Започва пак обратното броене.

Присъдата е вече произнесена.

Рисувам „Вик” за всички неродени

в очите на незрящи и обесени.

Рисувам си вселени и надежди

със много небеса и пълнолуния

в една безбрежност кукувича прежда.

В една градина есенни петунии.

И често с ветровете си говоря.

Тъгата е скучаеща самотница.

В прозорец облаци и метеори,

в отломки нощ за котки и бездомници.

Смъртта не е Халеева комета.

И сипва зной в душата на цигулката.

Понякога над маковете свети

най-бледото фенерче на светулките.

Присъдата известна е отдавна

и сянката ми в камъка е вграждана.

Пътувам през галактиките бавно

със спомени от минало прераждане.

Понякога насън ще се отбивам.

Щурците спят в съня на самодивите.

Тъгата може би ще ти отива,

но предпочитам да си сред щастливите.