Прочетен: 1186 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.04.2010 21:43
Езотерон
Дочух среднощ в съня на Мнемозина
сонати от умиращи цикади.
Там някой безвъзвратно си замина
и някой безвъзвратно го изпрати.
Издигам зид от ветрове и пясъци
в притихналия вик на небесата
и вцепенен от оглушели крясъци
в оковите на болката се мятам.
Но пясъчните замъци се срутиха.
Не се проврях навреме под дъгата.
В най-тъмната си лудница, най-глухата
със сянката си всяка вечер лягам.
Събрах мъглите от безлюдни гари
и полети от всички мъртви сови;
тъгувам те, безумно се повтарям
отново и отново, и отново...
Вила Тъга
Отивам си. Ще трябва да приключа
с несретата на своето участие.
Но дълго боледувам от неслучване
и дълго после нещо в мене гасне.
Не мога да престана да те викам.
Не мога. И не мога. И не мога.
Но ехото се вцепени от стихване
в най-глухото и най-дълбокото.
Празнувам изгревите по здрачаване
и залезите лудо си приличат,
когато се задъхвам от мълчания,
когато вия после от заричане.
Но пусто е. И мислите ми побеляват
във зъзнещия сън недосънуван.
Студено е. В морето на забравата
безмълвните ми айсберги отплуват.
Ескизи по Едвард Мунк
Изгуби ми се слънцето, приятелю,
в най-тъмните ми коридори.
Рисувам ветропоказатели
да мога с ветровете да говоря.
Рисувам вик от всички бити каузи
по камъка на вкаменени чувства,
в мълчания на ненаситна пауза,
в кънтящ хорал от страсти и безумства.
Рисувам екот в зноя на камбаната,
когато мъртъвците си изпращам.
Рисувам танц и шепот на фонтаните –
мираж в пустиня за незрящи.
Рисувам смях в очите на обесени.
Палитрата ми полудя от сиво.
Натрупват се в летата есени
и някой неизменно си отива.
Рисувам сенки и метафори,
но слънцето, но слънцето къде е?
Тъгата от пронизващи семафори
пронизващо в душата ми белее.
Рисувам лъч, но тясна е вселената,
за скитащите мисли подивели.
Рисувам болката си – спотаената –
и дом, и сън към края на тунела.
...А не успях да нарисувам слънцето.
По орбитата нямам своя диря.
Събрах мъгли; измислям си безсъници
и ежедневно нещо в мен умира.
Проксима
Къде ли си? Изгубих те сред бездните
в залутаните сенки от забрава.
В последен танц със залезите – звездните –
последната любов си заминава.
Изгубих те сред стихналите делници
на стихналите си вселени
и трупа в небесата ледници
най-тъжната любов – несподелена.
Къде ли си? В скръбта на серенадите
цигулкови оазиси сънувам.
Къде ли си? Безпаметно Плеядите
в съня на неродените танцуват.
И всяка нощ, пътувайки към себе си
отново и отново те измислям.
Къде ли си, къде ли си, къде ли си? –
Безумно небесата ти ми липсват.
И всяка нощ в самотната ми лудница
безсъниците вият ненаситно.
Любов – одрипавяла блудница –
в пустинята на мислите ми скита.
Клоунада в стил Ретро
Как си, момичето ми, как си
на циганско лято под слънцето?
Къде тъй без грим и без маска
събираш подкови за Връбница?
Побързай, побързай, момиче!
Нямаш си принц за сезона!
Клоунът не е за обичане.
Клоунът просто е клоун.
Имаш ли топлици, имаш ли?
Още ли ризи простираш?
Как без любов тъй през зимата
с грошове за хляб и за бира?
Как си, момичето ми, как си?
Май тръгнах към тебе заникъде.
Но справям се, справям се някак си.
Проблемът е нищо и никакъв.
Все още съм някъде – има ме. –
Някак си още ме има.
Но тихо е, тихо е, зима е;
сдобих се с най-бялата зима.
Все още съм някъде – тука съм
и жив съм почти безобразно.
Гримирам сълзата и скуката.
Преливам от пусто във празно.
Как си, момичето ми, как си?
Вече дано си щастлива!
С тъга от усмихната маска
най-смешният шут си отива.
***
Някой тук ходи по покрива.–
Аз съм това вероятно.
Някой говори със совите –
може би, може би вятъра.
Има ли някой тук, има ли?
Ти ли си? Кой си? Коя си?
Всичко отдавна е минало.
Всичко е пусто и празно.
Чукам. Къде ли са хората?
Явно отново се лъжа.
Явно, че сам си говоря;
Тъжно е. Много е тъжно.
Нощем в очите на слепите
облаци – кораби бродят.
Някой брои силуетите,
някой се лута безбродно.
Пее тъгата на лудите
в плачещ акорд на пианото.
Няма го, няма го чудото.
Няма те. Няма те. Няма те.
Покаяние
„ Виновен съм”
Калпурний*
Виновен съм. Безспорно съм виновен.
Не вярвам нито в Цезаря, ни в Бога.
Осъждам се. Прилагам безусловно
закона в цялата му строгост.
Признавам си, че те обичам.
Признавам си, че станах твърде жалък.
Признавам си. Виновен съм за всичко
и всякаква присъда ми е малка.
Виновен съм, че много си далече.
Виновен съм, че липсваш ми жестоко.
Виновен съм и разполагам с вечност
в способността си да понасям болка.
Виновен съм, че губя те отново
и моята вина е непростима.
Виновен съм, виновен съм, виновен,
но има съд и справедливост има.
Прилагам иск и сам се обвинявам
и пледоариите смешно плачат.
Приемам всеки казус. Призовавам
центурия, магистъра, палача.
Нестихваща е моята вина.
В нестихващ ритъм дните отминават.
Прозорец. Полет. Тишина.
Безумец. Метеор. Забрава.
* Римски пълководец, самоубил се по заповед на Нерон с думите: „Виновен съм”, без да знае в какво го обвиняват.
Зимна приказка
Измислих си среднощна приказка,
но принцове и Пепеляшки няма.
И може би дори е истинска,
и може би дори за двама.
Понякога насън си я разказвам.
Понякога в съня си разговарям.
И толкова е пусто и е празно,
че себе си понякога повтарям.
Без думи съм, а страшно ми се иска
да мога да римувам тишината.
Сбогувам се, но виещо ми липсваш
и липсата е виещо позната.
Не бих могъл да кажа сбогом,
защото е завинаги навярно;
Бих искал – искам, но не мога
да се напия и да те забравя.
Но как в такава нощ да се сбогувам?
Но как да си представя, че те губя?
И може би щом птиците сънуват,
на сън ще дойда и ще те събудя.
И всеки блус е призив сред пустиня –
самотен блус в самотен празник.
В сърцето – вечно зъзнещ скитник –
един акорд безмълвно гасне.
Измислих си среднощна приказка
със себе си среднощно да говоря.
И пееше тъгата тихичко
в съня на падащите метеори.
Цензорът
Ама че гад! Махнете се, плебеи,
че вече ми дойде от вас до гуша!
Владиката, когато пее,
поповете мълчат и слушат.
Дотегна ми от тази глупост
по някакви илюзии да страдам.
Погнусата си е погнуса.
Досадата си е досада.
Противни сте и боят ви е малко.
Гърбът е чужд, а прътът – недодялан. –
Животът ви е безпросветна чалга,
смъртта ви е провал в провала.
Това да не е някакъв кучкарник
за вечно прегладнели псета!
Ядосан съм и всичко помиярско,
отхвърлям и налагам вето.
На собствена глава постановявам,
че някак си фасонът ви не струва.
Реших да ви прогоня незабавно,
а кокалът се конфискува.