Дочух, че си говоря сам,

а в чашата ми пее Афродита.

Но искам своя песен да и дам

и птици в сънищата ми прелитат.

 

И всеки сам със себе си говори.

И всеки сам във своя си затвор.

Самотен полет, облаци, прозорец.

Тъга. Безкрайност. Метеор.

 

И предпочитам да заспя.

И предпочитам също да сънувам.

Безумно тих е моят малък свят

и всяка болка с тишина лекувам.

 

Навярно оцелял съм след потопа

Навярно туй е звездният ми час.

По покрива среднощ щом някой тропа

не е то вятър, а съм аз.

 

Но няма я. Вселената е вик.

Приключих със поредната разпивка.

И само там – в един безбрежно светъл миг

полепва чезнещата и усмивка.

 

Дочух, че си говоря сам,

а в чашата ми пее Афродита.
Е, браво!

Ами аз съм тук. Благодаря!