнах към тебе заникъде.

Но справям се, справям се някак си.

Проблемът е нищо и никакъв.

 

Все още съм някъде – има ме. –

Някак си още ме има.

Но тихо е, тихо е, зима е;

сдобих се с най-бялата зима.

 

Все още съм някъде – тука съм

и жив съм почти безобразно.

Гримирам сълзата и скуката.

Преливам от пусто във празно.

 

Как си, момичето ми, как си?

Вече дано си щастлива!

С тъга от усмихната маска

най-смешният шут си отива.

 

 

 

         ***

 

Някой тук ходи по покрива.–

Аз съм това вероятно.

Някой говори със совите –

може би, може би вятъра.

Има ли някой тук, има ли?

Ти ли си? Кой си? Коя си?

Всичко отдавна е минало.

Всичко е пусто и празно.

Чукам. Къде ли са хората?

Явно отново се лъжа.

Явно, че сам си говоря;

Тъжно е. Много е тъжно.

Нощем в очите на слепите

облаци – кораби бродят.

Някой брои силуетите,

някой се лута безбродно.

Пее тъгата на лудите

в плачещ акорд на пианото.

Няма го, няма го чудото.

Няма те. Няма те. Няма те.

 

 

 

     Покаяние

 

„ Виновен съм”

          Калпурний*

 

Виновен съм. Безспорно съм виновен.

Не вярвам нито в Цезаря, ни в Бога.

Осъждам се. Прилагам безусловно

закона в цялата му строгост.

 

Признавам си, че те обичам.

Признавам си, че станах твърде жалък.

Признавам си. Виновен съм за всичко

и всякаква присъда ми е малка.

 

Виновен съм, че много си далече.

Виновен съм, че липсваш ми жестоко.

Виновен съм и разполагам с вечност

в способността си да понасям болка.

 

Виновен съм, че губя те отново

и моята вина е непростима.

Виновен съм, виновен съм, виновен,

но има съд и справедливост има.

 

Прилагам иск и сам се обвинявам

и пледоариите смешно плачат.

Приемам всеки казус. Призовавам

центурия, магистъра, палача.

 

Нестихваща е моята вина.

В нестихващ ритъм дните отминават.

Прозорец. Полет. Тишина.

Безумец. Метеор. Забрава.

 

 

*  Римски пълководец, самоубил се по заповед на Нерон с думите: „Виновен съм”, без да знае в какво го обвиняват.

 

 

 

 

 

     Зимна приказка

 

Измислих си среднощна приказка,

но принцове и Пепеляшки няма.

И може би дори е истинска,

и може би дори за двама.

 

Понякога насън си я разказвам.

Понякога в съня си разговарям.

И толкова е пусто и е празно,

че себе си понякога повтарям.

 

Без думи съм, а страшно ми се иска

да мога да римувам тишината.

Сбогувам се, но виещо ми липсваш

и липсата е виещо позната.

 

Не бих могъл да кажа сбогом,

защото е завинаги навярно;

Бих искал – искам, но не мога

да се напия и да те забравя.

 

Но как в такава нощ да се сбогувам?

Но как да си представя, че те губя?

И може би щом птиците сънуват,

на сън ще дойда и ще те събудя.

 

И всеки блус е призив сред пустиня –

самотен блус в самотен празник.

В сърцето – вечно зъзнещ скитник –

един акорд  безмълвно гасне.

 

Измислих си среднощна приказка

със себе си среднощно да говоря.

И пееше тъгата тихичко

в съня на падащите метеори.

 

    Цензорът

 

Ама че гад! Махнете се, плебеи,

че вече ми дойде от вас до гуша!

Владиката, когато пее,

поповете мълчат и слушат.

 

Дотегна ми от тази глупост

по някакви илюзии да страдам.

Погнусата си е погнуса.

Досадата си е досада.

 

Противни сте и боят ви е малко.

Гърбът е чужд, а прътът – недодялан. –

Животът ви е безпросветна чалга,

смъртта ви е провал в провала.

 

Това да не е някакъв кучкарник

за вечно прегладнели псета!

Ядосан съм и всичко помиярско,

отхвърлям и налагам вето.

 

На собствена глава постановявам,

че някак си фасонът ви не струва.

Реших да ви прогоня незабавно,

а кокалът се конфискува.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                                                                                                                            

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

наистина безумия

:) Е да - не са свежи като прясната клюка...