Пиано Бар

 

Обикновено през август си пия бирата на това място. Преимуществото е, че откакто полудя пианистката не се чуват никакви музики, а аз обичам да слушам как пее тишината. Някога Хемингуей, обикаляйки баровете на Латинския квартал в Париж предпочитал такива тихи места, за да си пие питието на спокойствие. Вече ми е ясно защо го е правил. Ами то не се трае в тази вакханалия на трудномислещата биомаса. Откакто изциганя тълпата си служат предимно с чалга и човек не може да пие една бира, без да му надуят главата. Питам го един собственик на ресторант защо не намалят малко децибелите, а той ме гледа като трактор и се оправдава: „Но как така без музика - при нас не е прието?“ Като, разбира се, бъркат музиката с чалга.

В този пиано бар е сравнително спокойно, защото тя свиреше тихо, а откакто полудя, съвсем престана да свири. Само седи пред пианото и нищо не прави. Това е достатъчно, защото иначе е красива, а меланхолията ѝ я прави още по-красива. Вероятно напоследък авангардното изкуство си е спечелило територия не само в живописта, но и в музиката. Тоест, предлага се беззвучна музика, подобно на онази авангардна картина „Бял квадрат на бял фон“, която съответният „гений“ беше изтипосал на стената на една Варшавска изложбена зала, предвид обстоятелството, че съобразно философията на авангардистите, изкуството е достигнало своя апогей и повече не може нищо да се добави.

Ами добре - сядам и си поръчам бутилка „Старопрамен“, че в тези августовски жеги не само лудите се потят. За предпочитане е бутилката да е потна, музиката да е беззвучна и тихото жужене на климатика - съвсем достатъчно, за да се отбият насам всички музи за едно качествено напиване. Има няколко полузадрямали посетители, които четат вестници и пият бира, защото времето за сутрешно кафе отдавна е изтекло. Младата пианистка се появява привечер, вероятно, за да регистрира присъствие, сяда пред пианото и гледа в една точка клавиатурата пред себе си. Разправят познавачите, че погледът ѝ бил забоден върху клавиша фа-мажор, където някога прекрасната Клара Вик забравила някакъв акорд от блясъка на своето терзаещо „Мечтание“. Тя гастролира с черна рокля от блестящ жакард, а разпуснатите ѝ коси покриват раменете и половината лице. Останал съм с предубеждението, че този момент е уловен отдавна с изявите на Клара Вик и така ще си остане незнайно докога. Но жената не отговаря на внимателното ми запитване и явно ще бъда оставен в неведение. Понякога имам усещането, че тук времето е спряло и така е било още от сътворението, когато изпод пръстите на лудата пианистка все още се разпиляваха забравени октави, за да прогонят сянката на тишината. Иска ми се да се върна сто години назад, за да поговоря с духа на Клара Вик, явно преобразен в най-тъжната соната на света. Досещам се, разбира се, че когато душата на бутилката пее, този малък експеримент би могъл да придобие странната особеност на един нескончаем диалог. Той е преповтарян винаги на една и съща тема, с една и съща чаша и е събрал в себе си утайката на всички самотни диалози. Разбира се, за целта се използва масата в ъгъла и тя не успява да избяга от участие. Забелязал съм, че тези ъглови маси крият странното очарование на изоставена циклама, вероятно заради концентрацията от тишина и дори лудите пианистки проявяват внезапен интерес към заниманията на участващите неудачници. Не е възможно да се остави без внимание.

- Твоите импровизации вече почти не ми липсват - споделям веднъж, допивайки поредната бутилка. - Понякога ми се присънва как пее тишината.

- Това е най-подходящият вариант - уточнява тя след кратко размишление. - Нито една импровизация не може да достигне внушението на пеещата тишина. Останах с впечатление, че съм поканена на масата.

- Не си се излъгала. Понякога телепатията е от голямо значение за всички обитатели на ъгловите маси.

- Разчитам на телепатията. Надявам се, познаваш отблизо Клара Вик.

- Тъкмо нея търсех в този бар.

- И намери ли я?

- Мисля, че да. Ако може да се приеме тезата за преображението, би трябвало в момента да разговарям с нея.

- Значи по същите съображения се налага тенденцията, че е редно да си самият Роберт Шуман. Бих искала да изсвиря новата ти композиция.

- Аз - също. Но тъй като съм стигнал до предела на съвършенството, съобразно философията на авангардистите, би било резонно музиката да е беззвучна. Не мога да се справя с подобно предизвикателство. Дори Лудвиг Ван Бетовен вероятно е чувал своята „Девета симфония“ в дъното на душата си, въпреки сломяващата глухота на провидението.

- Със сигурност е чувал. Няма друг вариант.

- Но и при тебе ефектът е доста неочакван. Опитвам се да проумея причината за твоя отказ от импровизации.

- Обяснимо е. Не мога да достигна съвършенството на вътрешната си хармония - отбеляза тя с известна доза тъга. - Онова, което чувам насън, при реализацията остава недостижимо. Това ме измъчва.

- Позната ситуация. Вероятно от значение са и възможностите на инструмента. Но в подобен колапс изпадат само най-добрите. Посредственостите си харесват постиженията и това важи не само за музикантите. Същият проблем стои и пред художници, писатели, актьори. Най-инициативна е агресията на посредствеността.

- Агресията на посредствеността - повтори примирено тя и запали цигара. - Принудени сме да съжителстваме с изявите на тази агресия, но за всеки случай предпочитам мълчанията на чашите и вместо бира пия „Траминер“. Казват, че от бирата се напълнява, а едва ли би била впечатляваща появата на една стокилограмова пианистка на сцената.

- Възможно е - съгласявам се аз. - Всеки гастролиращ меломан, а също професионалист би предпочел тишината на един пиано бар и красива пианистка с черна рокля. Хемингуей е споделил своите впечатления в мемоарите си.

- Не мога да възприема тенденцията да се прекалява с музикален шум - продължава тя, кръстосвайки изящните си крака по възможно най-предизвикателен начин. - Имам усещането, че музикантите са оглушали, без да имат таланта на Бетовен. Ако съм се сдобила с характерна диагноза, това положително се дължи на предозирани децибели. Ето защо вече предпочитам да не си служа с пианото по традиционен начин.

- Дори да е нетрадиционен, не вярвам да се стигне до разходка по клавиатурата с високи токчета - опитах се да се пошегувам аз - въпреки, че и този метод би бил над предела на изяществото.

- Елегантна свалка - усмихна се тя. - За уточнение добавям, че дори без такава, обикновено избягвам да отказвам специфични услуги. Сдобила съм се с тези качества много преди да ми поставят диагнозата.

- Вече бе изяснена диагнозата - добавих аз. - Доктор Фройд е споменал между другото, че причината е стереотипна и терапията има традиционен характер.

- Приема се априори, че терапията на доктор Фройд е от решаващо значение. Разправят, че съм била луда, но не зная колко е вярно, въпреки че наистина съм дефилирала по клавиатурата с високи токчета. Само че опитът ми да изсвиря така „Лунната соната“ се провали. Получи се нещо като „Радка пиратка“, но всички идиоти бяха във възторг. Накрая повърнах на сцената, но не заради изпития „Траминер“, а заради възторга на идиотите.

- Не ми изглеждаш особено щастлива - забелязах аз в една пауза, когато тя елегантно преметна краката си в обратна посока. - Вероятно не от емоционални липси, а от емоционални излишъци.

- Понякога прекалените излишъци ми се представят като липса на най-важното - уточни тя, палейки нова цигара. - Обичам да слушам от дистанция фрагменти от онзи колабиращ сакс с изпепеляваща тъга на Мишел Легран. Чувам го сутрин преди събуждане в едно състояние на полусън и полухалюцинация. Не е нито агония, нито оргазъм, но може би Афродита е целунала своя Адонис.

- Тази реализация може да се възприеме не само насън и не само от дистанция - уточнявам аз преди да се натрупат достатъчно съмнения. - Само дето малко преди поредната глътка предизвиква спазми и въздухът е лишен от кислород. Бих желал да има наблизо някой, когото да прегърна.

- Прегръдката е липсващо звено. Обикновено без нея на самотника му се иска да изкрещи. Пробвала съм.

- Положително. Но това не е онзи ужасяващ „Крясък“ на самотата, с който Едвард Мунк те хваща за гърлото, защото отчаянието е стигнало до своята непоносимост. Друг е. Понякога възхищението също предизвиква спазми. Блестяща е сълзата от възторг на участника в девети коридор.

- Това се получава, когато в чашата „Траминер“ танцуват отблясъците от бленуващия валс на Камий Клодел или притихват паузите и петолинията на „Jeox Interdits“* преди последния акорд от китарата на Росфелдер. Има много светлина в тунела на всяко отчаяние.

- Не ми е ясна физиката на тъгата, но ми е ясно защо онзи в ъгъла „лови мухите и ги пуска“. Трябва да разцелуваш много чаши, за да стигнеш до подобно прозрение.

- Това също е проверено. Борис Христов е съвсем наясно с предстоящата изява на разговарящите със себе си. Поради което е предвидил и въженце. Иска ми се да дублирам поръчката.

- То се подразбира. Втората чаша добавя към тъгата допълнителна изящност - уточнявам аз.

И ми е някак виолетово. Присъствието на жената отсреща често предизвиква жажда и предпоставки за докосване. Забелязал съм тази особеност и при други обстоятелства особено, когато разточителната плът е съчетана с рокля от блестящ жакард. Но не мога да си позволя докосване, защото е трудно да си го представя, без последващо разсъбличане. Което едва ли е постижимо с тази вкаменена длан и вкаменена душа. Винаги съществува допълнителна спирачка, която не се преодолява с допълнителна чаша, нито с бленуващите небеса на „Компарсита“. Вече споменах, че тук дистанциите се спазват и роклята от жакард ще си остане недокосната.

- За съжаление, не са предвидени танци - уточнявам аз, въпреки, че събеседничката е достатъчно добре запозната с детайлите.

- Така е, но не за съжаление - възразява тя. - Откакто тълпата се включи в изявите на елита, израждането придоби потресаваща бруталност. Предпочитам изолацията и чашата с характерни отблясъци. Действа предразполагащо при всеки случаен флирт. Аз не съм от временно недостъпните и лицемерието ми е чуждо. Би могъл да ме поканиш в хотелската стая.

- То е ясно от само себе си. Проблемът е, че пътищата са разнопосочни, а някой беше споменал, че раздялата е смърт приживе**. Трудно понасям разделите.

- Винаги е било така - потвърждава тя - което не означава, че миговете се повтарят. Не ми се нравят пропуснати мигове. Всеки пропуснат миг е една повтаряща се нищета.

- Трудно понасям разделите - настоявам аз.

- Какво толкова му е трудното - една сълза повече и една чаша повече. После - „чао“. Понякога преди раздяла ми се иска да изсвиря „Полонезата“.

- И пречи ли ти нещо да го направиш?

- Вече обясних. Правя го, но не е същото. Не, защото е изсвирена фалшиво, а защото се губят протуберансите.

- Протуберансите ли? Трябва да споделя недоумението си.

- Точно така. Няма такъв инструмент и няма такъв виртуоз, който полубуден е успял да възпроизведе протуберансите на „Полонезата“. Преди да полудея опитвах.

- Преди да полудееш? А после?

- Няма после. Разбрах, че е невъзможно. Истинските са в сънищата. Там те засияват с целия си блясък.

- Тревожи ме раздялата - отново подсказвам аз. - Не я предпочитам и не разполагам със средства за подходяща терапия.

- Вярно е. В това разнопосочно разминаване съществува твърде много тъга, особено през август. Особено без имунитет.

- Не обичам също сънищата с августовска „Полонеза“.

- Тогава ще ти изсвиря „Апасионатата“. Казват, че Бетовен не е съвсем луд, но аз се сдобих с великолепна диагноза и добих представа защо глухите музиканти толкова харесват тишината. Точно защото в гнетящата пауза от тишина кристалите на душата заблестяват с цялата си изящност.

- Проумявам го. Именно тогава ми се прояснява защо жените от картините на Димитър Войнов - син са разплакани. Иска ми се да им поднеса утеха, но не мога да прегърна всички плачещи. Може би само Исус се е опитвал да го стори, макар че религиозният транс не е в състояние да замени истинското докосване. Когато засияе „Апасионатата“, сълзите на влюбените са кристални и всеки самотник се сдобива с най-красивата „Голгота“ на света.

- Опасявам се, че ако я изсвиря в такъв момент, ще разваля ефекта на пеперудата и няма да се случи нищо. Музиката, която звучи в душата на лудите е твърде изящна, за да е възможно да бъде възпроизведена в един случаен бар. Бих предпочела хотелската стая с прозорец към Вселената и хладната прозрачност от шума на звездопада.

- Тази рокля от жакард е прекалено загадъчна, за да бъде лишена от докосване. - забелязвам аз. - Не съм успял да разузная как са облечени плачещите жени на Димитър Войнов, но със сигурност също имат нужда от докосване.

- Вероятно са плачещи, защото са лишени от нещо важно. Този недоимък не може да бъде компенсиран с никакви музикални излишества. Точно затова съм ги изоставила. Но да вървим!..

 

* Забранени неща. Импровизация на Росфелдер

** Бото Щраус

 

 

.a_______ { mso-style-name:"Нормален"; margin:1.0pt; margin-top:1.0pt; margin-bottom:1.0pt; margin-left:0.0pt; margin-right:0.0pt; text-indent:0.0pt; font-family:"Basic Roman"; font-size:10.0pt; color:Black; font-weight:normal; border:none; }h1 { margin:1.0pt; margin-top:12.0pt; margin-bottom:3.0pt; margin-left:0.0pt; margin-right:0.0pt; text-indent:0.0pt; font-family:"Basic Sans"; font-size:18.0pt; color:Black; font-weight:bold; border:none; }h2 { margin:1.0pt; margin-top:12.0pt; margin-bottom:3.0pt; margin-left:0.0pt; margin-right:0.0pt; text-indent:0.0pt; font-family:"Basic Sans"; font-size:16.0pt; color:Black; font-weight:bold; border:none; }h3 { margin:1.0pt; margin-top:12.0pt; margin-bottom:3.0pt; margin-left:0.0pt; margin-right:0.0pt; text-indent:0.0pt; font-family:"Basic Sans"; font-size:14.0pt; color:Black; font-weight:bold; border:none; }.tm5 { text-align:justify; }.tm6 { margin:1.0pt; margin-top:1.0pt; margin-bottom:1.0pt; margin-left:0.0pt; margin-right:0.0pt; text-indent:0.0pt; font-family:"Basic Roman"; font-size:10.0pt; color:Black; font-weight:normal; border:none; text-align:justify; }.tm7 { font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; }.tm8 { font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; font-weight:bold; }.tm9 { font-style:italic; font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; }

Впечатляващи светлосенки в думите.