Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.08.2018 20:58 - HomoInteritus
Автор: raders Категория: Поезия   
Прочетен: 4868 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 02.03.2020 23:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

 

 

 

            Homointeritus

Един Камък. Два камъка. Три камъка.

Не са надгробни, а крайпътни,

а пътят – зареден със скука.

Понякога си спомням смътно,

че минал съм веднъж от тука. 

Изпуснал съм вселенския кортеж
и гасне със гримаси маскарада. 
Аз тръгвам. 
Ще си отида пеш 
по тази улица със тъмните фасади. 
Но кой е боядисал коня ми зелен? 
Ядосаха ме лошите момчета

и много ярост има в мен,
така че, моля не пречете.

От толкова облози с Бога,
забравих новата си сянка.

А туй е вече твърде много,

дори за мен с Божествена осанка.  
Остана май в предишното прераждане,

към края на началото и словото,

когато съм препускал след миражите

и счупих на пегаса си подковите. 
Зад ъгъла на тишината я забравих 
и тръгнах по света без нея,

но не за чест и не за слава,

а може би, да се посмея. 
Но няма смисъл да набивам клинци.

Прегракнах от пригласяне и жажда.

То ясно е, че винаги по принцип,

поетът след смъртта се ражда.

Не стават гащите за знаме.

Прибирайте си куците пегаси!

Души и духове тук няма,

но пълно е с черва и със стомаси.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Рисувам нощ за сомнамбулите

и пълнолуния за всички луди,

но срутиха се вече кулите

и трябва май да се събудя.
Безумство е да свириш соло

в концерт за плужеци и глухи.

Но падна ми се тази роля

да гоня онзи, дето духа.

Отидоха си късните ми феи

и всяка нощ безсъниците вият.

А някой там зад облака се смее
но май това съм аз самият, 
когато вече няма да ме има. 

Прогнозите са безполезни.

Проектът „хомо” не сполучи.

И има много тъмни бездни

в очите на бездомно куче.
Ще си отида пеш.

И своя кръст със себе си го нося. 
Шосето, аутобана, магистралата...

Агората* и Виа Долороса.

Навярно Господ някъде ме чака

на мъртвата галактика в спиралата.

Със светлина в прегръдката на мрака

ще будя с векове заспалите.

Светът е крив и крушата е крива.
Освен това преобладава тъмното. 
Но глупостта очаква търпеливо

да цъфнат някога налъмите.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Разбира се, аз много се съмнявам.

и приказките за Едем звучат ми смешно.

Глупакът само твърдо отстоява

идеята за своята безгрешност.

Разкъсан съм от глутница съмнения.

От глупостите ще повърна.

Смъртта едва ли е спасение

и трудно е оттам да се завърнеш.

За жалост, глупостта е неподсъдна.

Какъв ти съд, какви ти пледоарии!..

И много смелост иска се да пръднеш

с доказани симптоми за диария.

Гласувам за добрите намерения,

но глупостта изобщо не умира

и все така с божествени прозрения

невежеството триумфира.

Глупакът има своя гравитация

и своя собствена пиаца.

Така че предпочитам „Трите грации”

пред ужаса да водя спор с глупаци.

Превивам се от тежестта на факта,

че чалгата не е симфония

и всеки сам оказва се в антракта

на собствената си агония.

Предателствата кръстят се пред Юда.

Но има и Голготи за богатия.

Че всеки сам е в своята заблуда

със сребърници и разпятия.

И всеки сам попарата се сърба.

За всички туй е меродавно.

Дали красив си или хърбав,

Пред Господ всичките са равни.

И всеки - сам с поредната измама.

И всеки сам горчилката си пие.

От жалби и житейски драми

забравих сутрешната си ракия.

И всеки сам за себе си се лъже.

Дори и в царствена позлата.

Животът – малко весел, малко тъжен,

но дойде смърт и свършва веселбата.

Дали си пръв или последен,

едно и също ни очаква.

Дали богат си или беден,

в ковчега всички са еднакви.
Един камък. Два камъка. Три камъка. 
Безлюдно нощем стихват виолините
в очакване щурците да запеят

и скачащите извори на Заратустра. 
Дочувам само шепота на виното,

дори съм влюбен в Дулцинея. 

Заблудите изплащат се със лихва.

Сонатата на любовта е жива.

И в странно хиатуо** тя притихва,

когато е изсвирена фалшиво.
...А също тъй чета и некролозите. 
Там някъде е стълбът с моя некролог, 
преди да го разкъса западния вятър.

Оформя се в нестроен монолог

задочния ми спор със Сатаната.

Ще си отида пеш.
Сега вменяват ми абсурдния театър 
за нещо толкова забавно,

че даже не прилича на абсурд.

Аз даже осъзнал съм го отдавна. 
Те казват, че съм луд. 
А също, че рисувам лудници. 
Онези – там - така разправят –

от тъмната страна на тишината. 
Но тъжна е усмивката на блудница,

но гаснеща е „Лунната соната”. 
Аз зная, че семафорът е кръгъл,

тъй както има жега в ада.

Но следва нощ след всеки ъгъл,

и тишина след маскарада. 
Открих, че съществува важно правило - 
за всяка лудост нужен е размах.

Но явно пак сме позабравили,

че вечно ставаме за смях.

Сценарият е доста непригоден

и трябва също да се отбележи:

Най-жалък се оказва епизода

със просеща любов и спор с невежи.

До гуша ми дойде да бъда толерантен

с натрапчивия грак на всякаква бездарност.

За щампи и възхвали нямам време –

млъкнете, дявол да ви вземе!

Напълнихте трезора за беда

на мафиотите от тотото.

Проблемът ви е, господа,

че твърде много тук са идиотите.

Един камък. Два камъка. Три камъка. 
Докладвам, че съм омерзен.

Повръщам от посрани задници,

от блядове*** и гейпаради.

Прощавайте, но дразни ме фасадата

с грухтящото нахалство на простаците

от властващата охлокрация****.

Те прекалено се оядоха,

та чак накрая засмърдяха,

така че нужни им са памперси.

Сандък от чам ще е наградата.

Умря и правдата, умря и правото.

И стръвно късат лешоядите

оръфаната мърша на държавата.

Талантът е осъден априори.

Такъв е тука обичаят. –

На тази спорна територия

убиват първо, после величаят.

Ще си отида пеш.

До „Второто пришествие” се справих,

очаквам третото след него.

Но вероятно Ной ме е забравил

и нямало места в ковчега.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Сдобих се с много - твърде много.

И с много необятност до безкрая,

макар че сам съм  в диалога,

макар че нищо се не знае.

Не са надгробни, а крайпътни.

Така понякога си бая.

Но с този кокал счупих кътник,

очаквам повиквателно за рая.

И сигурно съм я загазил здраво.

И сигурно провалът наближава.

Не виждам дим над Ватикана,

което значи – лудите са прави.

Там грачат над комина врани,

и няма Господ, нито дявол.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Опитвам се да прекратя досадата

от неграмотниците патриоти.

Омръзна ми безкрайно да доказвам,

че мокра е водата, кръгло - колелото.

И нека не звучи като закана!

И нека ме качат на кладата,

но искам да подпаля океана,

на сянка, след което да полегна,

когато много ми дотегне

от спорове със идиоти.

Обречени са всички на забрава.

Обречени са и каноните.

Простакът в собствената смрад се дави

и явно тържествува злото.

Вървете вятъра да гоните,

но тихо, че конклавът***** заседава!

Ще си отида пеш.
Сразен съм от бруталната посредственост

на инфантилната тълпа. 

Пороят и пожарите са бедствия,

но бедствие е също глупостта.
Дойдох, за да раздавам наказания,

а също гномовете да прогоня.

И късно е за всяко разкаяние.

И късно е за всякакви фасони.

Закона в цялата му строгост ще приложа

и няма да направя изключение. 
Презумпциите стават сложни, 
когато глупостта е обвинена.

Но явно с камъни е невъзможно

и нито пък с поклоните към Бога.

Макар по принцип съм безбожник,

аз мразя клади и гароги.

Аз имам друго намерение 
и няма а му мисля много. 
И винаги присъдата е строга. - 
Наказвам глупостта с презрение. 
Ще си замина пеш.

Навярно със Сизиф сме станали богати,

заради камъните и грамадите.

И принципът е  грешка – проба. 
Влудяваща е тук досадата

от гаврата на властващи примати

с безволевата идиотщина на роба.

На този казус няма да се спирам.

Държавата – разбрах – е мъртва зона.

Простакът без проблем се адаптира

с безпомощната злоба на закона.

Безкраен фарс е нашата държава.

Показа ни къде зимуват раците.

Тя само и единствено успява

да израсте в държава за простаците.

Тъгувам за нещастната ни нация,

флиртуваща с търговците на дрога.

Отчайваща е тази констатация,

че стават вече прекалено много.
Ще си отида пеш.

И ще започне пак обратното броене.
Коя е тази плачеща весталка******,

изваяна в прегръдката на тишината? 
И кой е боядисал коня ми в зелено? 
Бих искал плачещите да прегърна

и камъните да затопля малко,

защото сигурно им е студено. 
Най-бяла е на птиците тъгата,

когато ятото не се завърне... 
До раждане на новата вселена

остават само сто еона *******
и още толкова случайни намерения,

но имам възражения против закона

и ще пропусна следващото сътворение. 
Аз бързам. 
Отивам да събудя Господ, 
защото сигурно му се пикае. 
А сигурно и шапката го стяга. 
Със Него си говорим на китайски,

и се разбираме на суахили********.

Но тъжно ми звучи онази сага,

че всичко в Дания е гнило.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Ще си замина пеш.

А тази самобитна грозотия

не е дори, заради  „Кама Сутра”.

И нито пък е жертва на прогреса.

Това е силиконовата мутра

на днешната простееща принцеса.

Дори не е в оръфаните дънки

на блеещата мис Химера.

Не крие заек всяка трънка

и няма как да се намери.

Напразно в безпристрастност се заричам

и все заменям смет за сливи.

Дори нервирам се от кича

на татуираните примитиви.

Но да прощават още неродените,

че също съм участник в карнавала

и давам, за което ясни знаци.

Отнасям се със снизхождение

и тръгвам по смърдящата спирала

на крачещите оръфляци.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Зомбирането няма спиране.

А цигани се подвизават в замъка,

защото принцовете са дрогирани.

Така че кротко, Хамлете!

Не можеш с идиотщината да се справиш,

особено, когато е във парламента,

така че ще закъсаш здраво.

Вземи си хапчетата! Пий си бирата,

а може водка, може мента...

И лягай да лекуваш махмурлука!

Все някакси светът ще оцелее,

а после и петлите ще запеят.

Не се умира просто тъй от скука

и нито само от досада.

Бъди блажен, желая ти сполука

и няма нужда да се страда!

Дори и слънцето без тебе ще изгрее,

дори и ще залезе.

Да късаш нерви, просто не си струва

и вразумяването няма да е скоро.

Безсмислено е все да негодуваш,

че е пикал простакът в асансьора.

...И рече Бог, че в рая ще го чакат.

Блажени били всички нищи духом.

Навярно да – блажен си е простакът,

останалите да го духат!

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Захвърлих спешно старите реликви,

и вече се нагаждам към процесите.

И някак постепенно свиквам

с парцалената прелест на принцесите.

Зад сянката на всеки триумфатор

пристъпя сянката на бития.
Дотегна ми да бъда регистратор
на всякакви измислени събития.
А грешките не са случайни
и явно е изпортен протокола.

За жалост, нямам достъп в база данни,

така че преотстъпвам тази роля

на възхитената посредственост. 
Ще си отида пеш. 
Когато ми омръзне сам да си говоря, 
говоря си с крайпътните пилони.

Те винаги подкрепят ме във спора, 
при честите ми разпри със закона. 

Би трябвало да има Бог

и ангели, и бели врани.

Но сигурно съм твърде строг

с родените от морска пяна.
По моему, прогнозата е мрачна,

защото гафовете Му са много.

И, ако Магдалена още плаче,

причината до болка ми е ясна.

И, ако тъмно е в душата на палача,

разбира даже разпнатия вдясно*********.

Ще си отида пеш.
Не мога да приема на доверие 
обърканите попски монолози. 
А също митовете за Разпятия. 
А също и за Възкресения. 

Аз предпочитам друга поза

и търся в разума спасение.

Но нещо там в историята куца

и дълга е самотната разходка.

със лудости и махмурлуци,

с отломки нощ и черни котки.

Понякога смъртта се бави

и праща ти я Господ за награда.

Умирането има странен навик

да радва червеи и лешояди.
Отчайваща е тази ефимерност 
в зачеването на химерите

и ясно е защо Офелия тъгува,

защо и аз по ветровете псувам. 
Не ми харесва миризмата на смъртта, 
и нямам среща в паралелно измерение, 
което, всъщност, май не съществува. 
Не съм съгласен с мерзостите на живота, 
безсмислената саможертва на Христос, 
прощалната сълза на Магдалена,

измила тъжната Голгота.

Един камък. Два камъка. Три камъка.
Търговците отново са във храма

и е абсурдно пак да ги прогониш.

Така, че сам си; други няма

и всяка мерзост е законна.

Аз трупам във вселените съмнения

и имам по въпроса друго мнение.

Оформям с болка тъжната прогноза,
че лудост е да си разумен.

Не е обсипан пътя ни със рози.

И сигурно е - пак ще се намери -

до всеки Моцарт някой Салиери.
Зад кулисите всичко е възможно
и прокънтява адът от овации. 
Но иска ми се да отложа неизбежното, 
което е, по принцип, неотложно. 
Но иска ми се да съм аз, 
когато вече ще е друго. 

Ще трябва да прогоня трите грации

и много бързо да възкръсна.
Намирам се в мобилизация

преди да кажат, че е късно.

И аргументите ми са бронирани.

И аргументите са спешни.
При все, че по закон сме грешни,

заченати от злоби и раздори,

аз нямам време за умиране.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Безбрежен е вселенският кортеж,

но тази сага ще приключи скоро.

И нищо, че след залеза се мръква.

И нищо, че говоря си със мъртви.
Събирам светлина от метеори 
и си отивам пеш. 
Аз тръгвам.

 

*                        гр. Площад

**                      гр. дисхармония

***                      рус. Мъжки проститутки

****                    гр. Управление на тълпата

*****                  лат. Форум на кардиналите, избиращ нов Папа

******                лат. Жрица на богинята Веста

*******              гр. Безкраен период от време

********            Африканско наречие

*********          Разбойникът вдясно на Разпятието

Interitus              лат.       безумец

 

 

 

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

    

 

       

 


 

 

 

p { margin-bottom: 0.1in; direction: ltr; color: rgb(0, 0, 0); line-height: 115%; }p.western { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 12pt; }p.cjk { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 12pt; }p.ctl { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 12pt; }


Тагове:   homo,


Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922120
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031