Измислих среднощно, че пак си дошла -

понесла със себе си празник.

И търся те в длани от сън и мъгла.

Напразно. Напразно.

 

Но тези измислици дълго мълчат.

Къде те изгубих – не зная.

Пътувам на зимния залез с лъча

към края. Към края.

 

И старият клоун отдавна е ням.

Отдавна тежи непотребен.

Запалих звезди от небесния храм

за тебе. За тебе.

 

Изпрах тишината от мъртъв сезон

в безумната скръб на палача.

Но в тази безсмислица има резон: –

Мъжете не плачат.

 

Оставям след себе си бяла следа

и вести от никой не чакам.

Попих океани мълчана вода

с парцали от мрака.

 

Понякога в спомена плуват мъгли

с усмивки от звездни принцеси

и тихо в съня ми тъгата вали –

Къде си? Къде си?

 

Прекрасно стихотворение! Дори тъгата има усмивката на звездна принцеса:)

зад думичките чух Шопен ...

Благодаря ти; много си мила

Бих искал да е така. Благодаря ти.

Много нестандартен ритъм, метафори, които усилиха пулса ми...
от възхищение... невероятна идея изпълнена по неповторим начин.
Наистина е удоволствие!

и толкова тъжно е твоето поетично ноктюрно...
поздравявам те, приятелю... и очаквай вести от мен...

Благодаря, че го намираш не съвсем стандартно. Радвам се.

Красиво Ноктюрно!
Копнеж и Тъга двете му лица!

Така поне съм го замислил. Благодаря ти.

ебати вонящия педал:)))))))))

О Маги, май съм прескочил да те видя.