Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2012 22:00 - Фрагменти от дневника на Марко Тотев 5
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 2616 Коментари: 12 Гласове:
10

Последна промяна: 27.10.2012 23:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Не, не се разведох тогава. За съжаление това не се случи.

Както обикновено, аз поех  цялата вина, а тя  “великодушно“ ми прости. Дори съвсем  мегарски, като истинска вълшебница от приказките  се измъкна с думите:                                                                                                                                                                    -    Ако искаш да знаеш,  онази, с която преспа същата вечер, изобщо не бях аз. Явно си бил много повече пиян, отколкото можеш да носиш и нещо ти се е привидяло.                                                                                                                                         Направо се вцепених  от наглостта на подобно дебелоочие. Но после като размислих, май че беше права. “Онази” нямаше нищо общо с “тази”. Отговорих:

-          Вярно е –  “онази” наистина беше по-хубава и много по-добра в леглото.

Добре, че се измъкнах овреме, защото щеше да ме светне с някакво подръчно средство. Докато тичах надолу по стълбището, чувах  непрекъснат вой и квичене. После солото се превърна в дует – беше се присъединила и тъщата.

Разбира се, случвало ми се е да преспивам в кантората. Никак не е срамно. Предвидливо съм се обзавел и с диван.  На сутринта съм малко гурелив и небръснат, но не е толкова важно.  Две – три вечери така и накрая идват да ме търсят. Ясно защо – свършили са парите.

Ами как няма да ги свършат, като половината хонорар на жената отива за тоалети  и по  разни козметични салони, а тъщата никога не е работила през живота си. Старецът е пенсионер, но мизерната му пенсия не достига само да си доставя илачи. От къде ще дойдат парите ? То се знае – от заврения зет Марко  Тотев. Марко дава, дава, но когато има. Когато няма, взема заеми.

Случвало се е да ме оберат на покер до последен грош. Дори съм заборчлявал здравата. После тръгват кредитори и тогава става сложно.

За да се отърва временно от един  особено настойчив кредитор, съм прибягвал и до нестандартни методи. Веднъж дори си бях налепил некролози по стълбовете  из махалата. Имаше временен успех.

Онзи отмени  исковете си, докато  “отмине траурът”, но на мен самият ми се наложи да  “възкръсна”, за да получа хонорар от един голям бос, когото не познавах лично. Отбих се в офиса му, за да взема парите и само дето не припаднах. Оказа се, че трябва да получа хонорара си от същия  онзи кредитор, на  когото  дължах пари. Двамата се гледахме  дълго време с  “нескрита симпатия” и накрая онзи произнесе въодушевено:

-          Честито “възкресение”, приятелю. Май че всичко е “пито – платено.”

-          Май, май е така – потвърдих аз.

А то така си и беше.

Общо взето с мафиотите се погаждахме, а то не може да бъде и друго яче, след като правосъдието и държавата ги  подкрепят, вероятно поради факта, че  те самите са държавата.

Но имаше един особено нагъл тип, който се бе нагълтал с общински парцели; купуваше ги на безценица и ги продаваше  петорно и десеторно по-скъпи, използвайки вратичките в закона, които бяха оставени нарочно за целта. Същият беше депутат в парламента и в ролята си на такъв ползваше депутатски имунитет – пак въведен по целесъобразност – бързаше да употреби мандата си, за да се нагуши максимално. Парите привеждаше в чуждестранни банки, а придобивките прехвърляше на свои близки, за да не бие далаверата на очи.

Общо взето  в далаверите му участвах и аз като юридически съветник, но накрая просто ми се догади и не издържах. Оказа се, че едно сиропиталище – сградата и парцела – които бяха общинска собственост, неочаквано се оказаха негова частна собственост. Аз осъществих сделката, но хич нямах представа, че този имот е сиропиталище. Но общинарите  не можеше да не знаят, ама си траеха. Както и да е, накрая разбрах истината, хвърлих му хонорара в очите, напсувах го без свидетели и го изритах от кантората; не можех да си представя, че някой си позволява  да се облагодетелства за сметка на сираците. След което дадох публичност на събитието. Дори си позволих да напиша фейлетон в местния вестник, където го бях разкрасил с цялото му  „великолепие.” Това се оказа най-голямата ми грешка.

Той веднага използва депутатския си имунитет и се покри. Повече по вестниците и по другите медии не се появи никаква информация за случая. Дори излезе опровержение. Вероятно много пари бяха заговорили в негова защита. А по-късно, съобразно закона за всеобщата проклетия – следствие второ: “не ритай лайното, защото ще те изпръска”,  неговата партия,  благодарение инфантилността на електората, взе че спечели  парламентарните избори – то винаги така се случва – и човекът – ни лук ял, ни лук мирисал – влезе направо в правителството. Министър…

А сега, Марко, да те видим  що чиниш!..

Обвиниха ме, съдиха ме и ме осъдиха – този път за клевета  над държавен служител.

Изобщо не успях да извадя доказателства в своя защита, макар че ги имах. Една вечер кантората ми бе разбита, папките с делата – отмъкнати и унищожени. Не се жалвах за последното, защото  нямаше пред кого. Вероятно щяха да обвинят мен самия, че  сам съм си опустошил кантората. Обикновено полицаите  като не могат или не искат  да хванат извършителя, обвиняват потърпевшия, че сам нарочно е направил поразията, за да  прикрие нещо си.

Този път ми “дадоха“ една година  и ме осъдиха да плащам  за морални щети. Опитал съм се да окалям

“прекрасния образ” на голям  български държавник.  Пада ми се…

Поуката, която формулирах доби следния вид: “Обичай и уважавай родния  български разбойник – може би той е следващия премиер”.

Разбира се,  този път не останах в затвора дълго. Правителството скоро се смени  и онези разбойници бяха заменени с други разбойници. Оказа се, че докато съм пребивавал в затвора, съм станал симпатичен на новите разбойници  и те ме освободиха. Дори не успях да си довърша мемоарите.

Предлагаха ми   да се кандидатирам за някаква длъжност в държавната администрация, но отказах. Не ми се щеше  да сядам с тях на софрата, защото ми бяха съвсем ясни, а освен това, поради  категоричния си  кутсузлук, току виж ме направили и премиер, та хептен да закъса държавата.

Прочее, онези – предишните дангалаци загубиха властта  най-вече  защото не успяха да си поделят плячката – всеки “дърпаше кокала” към себе си – изпокараха се и се  разцепиха на няколко враждуващи фракции.

Имаше дори атентати, мафиотски войни  и показни разстрели на видни участници в  “родното мафиотско движение”. Естествено, не бяха по-стока и следващите…

Освен неприятната ситуация – попадане в затвора и така нататък – след излизането ми от там, зашеметяващо ми се срина рейтингът като професионалист. Мафиотите с много пари  и много далавери  вече ми нямаха доверие и се прехвърлиха към колегите, а към мен се ориентираха неудачниците – тоест – честните, които по правило  са бедни. Трябва да поясня предварително, че е истински икономически провал един адвокат да работи само с честни хора. А те са честни, защото нямат пари  или нямат пари, защото са честни. Кръгът се затваря.

Тяхното нямане  рефлектира неизбежно и върху моето нямане. Какво да вземеш от един сиромах, който идва да се жалва, че циганите му откраднали козата, а полицията нехае  или от някоя клетница, която се оплаква, че мъжът и пиел и я биел.

Тогава проумях, че най-надеждния  работодател на родния адвокат е родният мафиот. Обичай го и го уважавай! Да, но не можах да го обикна, затова и не прокопсах.

Е – не винаги съм бил кутсузлия. Един път дори ударих шестица от  тотото. Но когато си потърсих фиша, се оказа, че старият ми панталон е заминал за подарък на един просещ циганин заедно с фиша.

Жена ми се престарала с дарителските си изяви.

Но всяко зло –  за добро: Най-голямо удоволствие ми направи, когато съобщих неприятната новина  на семейния съвет и жена ми получи истеричен припадък – този път съвсем истински, а не театрален, а тъщата  направо се тръшна на земята и пририта. После и се схвана ченето, физиономията и се изкриви на една страна, очите и се ококориха и не можеше да каже ни гък, ни мък. Загуби напълно говор и картина за няколко месеца, а  после едва фъфлеше. Констатираха апоплексия.

В действителност, това бяха всичките преимущества  от  загубения фиш.

 

По едно време се заговори за колегата Мърфи, който бил прочут в  Америка със своята Маркототевщина. Появи се и книга с изявите му в тази област. Наистина човекът е сродна душа.

Един ден ме стегна шапката и викам:

-          Заминавам за Америка, за да се видя с  Мърфи.

-          Никъде няма да ходиш – само пари ще харчиш – писна веднага жената.  Не и идва на акъла, че може да не се върна, че може да се затрия някъде, че самолетът може да падне и т.н. , но веднага се сети за парите. Много загрижена.

-      Не се притеснявай – казвам и – можем да издадем заедно с Мърфи книга за  Маркототевщината – нещо като  съавторство. Тук в България шансовете да издадеш подобна книга са нулеви, но в Америка…

-     Там са още по-нулеви – отряза ме тя – при твоя кутсузлук дори и некролог няма да ти отпечатат.

Проклета жена…

Въпреки всичко посъбрах някой лев, извадих си виза  и заминах за Америка да търся  Мърфи. След дълго лутане  проучих къде живее и един ден потропах на вратата. Показа се възрастна жена.

-          Търся мистър Мърфи…

-          О, няма го – поясни загрижено тя – Той замина за България. Искал да се срещне с един  свой приятел – мистър  Мар… Мар… Марко  Тотев…

Разминахме се не само с Мърфи. Много разминавания се получиха впоследствие. Междувременно тъщата умряла и аз не можах да присъствам на погребението. Пропуснал съм този тържествен момент. Избрали ме за най-кутсузлия адвокат на годината – имало разпивки и награден фонд – пак съм пропуснал. Поради стачка на авиодиспечерите, самолетът закъсня  и  пропуснах конгреса на бирената партия, на която съм един от учредителите. Не успях да присъствам на окаушването на онова копеле, дето ме вкара в затвора. Оказа се, че е нарушил комфорта на по-големи разбойници от  себе си  и те успели да го натопят по обвинение  за източване на  ДДС, което може и да не е било вярно, но това няма значение. В България може да те осъдят за изнасилване  дори и да си кастриран, но може и да не те барнат, ако ограбиш демонстративно националната банка.

 

Общо взето животът се движеше в добре познатия коловоз.  Един ден се видях  в огледалото и не можах да се позная – отсреща ме гледаше едно ошмулено старче. После се сетих, че всичките ми близки са си заминали, дори и тъщата, а следователно сега е мой ред. Вече бях станал много популярен – кой не е чувал за кутсузлията Марко  Тотев – няма такъв. А някой да е чул, че с нещо е прокопсал – също няма такъв. Мисля, че ще е добре да  ми издигнат паметник пред парламента, за да може, минавайки  народните избраници  да виждат най-напред моята мутра, която да ги вдъхновява  за  творческите им изяви  в законодателен аспект и да знаят в каква карикатура са превърнали  родния електорат. Починът вече е поет от  пловдивчани, които издигнаха паметник  на местния секссимвол и олигофрен Милю  за густо на всички  “майнички “ и  за прослава на градското  ръководство.

“ Аберджиите“ се обадиха на няколко пъти: Днес ти се замае главата, присвие те сърцето, утре  хванеш запек, проблеми с простатата и пр.  Докторите непрекъснато се заяждат: “това няма да ядеш, онова няма да пиеш; ще вземаш от тези и онези илачи”. Майната им!

Напоследък започна да ме заобикаля често, често и поп  Харалампи и ми се чини, че все е учуден, дето ме вижда още жив.

От погребалната къща  „Танатос” също  колчем мина от там и все ме оглеждат внимателно, сякаш ми вземат мярката. Още  малко ще дойде някой от тях и ще ме дръпне за ръкава: “Господине, заповядайте, имаме за вас чудесна стока.”

Но аз се инатя и не бързам.

Идват журналисти от местния вестник, тупат ме по рамото и цъкат с език.

-          Как е, как я караш?

Все едно ме питат: “Абе ти още ли си жив?”

-          Карам я някак – отговарям аз – още не съм си довършил мемоарите.

-          Какви са бъдещите ти творчески планове?- хилят се те.

-          Възнамерявам в следващото си прераждане  да се отдам на журналистика. Предпочитам в някой  “жълтурко”. Сладка работа – плюеш наляво и надясно  и забавляваш публиката.

-          Ти доби широка популярност – някои я сравняват с тази на Бай Ганьо.

-          Като популярност – може би, но като символика –  не.  Докато  Бай Ганьо със своето нахалство и простотия  символизира просперитета  на забогатяващите класи – търговци, мафиоти, политици и други,  моето присъствие в националната памет  се изразява с непрекъснатите неудачи на сиромашията – проблема с кравата и общинския бик.

-          Вярно ли е, че твоят съперник Мърфи те превъзхожда по популярност?

-          Вярно е. По популярност ме превъзхожда, но не и по кутсузлук. Все пак – живее в Америка, а аз – в България. В България, дори да си  Крали Марко, пак ще си останеш Марко  Тотев.

-          Вярно ли е, че пишеш нещо  мемоарно? Кога ще бъде издаден дневникът?

-          Вероятно никога. Или аз ще умра преди да съм го завършил, или издателството ще се подпали заедно с ръкописите. Възможно е също  някой велик  редактор да го хвърли в коша с отпадъци.

-          Говори се, че преди време  си лежал в затвора  за някаква далавера.

-          По-точно – обратно – лежах в затвора, защото разкрих далавера.  Трябва да призная, че тогава извадих късмет за първи път в живота си. Можеше и да ме гръмнат от засада.

-          Как ти изглежда бъдещето на  България?

-          Розово.

-          Розово? Много странно…

-          Не е странно. Както е известно, розовият цвят  е предпочитан  в някои учреждения  за по-специални услуги…

-          Как виждаш  своето бъдеще?

-          Като куче, кога яде сливи…

С това интервюто приключи.

 

Напоследък “аберджиите” зачестиха, но само дойдат, поогледат ме, посръчкат ме оттук – оттам и си заминават. Дотегна ми тая работа, един ден ударих в кръчмата някоя и друга ракия  наднормено, след което веднага ми се яви Свети Петър и започна за ме хока:

-          Ти – казва – толкова ли си я закъсал, та пиеш от тези  ментаци ?

-          Ами закъсал съм – викам – с тая пенсия парите не достигат за илачи, а камо ли за свестен алкохол.

-          Ти ги остави сега илачите; няма да ти помогнат. Но ракията трябва да е от хубав материал и добре отлежала.

-          Чакай, ама нали не е позволено да се внася в рая  ракия ?

-          Абе кой ти говори за рая? Има време за това.

-          Но аз мислех, че вече…

-          Няма какво да мислиш. Още не си за там. По-точно аз дойдох  тук.

-          Как така, да не са те уволнили?

-          Ами – уволнили… Кой ще ме уволнява мене. Дойдох тук и аз като хората  да пия една ракия. Я се пребъркай и потърси някой лев из джобовете да почерпиш!

Погледнах го по-внимателно. Пелената се повдигна и проумях заблудата си. Не беше Свети Петър, а комшията Петър  от долния етаж, дето едно време  преспах по грешка при жена му  без да я докосна.

Срещу мен се хилеше една беззъба старческа   гротеска.  “Баджанакът”.

Самият  Свети Петър  изглеждаше друго яче. Побелял хрисим  старец  на златен трон  с ореол и строго  византийско изражение – такъв какъвто съм го виждал по иконите. Ангелите ме замъкнаха направо при него и ме стовариха в краката му. Той ме погледна изучаващо  и отсече:

-          Сбъркали сте – не е този. Това е  Марко Тотев от България; махайте го, докато не се е съборила оградата на рая!

-          Ама как ?

-          Махайте го по-надалеч да не види шефът, че току виж го наредил между светиите!

Не успях дори да си отворя устата в своя защита. Хванаха ме и ме помъкнаха нанякъде. Мястото, където попаднахме  май беше адът. Наоколо  горяха огньове, виеха се пушилки, смърдеше на прегоряла мърша, грачеха лешояди – също Столипиново по време на “курбан байрам”. А може и да беше… Изоставиха ме пред някакъв  новопостроен  замък  и изчезнаха  “яко дим”.

Излязоха онези рогатите и ме награбиха. Помъкнаха ме през някакви  дълги коридори и ме изтъпанчиха при самия  Сатана. Още като ме мярна от далеч Сатаната направи гнуслива гримаса и  кресна:

-          Да го махате този! Направо ще съсипе бизнеса ми!

-          Шефе, ама какво да го правим?

-          Дайте го на онзи мушморок – Свети  Петър! Нека той да се занимава с него.

-          Но те току що го доведоха неговите хора. Вероятно и там не го искат.

-          Хм…

Сатаната започна да се чеше зад рогата  и накрая отсече:

-          Не ме интересува. Ако трябва, върнете  го обратно в България – тук не го искам!

Онези веднага ме награбиха и ме  помъкнаха в друга посока.  Захвърлиха ме там  някъде в някакъв друг Ад. После се поогледах внимателно и  установих: Не, не беше същия Ад – беше България.

Един съвет към съотечествениците: “Когато умреш и попаднеш в  Ада, поогледай се още веднъж – може и да не си умрял…”

Какво се бе случило ли? Нямам представа – уж бях умрял. Докато си пиех ракията индивидуално  в битова обстановка, нещо ми се завъртя пред очите – видях светлина, после тъмнина  и накрая – нищо. Значи това било – нищо. Дойде докторът, премери пулса, кръвното.

Няма пулс, няма кръвно – умрял!

Дойдоха близките и роднините, дойдоха от погребалното бюро “Танатос”, взеха ми мярка, нагласиха ме в ковчега, туриха цветя, запалиха свещи и така нататък…

После започна едно вайкане: “Най-добрия, най-честния, незаменимия, непрежалимия, нашия мил приятел и още, и още…” Неутешимата вдовица плачеше сърцераздирателно. Чак ми стана жал.

Дойде и поп Харалампи – той отдавна  имаше мерак да ме опее; най-после му излезе късметът.

После катафалката, процесията, гробищата, циганите – гробари, които се подпираха на лопатите.

….Прочее, накрая гробарите съсипаха  това тържествено мероприятие. Провалиха го по най-жалък начин.

Предварително бях  проявил загриженост по повод предстоящото събитие и заделих няколко бутилки ракия  с надпис: “За гробарите”.

Ами човек трябва да помисли за тези неща и да се подготви  овреме.

Те, както му е редът, ги изпили, докато копаят гроба  и се бяха накудкудякяли здравата.

После за зла участ  изтърваха ковчега с „непрежалимия покойник” и той се изтърколи върху пръстта  барабар с цветята, бонбоните, салфетките, парцалите и всички други джунджурийки, които трябваше да го придружават  по пътя към вечността.

…Усетих силен удар по главата, сепнах се и се ококорих.

Видях наоколо всичките си роднини.  Шашнати и изумени.

Не, още  не бях умрял…

И тук не ми провървя.

                             –-----------------------------------------

 

 

 

       

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  



Гласувай:
11



1. анонимен - То хубаво, ама как ще я караш зана...
27.10.2012 23:07
То хубаво,ама как ще я караш занапред кутсузлийски като ,,ошмулено старче'?!
Още ли ти ,,върви" на истории:)
цитирай
2. анонимен - Прочетох ги всички-интересни са. ...
27.10.2012 23:34
Прочетох ги всички-интересни са.Има ли продължения?
цитирай
3. raders - Прочетох ги всички-интересни са. ...
28.10.2012 00:11
анонимен написа:
Прочетох ги всички-интересни са.Има ли продължения?



))) Ами засега няма. Благодаря за вниманието1
цитирай
4. raders - Нощес до един и половина Марковият ...
28.10.2012 14:34
teller1 написа:
Нощес до един и половина Марковият кутсузлук ме държа будна и в напрежение, което не е най-здравословно за жена, вече на възраст. Ама пусто женско любопитство )))))))


Ами и аз бях буден, но не съм те видял.))) Привет!
цитирай
5. ronix - роникс
28.10.2012 14:43
Майсторски написано! Направо за издателство и в книжарницата.
цитирай
6. raders - Майсторски написано! Направо за ...
28.10.2012 15:21
ronix написа:
Майсторски написано! Направо за издателство и в книжарницата.


))))) Да, ама не! Идиотите не публикуват български автори /с изключение на "по-нашите", заради кризата, че нямали пари.
цитирай
7. mariniki - ех, приятелю...
28.10.2012 18:56
и това непременно да го видим на книжка...
много имаш да разказваш... поздрав
сърдечен за теб...
цитирай
8. анонимен - Гледай да не ти го окраде някой от, , ...
28.10.2012 18:58
Гледай да не ти го окраде някой от ,,нашите"и да се намерят пари за издаването.Пу-пу да не чуе дявола!
цитирай
9. raders - и това непременно да го видим на к...
28.10.2012 21:25
[quote=mariniki]и това непременно да го видим на книжка...
много имаш да разказваш... поздрав
сърдечен за теб...[/quote

Бих искал да се случи, но.... Благодаря ти!
цитирай
10. raders - Гледай да не ти го окраде някой от, , ...
28.10.2012 21:29
анонимен написа:
Гледай да не ти го окраде някой от ,,нашите"и да се намерят пари за издаването.Пу-пу да не чуе дявола!


И това е възможно. )))) Колко му е да промени тук там нещо и да си пише собственото име. И ще го издадат, разбира се. При нас не е важно какво можеш, а каква популярност имаш сред тълпата. А те моите работи са пуснати почти всички из интернет, така че...
цитирай
11. stefbelchev - Когато човек стане майстор на мисълта, това е до последен дъх! Поздравления!
22.12.2012 03:53
Иначе съществена е разликата в екшън-представленията на Марко Млади и Марко Старши...Екшънът (на действието) отстъпва пред философията (на мисълта). Така ли е Марко?
цитирай
12. raders - Още за Марко
23.12.2012 17:56
stefbelchev написа:
Иначе съществена е разликата в екшън-представленията на Марко Млади и Марко Старши...Екшънът (на действието) отстъпва пред философията (на мисълта). Така ли е Марко?



))))Стеф, радвам се, че си проявил героизъм и си успял да го дочетеш това. За съжаление, българските издатели не публикуват български автори с подобни четива /предпочитат чалга, порно и крими/, поради което не съм издал книга за Марко Тотев и това си е част от нашенската маркототевщина. Ами какво да правим, като сме си българи? Съдба...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922591
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031