Напоследък придобих навик да колекционирам слънчеви зайчета. То е препоръчително, предвид настъпилото заоблачаване и няма нищо общо с навика на рицарите от замъка Камелот* да пикаят на стълбището по време на запоя. Установих със сигурност, че не съм коня на крал Артур, а също така ми се появи бенка на едно специфично място, което означава, че налъмите ще цъфнат в петък – тринадесето число. Според прогнозата на доктор Фа в близките няколко еона няма да настъпят съществени промени, тъй като боговете си имат друга работа, но в замяна на това получавам изключителното право да изпращам нощните влакове, особено когато онзи семафор в дъното на вечността свети зелено. Разбирам амбицията на доктор Фа да сипва пясък в мелницата на смъртта, но това едва ли ще разсъни боговете до следващия петък. Доктор Фа е особено загрижен за благополучието на всички участници в Брауновото движение, но не разбира романтиката на едно отдалечаване, за разлика от мен, който го разбира прекрасно. Във всяко едно отдалечаване съм склонен да забележа намеса свише; вижда се ясно пръста на съдбата и разни други отпечатъци, които маршируващите в гръб са оставили по периферията на времето. Забелязал съм, че нощните влакове не спират на девета глуха, както и всички останали, но тази тенденция се задълбочи особено, когато Кло ми помаха за последен път от прозореца на последния вагон и останах сам на един зъзнещ перон със светлината на зеления семафор. Доктор Фа изобщо не разбра какво се е случило и аз нямам намерение да му отварям очите, защото ще започне да ми обяснява, че не съществуват никакви зелени семафори, нито зелени коне, освен това конят на крал Артур предпочита да ходи пеш. Е да, но аз не се интересувам от проблемите на някакъв кон и продължавам нататък, където би трябвало да настигна себе си. Там – на другия край на хоризонта остана сянката на Кло, има разбира се, мъгла и слънчевите зайчета отдавна се изпокриха, защото не обичат нощни разходки. Така че трудностите нараснаха съществено още преди петък тринадесето число, което е твърде гадно, за да бъде смешно. В колекцията липсват нови попълнения и доктор Фа остана доволен, защото си мисли, че профилактиката е дала ефект.
Всъщност, в санаториума на доктор Фа няма нощни влакове, няма и коне. То си е обикновена лудница, но затова пък лудите пикаят на стълбището, без да са рицари от замъка Камелот.
Окей, сега се налага да измисля заместничка на Кло, защото соловите изпълнения не са за предпочитане в нощта на Хелоуин**. Същата нощ тризъбецът на Персей*** премина мълком през зенита и успях да прогоня мисълта за смъртта, която отдавна ме преследва в сянката на едно кънтящо безвремие. Няма нужда да се консултирам с доктор Фа по тези специфични въпроси, защото съм наясно с неговата постановка; очевидно не се различава особено от тази на Зигмунд Фройд. Добавям от себе си една малка корекция, за да добие отрочето завършен вид – тоест – на мнение съм, че не всичко, което хвърчи трябва непременно да участва в сексуалната революция. Но все пак е за предпочитане пред перспективата изобщо да няма легло. Така че има резон ровенето из тези социални мрежи, тъй като там някъде се крие необходимият ерзац. Напоследък непрекъснато ме атакуват разни загорели лелки от Twoo и Netlog, но не мога да преодолея натрупалия се мързел, така че този вариант отпада по презумпция.
Та значи, би било за предпочитане да се ограничат виртуалните изяви за сметка на по-реални, но и тук трудностите се очертават с достатъчна конкретност. Обикновено ми липсват нужните обекти поне във физически смисъл и поне в непосредствена близост. Може би съществуват в някакво имагинерно пространство или кой знае. Поначало лудите от санаториума на доктор Фа са заети със себе си и нямат време да целуват ръка на попа. Поради което се налага да побързам, докато не е паднала мъгла и всички пътища водят за никъде. Бързането за никъде е мой изпитан патент, но това не значи, че някога съм стигнал навреме. Практикувам го отдавна и мъглата не ми пречи, но е за предпочитане да я няма, не само заради разписанието на нощните влакове и не само заради видимостта от тризъбеца на Персей. Има резон ефектът от бързане за никъде, поне на такова мнение са състезателите по спортно ходене, та дори и пощальоните... А иначе на девети коловоз всичко е спокойно, особено нощем. То не е репортаж от боевете при Шипка; друго е. Откакто отпътува Кло, тишината придоби виолетов оттенък и всички сънища светят виолетово. Много обичам тази виолетова тишина, защото една нощ в нея угасна усмивката на Кло. Това беше едно ужасно дълго събитие с ужасно дълги коридори. Налага се да разчитам на времето и си го приватизирам интроверно. През изминалите няколко еона болката продължава да стихва; вече почти нямам оплаквания и ще кажа това на доктор Фа, когато му дойде времето. Очаквам до следващия цикъл съвсем да стихне и се надявам да премине край Сточна гара синия тролейбус на Окуджава със своите пияни пасажери. Не бързам за никъде, защото боговете спят и няма смисъл да се бърза поне до следващото пробуждане на Вишну. Отказвам се да боядисвам санаториума в зелено, защото зеленото е цветът на възраждането, а то отдавна е приключило. Боядисвам в зелено ехото от стихващата болка.
Изпращайки нощните влакове, аз не изпращам никого. Вече не съм сигурен, че Кло е била някога и някъде, защото я няма никога и никъде и се опитвам да си представя, че не сънувам. Това е необходимо, понеже по принцип не спя и всички сънища са от другата страна на луната. Споменът от онази зъзнеща гара със своя зъзнещ перон вероятно също е измислица, само че не се сещам как съм го измислил. Вероятно се е случило, докато колекционирам слънчеви зайчета в санаториума на доктор Фа. Или още по-вероятно, докато броях силуетите в нощта на Хелоуин по онези димящи тротоари край северния паркинг. И едното, и другото е достатъчно налудничаво, за да бъде пренебрегнато.
Забравих да спомена, че Кло има най-красивата усмивка на света. Твърдя това със сигурност, защото го забелязах в момента, когато изчезваше зад ъгъла. От тогава, та и до днес имам навика да проверявам всички изчезващи усмивки зад всички изчезващи влакове. Възможно е да е останала следа, която по невнимание съм пропуснал да отразя в аналите.
Навярно вече се досещате, че обичам да разговарям със себе си. То не е само, защото ми липсва партньор в диалога, а защото липсва и самият диалог. Поначало сам съм си партньор, а освен това диалогът със себе си не допуска противоречия. Той е особено препоръчителен за колекционерите на слънчеви зайчета. Забелязал съм умирайки или по-скоро уринирайки, че идеите се раждат в диалог със себе си, а също и лудостите. Сега нямам време да акуширам на това раждане, но в моята практика обикновено преобладават последните и отрочетата са винаги усмихнати. Турям ги отделно от едната страна на битието, макар че от другата няма никой. И никога не е имало.
Налага се също така да броя звездите от тризъбеца на Персей; аз съм звездоброец по призвание и това е една от многобройните ми изяви. Правя го не толкова, защото често се губят звездите, а защото никога не се губят и това отлага за известно време срещата с онази озъбена косачка, която отдавна се кани да ме откоси, заедно с троскота. Действа релаксиращо – броенето; не друго.
Разбира се, имам си също така своя звезда от същото съзвездие, с която понякога си говоря нощем. Съвсем безименна е и чисто нова; възнамерявам да заверя придобивката нотариално, за да няма недоразумения. Не би било зле да отворя фирма за реклама и пласмент на звезди или дори персеиди, но ме е яд, че ще се наложи да плащам данък на държавата, което е твърде гадно, поради властващата идиотщина. Със сигурност ще се намерят достатъчно купувачи – не само от санаториума на доктор Фа.
Е – да – пласирането на звезди и персеиди не е препоръчително в началото на ноември /това не са гъби/, но винаги можеш да отложиш полета на Икар за по-добри времена.
Отлагам полета на Икар и премествам тризъбеца по посока към Плеядите****. Това е препоръчително по време на безсъница не толкова заради един флирт с дъщерите на Атлас*****, колкото поради професионален ангажимент. Налага се спешно да акуширам и вадя ново отроче от утробата на Нюкта******, която отдавна мърсуваше с невзрачника Ереб******* и, естествено, наду корема. Както и очаквах, появи се на бял свят онзи мизерник – продукт на кръвосмешение – Харон********, който един ден ще транспортира душата ми през мътилката на Стикс*********. Ето, че най-после попаднах на вярна следа.
Много ми е трудно да дам свястно обяснение за статуса на отрочето. То хем го има, хем го няма сред олимпийците, но се твърди, че прилича на комшията, а по-вероятно на нищо не прилича. Може и да не го впишат в регистъра на общината, защото майка му няма регистриран брак с въпросната личност и онези бюрократи ще искат писмено уверение за неговото съществуване лично от самия Зевс. Навярно има резон подозрението, че последствията от тази моя инициатива един ден непременно ще се стоварят върху главата ми с всичките негативи за един дефилиращ актуарий. Оставям го да спи в самия край на галактиката и си измивам ръцете, подобно Пилат по време на онзи безсмислен цирк в Синедриона. И продължавам нататък, защото вече няма накъде, но не за да търся сметка на Пилат, а за нещо друго.
Иска ми се да разкажа една малка нощна история, когато за първи път останах без Кло. Разбира се, тя очакваше някого, защото всички самотни жени са очакващи и това е като „закон Божи”. Употребявам „за първи път”, макар че никога не е имало втори и то е утвърдена практика. Сега се чудя било ли е някога изобщо или само така ми се струва. Може би е било, а може би – не съвсем. Не твърдя, че началото бе слово, както настояват онези библейски идиоти; също не беше нож, не беше цвете, не беше и нищо друго на света, но Уйлям Сароян е пропуснал тази дребна подробност. Началото се оказа по-скоро кръчма, а кръчмата – сравнително различна от санаториума на доктор Фа. И диагнозата – също различна, но това едва ли интересува някого.
Тогава се появи и Кло, но не измислената, а съвсем истинската и седна отсреща, за да чака. Не – не чакаше мене – няма да си кривя душата; друг беше и нямам представа кой беше. Парадоксът се състои в обстоятелството, че търсеният ерзац на Кло се оказа самата Кло. Веднага ми се изясни, че онзи, когото чака няма да дойде по безброй причини. Подобна ситуация се усеща по неведоми пътища; имам нюх за тези неща, особено след четвъртата чаша. Може би този облак в очите го подсказва; съвсем тъмен и съвсем дълбок, макар че нямам представа как един облак може да бъде дълбок. Още веднъж споменавам, че Кло има красиви очи, за да не го забравим случайно. Е няма как – вземам инициативата и се залавям за работа. Обикновено по време на четвъртата чаша задръжките престават да действат, така че премествам задръжките настрана, за да не ми пречат. Направо се прехвърлям на нейната маса и обяснявам ситуацията с нужната сериозност. Съвсем директно:
- Онзи, когото чакате, няма да дойде. Възнамерявам да го заместя.
Така, така, така... Дръзко и почти налудничаво. Има резон внезапната намеса, когато облакът премине през тъмнеещия ъгъл на безмълвието и тъгата стане прозрачна.
- Наистина ли? – трепна изумено тя и ме изгледа с преценяващ поглед. – А кого, мислите, че чакам?
- Принца на бял кон. Само че принцът е пиян, а коня го изядоха мухите.
Ха ха ха !... Това пък по какъв начин проблесна в бедната ми глава? Особено тази подробност с коня и намесата на мухите е съвсем сразяваща.
- Що за дивотии! И от къде Ви хрумнаха тези неща? – реагира малко заядливо Кло.
- Зная всичко. Имам достъп до Акашовите записи**********. Там е обяснено, че ще бъдете за малко моя, ще ме обичате за малко, а след това ще ме изоставите. Съвсем рутинно изпълнение.
Е не и не! Този път съвсем го ударих през просото и сам се удивявам на себе си, колкото и да се мъча да го обясня с ефекта от четвъртата чаша. Понякога нямам представа какво са консумирали рицарите на кръглата маса и защо не ползват тоалетните. На мнение съм, че трябва да се сменят подковите на коня.
- Я виж ти! – усмихна се вяло тя. – Значи принцът го няма, но затова пък се появи някакъв дефилиращ пророк със статута на временно заместващ, който всичко знае. Ама, че късмет извадих!
- За съжаление е така – обясних с въздишка аз. – Никак не ми харесва постановката „временно заместващ”, но не ми оставяте избор.
- Защо?
- Бих предпочел по-различна терминология. Харесва ми думата „завинаги” или поне „за цял живот”. Звучи като приказка.
- Защо приказка?
- Красива сте и тъжна поради липсата на някой. Но нищо не може да се промени. Принцовете вечно ги няма.
Всъщност, флиртът с дъщерите на Атлас се отлага за идущата есен, поради заетост на доктор Фа, който счупи нокът по време на някакъв мисловен процес. Надявам се да не скучаят и навличам нови доспехи. Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа – има ги на звездната карта, но Атлас е твърде уморен от тая хамалогия с глобуса. Освобождавам го от задължения и го пращам да подремне на сянка в градините на Едем.
- Кое звучи като приказка? – настоява отново Кло.
- Всички хубави думи са взети от приказките. Затова звучат някак си виолетово.
- Хм, заинтригувахте ме с тези виолетови приказки. Ако не бях толкова резервирана спрямо случайните свалячи, може би щяхте да ми харесате.
- Не съм случаен сваляч. Просто съм във фаза „четвърта чаша”, а тогава се появяват тези спонтанни вдъхновения с непредвидими последствия. Забелязах, че сте много, много тъжна. Пък аз не мога да понасям тъжни жени.
Хм - чак толкова едва ли съм се притеснил за тях, но затова пък звучи интригуващо като констатация. Тризъбецът на Персей винаги се появява по едно и също време и винаги горе в ъгъла, но Харон го няма никакъв. Явно ще се наложи да чакам ред на кея край Стикс и дори да си плащам услугата. Сега ме е яд, че станах причина да се пръкне този негодник.
- Защо не можете да понасяте тъжни жени? – почти негодуващо ме подхвана Кло. – Да не би да Ви се отразява на храносмилането?
- Не зная. Вероятно съм прекалено сантиментален.
- Така, така... И сега къде мислите да ме водите?
Този въпрос не беше съвсем неочакван, но въпреки това изпитах затруднение. Проблемът се състоеше в обстоятелството, че възможностите са прекалено много, но доста от тях със сигурност биха се оказали неприемливи. Само че нямах представа кои точно. И се налагаше да внимавам, за да не разочаровам събеседничката, но вместо това ударих напряко:
- Бих предпочел да Ви заведа у дома. Нелепо е да извъртам, че мисля нещо друго, но трябва да се съобразявам с Вашите предпочитания. И така – има няколко варианта: бар, хотел, концерт, театър, спортни прояви и т.н. С Вас бих се чувствал добре навсякъде, но ми се иска да изпълня Вашето желание.
- Нали сте пророк; би трябвало да го знаете? – разсмя се тя и тогава открих колко изкусително се смее. Продължих по шаблон:
- Точно в такъв момент дарбите ми запецват и удрям на камък. Предавам се.
Ето, че се започна. Всъщност, в този момент никак нямах представа, че ще стигна до нивото да колекционирам слънчеви зайчета. Има една крайно оспорвана ситуация в началото на всички зачатия, когато боговете черпят вдъхновение от блясъка на четвъртата чаша и преместват резиденцията в санаториума на доктор Фа. Отбелязвам тихомълком, че Кло определено взе инициативата:
- Ами тогава се налага да Ви подскажа. Нито едно от по-горните предложения не ми допада. Нека не се отклоняваме от целта. Водете ме направо у дома си; нали точно това предпочитате, пък аз съм суеверна и не мога да оспорвам постановки от Акашовите записи!
Така се сложи началото. Както вече споменах, началото не бе слово, а нещо доста по-прозаично. Ще прескоча всички подробности от прозата и ще премина направо към заключителната фаза. Защото има един рутинен момент, който с нищо не се различава от всеизвестната баналност и не представлява интерес за дъщерите на Атлас. Етапът с разсъбличането и пр. Поради което го изоставям и преминавам към финалните изпълнения. Разбира се, не съм бил по никой начин изненадан, когато всичко приключи, тъй като беше ясно още в самото начало. Дори разчитах на предварителна подготовка, за да преодолея бързо болката; тоест – съществува нещо като имунитет, макар че имам гадния навик да преболедувам всяка раздяла, колкото и да е мимолетна връзката. А тя приключи още същата нощ и по същия начин, както бях предвидил; значи – няма нищо случайно. Само сутрин понякога изплува в тишината един фрагмент от задушаващия стих на Павезе и притихва в сянката на монитора: „Безпросветно тече утрото без светлината на твоите очи.” Ужасно тъжен стих с ужасно красива тишина.
Веднага след креватните изпълнения, Кло ми обясни, че се налага да си ходи и ме помоли да я изпратя.
- Ти беше съвсем прав. Наистина се налага да си тръгвам.
- Зная.
- Какво знаеш?
- Че си тръгваш. Не е никаква изненада.
- Защо?
- При мен тези неща се повтарят. То е като прокоба. Но вече го споменах...
- Не си прав. Истината е, че много ми харесваш, но трябва да си ходя.
- Зная. Само не зная каква е причината.
- Достатъчно банална. Семейна съм и там ме чакат...
- Почти се досещах.
- Няма начин да не се досетиш. А онзи „принц на бял кон”, който не дойде на срещата, беше съпругът ми.
* Замъка на крал Артур
** Езически празник в англоговорящите страни
*** гр. Съзвездие; Древногръцки герой.
**** гр. Разсеян звезден куп; Дъщерите на Атлас.
***** гр. Древногръцки бог
****** гр. Богинята Нощ.
******* гр. Брат и съпруг на Нюкта
******** гр. Спътник на Плутон; Лодкарят при Стикс.
********* гр. Реката на мъртвите в царството на Хадес.
********** Езотерика Информация /предсказание/ за предстоящо събитие.
