Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2012 21:52 - Фрагменти от дневника на Марко Тотев 3
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 902 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 27.10.2012 22:15


  

За съжаление, постъпвайки в гимназията нямаше как да ползвам услугите на баба  Кина. В големия град тя не би могла да намери пътя, а камо ли да се разправя с учителите.

Квартирата ми беше близо до училището. Хазяйките бяха две бабички – сестри, на  които викахме “кукумявките”. Живеех на тавана  и гледах през едно кръгло прозорче към улицата, която водеше в едната посока към училището, а в другата – към зеленчуковия пазар. В партерния етаж  имаше две адвокатски кантори. Един ден – воден от детско любопитство се отбих  в едната от тях  и поздравих  седящият зад бюрото плешив чичко, който се бе вторачил в една папка.

Без да вдигне глава  и да ме погледне, той рече:

“ Пет лева !”

Зинах от изумление и се облещих. Помислих си:

“ Е те това е работа за мене “…

Веднага реших да ставам адвокат. И съжалих, че я няма тука баба Кина  да я пращам  в училището на родителски срещи. Щеше да ме направи не адвокат, не съдия, ами направо  министър на правосъдието.

Гимназиалните учители бяха нахъсени като кучета. В сравнение  с тях  селските даскалици изглеждаха кротки като монахини. Освен това знаеха всички хитрости – не можеш нито да го излъжеш, нито да изкръшкаш. Както те гледа съчувствено  и ти се усмихва, така ти завърта двойката и хич окото му не трепва.

-          Момче, на тебе тия неща ти идват  като плява. Защо не си отидеш на село?  Толкова е хубаво: има агънца, козички, прасенца, магаренца…

Гадът обича да си прави майтап. Пише двойките, потривайки ръце от радост. Ех  защо я няма тук сега баба  Кина! Че да те замлати с бастунчето… Ще видиш едни прасенца и магаренца.

Имаше една популярна учителка по математика – “Бялата смърт “- много известна личност. И съвсем нормално – аз бях един от “нейните любимци”. Голям късмет.

Известно е, че  открай време съм един от “елитните  математици”- още от прогимназията, че и по-рано. Тя веднага забеляза моя  “математически  гений”.

-      Бре  момче, – извика тя възхитено, връщайки тетрадките от контролното  по алгебра ти си истински  Гаус*. Браво! От три задачи си направил четири грешки. Петата ти грешка  е, че изобщо си постъпил да учиш в гимназията – чудя се защо не вземе баща ти да те ожени.

От своя страна даскалът по физика – Петров една злокобна личност ме почуква с палката на  Торичели  по главата.

-          Марко, казва той с неподправен  възторг – дори самият Галилей  не би могъл да постигне такова велико откритие  при събирането на векторните величини. Браво! Двой – чи – ца !

Истината е, че бях объркал  тези векторни величини  и сборът се оказа  някакво имагинерно число, което би слисало и самия Блез Паскал.

…Е да, ама не.

По-късно се оказа, че съм бил прав.

След като беше публикувана  специалната теория на относителността  и информацията се предъвче и смели  от нашите професорски величия, стана ясно, че при събирането на скорости  две и две вече не е четири. Някъде нещо се губело, но какво е то – дявол знае.

Иди му обяснявай на онзи. Натресе ми двойката  с очарователна усмивка, сякаш лапаше рахатлокум.

А кой знае може би бях открил специалната теория  още преди  Айнщайн, само че заради това “откритие “ ме оставиха на  поправителен изпит. Нали съм си Марко Тотев…

Много по-късно, когато ролите се размениха  и аз – като млад адвокат, а даскал Петров – като мой клиент  от бракоразводно дело, реших  между другото да му напомня  за тази история дори му показах публикацията  на специалната теория в едно научно списание и поисках обяснение.

Той ме погледна внимателно и изведнъж се шашна:

-          Ама ти да не си  оня Марко, дето едно време се чудех как да му оправя двойката по физика?

…И си тръгна.

Учителката по химия също много ме обичаше. Като  усети колко съм  “добър “ по нейния предмет все ме питаше за  Менделеевата таблица. И аз, естествено, не знаех нищо. Тя се заинати и продължаваше да настоява  за тази проклета  Менделеева таблица и ми пишеше двойки, докато накрая се ядосах  и я назубрих наизуст с пълното съзнание, че само си губя времето. После с нетърпение  очаквах да ме изпита,  за да и обясня за какво става въпрос. Разбира се, тя ме вдигна  и ме накара да напиша структурната формула на витамин Б12.  Което и самият Дядо Боже не би могъл да направи.

Втори въпрос:

-          Колко елемента има Менделеевата таблица, бе момче ?

А сега де!  Хич не съм се сетил да ги преброя. Аз  се чеша по врата и отговарям на посоки:

-          Сто и…

-          Не е вярно прекъсва ме тя безцеремонно и ми оформя двойката – деветдесет са.

По-късно, когато  откриха още тежки метали и елементите  се оказаха много повече от сто, тя вече се беше пенсионирала  и нямаше как  да и  искам обяснение.  Проклета бабичка …

…Биоложката ли ? Няма как да я подминем. Викахме и “Мантис религиоза” – латинското име на една буболечка – богомолката към която тя имаше особена слабост, може би  поради обстоятелството, че женският  екземпляр изяждал мъжкия  след половия акт. Нещо, което  вероятно се искаше и на самата нея.  Карикатурното в случая беше, чe ние още не знаехме българските  названия на всички божи твари, а те ни караха да наизустяваме латинските. Все едно, че някога ще ни дотрябва това.

-          Непременно ще ви дотрябва – твърдеше  “Мантис религиоза”. – Някои от вас ще станат  ветеринарни лекари и техници, други биолози, трети археолози  и т.н.

Търчи, Боже, да видиш !.. Представих си чобан Тодю от нашето село как обяснявя на селяните в кръчмата: Затворих  Ovis Aries* в кошарата  да не ги натръшка някой  Canis Lupus**.

Или  баба Кера комшийката, която кълне на поразия: “Господ да я тръшне тая  Vulpes  Vulpes***, дето ми отмъкна всичките  Gallus Gallus****.

Между впрочем, имаше един чешит в класа, който непрекъснато подскачаше  като ощипан и се въртеше   на чина без причина, което много я дразнеше.

-          Ти защо не кротуваш, бе момче, да не би да имаш сърбежи?

-          Имам  Pubic Lice**** – хили се онзи.

…Ами историята?

-          Кажи, момче, кой римски император е запалил град Рим ?

-          Нерон – отговарям аз наперено, защото съм чувал това много пъти.

-          А защо го е запалил ?

Е това вече е нетърпимо. Кой може да знае какво е мислил онзи откачалник, когато е драснал кибрита? Освен това е известно, че градът е пламнал от много места. Явно не е бил сам. Мълча и се озъртам.

-          Защо го е запалил ?– повтаря настойчиво учителката .

-          Защото му било студено. Искал да се постопли отговарям аз заядливо, вбесен от  безсмислието на подобен въпрос.

Пичовете прегракнаха от смях при този отговор. Учителката позеленя.

-          Не е вярно – подскача нервно тя  направил го е, за да хвърли после обвинението върху християните.

Онемях от безумието на подобно твърдение. Вярно, че не бях чел урока, но това, което е изнесено  в учебниците,  понякога бие всички рекорди по глупост.  Да запалиш цял милионен град, какъвто е бил Рим по онова време, за да обвиниш после двадесетина  фанатизирани люде, колкото са били по същото време вярващите в  Христос, си е чиста проба дървотия. Колкото и да е бил шантав този  Нерон, едва ли го е направил заради тях. Ако изобщо го е направил. Може дори и да не е знаел за съществуването им, което е най-вероятно.

Втори въпрос:

-          Кой е употребил израза: “Жребият е хвърлен”, когато е решил да премине в настъпление?

Ето още един идиотски въпрос. Много важно кой го е употребил или на кого го приписват. Отговорих максимално вбесен, въпреки че случайно знаех автора на въпросната реплика:

-      Чичо Симо караваната, когато играят на барбут в кафенето на бай Ито.

Отново веселба в час по история.

Тя не само ми натресе двойка, ами ме изгони от часа.

Подобни изяви имам  и с географията. Най-много ме ядосват подробностите. Тук имало някаква си рекичка.  Там имало гори, по-нататък планини с еди-какви си върхове, от другата страна – морета с някакви си морски  течения, айсберги и пр. Да не говорим за островите, континентите и държавите.

Учителят беше един стар пергиш влюбен в своята дисциплина. Той нищо друго не знаеше и не признаваше. Не можеше да смени и изгорял бушон. Ако го попиташ – например – кой е  Шекспир, би отговорил приблизително по следния начин: “Един литератор от Англия, защото Англия е страна с богата култура, а освен това там е силно развита тежката и леката промишленост, както и търговията.”

-          Я, Марко, излез на дъската и разкажи урока за Англия поглежда ме той строго през диоптрите си.

Излизам без желание и започвам да обяснявам урока по свойствен начин:

-          Англия е страна с богата култура, където се е родил Шекспир – автора на знаменитите творби: Хамлет, Крал Лир, Макбет, Ромео и Жулиета …

-          Чакай, чакай! – прекъсва ме учителят Не те питам за това. Говори ми за  Англия като географско понятие.

-          Англия е разположена на  Британските острови, а освен това там е измислен футбола, голфа, покера, бриджа…

-          Не, не това! Каква площ заема ?- ядосва се учителят.

-          Цялата площ отговарям убедено аз – освен това там има много мъгла, а в мъглата никнат гъби.

Изумителна логика. Учителят ме поглежда втренчено и ми оформя двойката.

В часа по чужди езици  нямахме особени проблеми. Учителят по френски беше в предпенсионна възраст – доста оглушал  и каквито и глупости да му разправяш, той все кимаше одобрително, а накрая  пишеше тройки. Това беше любимата му оценка. Знаеш, не знаеш – тройка. Още си спомням откъслеци едно стихотворение, което някога  рецитирахме:

                                   Жьо те чакам,

                                   тю те няма.

                                    Пуркоа, бе джанъм.

                                    Цял жур те чакам

                                    дан ла градскую  жарден,

                                    сюр ла счупената пейка.

                                    Мон кьор – тупур – лупур, тупур – лупур

                                    Кон ла мишка дан ла газена тенекия.

Чудесна любовна лирика. Когато му я  издекламирах  пред черната дъска, той отново кимна одобрително  и ми оформи тройката. Свестен  човек.

Добре бяхме и в час по физкултура. Имахме един даскал, който ни биеше като тъпани  по най-различни поводи, но това изобщо не ме притесняваше. Бях придобил известни навици и носех на бой.

Най-опасно беше, ако те набара да пушиш в тоалетните или, ако влезнеш с обувки във физкултурното игрище. Това игрище беше като светилище за ангели. Все едно, че там се извършва някакво свещенодействие. Можеше да се влиза само  с гуменки или бос. Случвало ми се е да си забравя през зимата гуменките  и съм тичал бос по замръзналата сгурия. Добре че табаните ми отдолу  бяха като изсъхнал говежди цървул  от дългогодишното скитане бос на село и много не ми пукаше, но за гражданчетата  това беше истинска инквизиция.

Странното  беше, че същият този чешит, който ни млатеше като боксови торби, в учителския съвет ни защитаваше с всички сили  при най-различни прегрешения  от намаляне на поведението, изключване от училище, дори ходатайстваше за оценките  на някои ученици, най-вече, които бяха в училищните спортни отбори и думата му се чуваше. Бяха хванали момче и момиче от нашите  в много  “патова ситуация “ и искаха да ги изключват, но той се застъпи за тях, вдигна скандали, ходи дори  в министерството и успя да ги спаси. Поради което, по някакви  странни причини, учениците го уважаваха – особено най-големите калпазани, които ядяха най-голям пердах, между които, разбира се, и аз.

Случваха се и конфузни ситуации.

Веднъж се появи  някаква делегация от инспектори по образованието и си позволиха да влязат в игрището.  Разбира се, с обувки. Нашият даскал изобщо не си направи труда да ги пита  какви са, що са, а направо скочи срещу тях  и ги изрита с шутове от игрището. Падна голям майтап, но последствията бяха неприятни. На другия ден даскалът не дойде на работа, на по-следващия – също. Бяха го уволнили.

То се знае, назначиха някакъв мушморок на неговото място. Бивш военен. Не ни биеше, но по цял час ни караше да маршируваме: На ляво, на дясно, кръгом  и да пеем  строеви песни. Мамка му на такъв късмет…

 Тогава в главата ми се оформи следващия  “Маркототевски “принцип: “Боят не е толкова страшен, когато те бият от добро сърце; по-лошо е  когато не те бият, но тихо и хуманно  ти “таковат мамата””.

Най-готин беше учителят по рисуване. Въпреки невероятните урунгели, които успявахме да сътворим  на рисувателните листове, той все се усмихваше и ни пишеше шестици. В тази област бях абсолютен фаворит. Останах с впечатлението, че колкото по-големи  цапаници пляскам по листа, учителят става  все по-доволен. Един ден ми рече:

-          Момче, ти май в скоро време ще надминеш Василий Кандински.

Тази реплика ме впечатли. Направих си труда и прескочих до художествената галерия, където открих няколко репродукции на  Кандински, както и други абстракционисти. Направо се шашнах. Учителят беше прав. Тогава ми се изясни защо пишеше само шестици.

Принципът, който формулирах впоследствие  гласеше следното: “Не е от  значение какво е лайното; от значение е чиьо е лайното.” Много важен житейски принцип.

 

Така криво – ляво избутах гимназията с няколко поправителни изпита. Имах чувството, че учителите ми ги дадоха само и само да се отърват от мен – толкова им бях дошъл до гуша през тези няколко години. И те на мен.

Но когато веднага след това  ме прибраха в казармата, разбрах какво са имали предвид. Искали са час по-скоро да получа наказанието си – такова  каквото ми се полага – заради издевателствата над тяхното търпение. Гадна работа.

Но има един странен парадокс в цялата история. Докато в училището се опитват малко или много  да ти налеят  акъл в главата, в казармата – тъкмо обратно –  наливат ти гълфотии. И до сега се чудя  защо  е необходимо  да те карат в училище да поумняваш, след като и без друго в казармата ще оглупееш.  Щеш  не щеш. Няма мърдане.

За разлика  от училището, където ти казват: “разсъждавай”, в казармата съществува едно основно правило: “не разсъждавай”. Там не е необходимо да си умен; наопаки – необходимо е да си глупав.

Докато  новобранците пристигат в казармата с различен интелектуален потенциал – бъдещи професори и бъдещи шофьори – много скоро този потенциал се изравнява, разбира се, на най-ниско равнище – всички шофьори. Остригват те, дават ти униформата  и ти заповядват: ”Равнис !”  И ти се равняваш по последния. Такъв е редът.

Фелдфебелът, естествено, е някой полуграмотен  мамульовец, който веднага започва да си придава важност пред строя и с характерно казармено красноречие ти дава да разбереш кой командва парада. Няма начин да не разбереш.

“Старият кокал” – това са вече школувани в казармата младежи, абсолютно еднакви, преминали през целия стадий на обучение, след което  дори и да са имали нещо в главите, вече го нямат. Това е целта.

Тези младежи вече напълно приличат на началниците си – тоест – не приличат на нищо. Достигайки определен стадий на огълфяване, войникът може и да получи нашивка, може и две. Обикновено нашивки се дават на най-големите мекерета  и простяги, за да налагат простотията си над останалите. Казармата – това е една триумфираща простотия. Ако усетят, че някой има все още нещо останало в главата, започват да го мачкат от всякъде, докато се изравни с останалите, съобразно необходимостта от доминираща посредственост. Налага се понякога  да се правиш  на имбецил, за да те оставят на мира. Ако си достигнал до необходимия стадий на деградация, може да  те пуснат в гарнизонен отпуск.

-          Редник  Мисирков, бегом до хоризонта и обратно – реве фелдфебелът с ръце на хълбоците.

-          Слушам – отговаря  нещастникът и хуква към хоризонта.

-          Редник Тотев, бегом да  “полееш розите”!

-          Слушам – дера гърло аз  и грабвам кофата и маркуча .

Поливането на розите  на казармен жаргон означава  измиване на тоалетните. Съвсем  понятно, аз бях най-добрият “поливач на рози.” Направо се издигнах.

Един  войник от моя набор – редник Хинов  се прочу по своеобразен начин. Заради някакво незначително провинение – скъсано копче или нещо подобно, го наказаха  да бяга  до един връх  в Родопите, а фелдфебелът засичаше време. Изумителното  беше, че войникът не само покри нормата, но се и прочу сред военните картографи. Това събитие по някакъв начин стана известно  в щабовете и върхът над малкия градец, където служех – една камениста чукара – беше преименуван  на топографските карти. Стана  “Точка Хинов”. Така моят  приятел  Хинов на шега, на майтап вписа името си во век и веков  в географията и военната топография на страната.

Както е известно, за “поливане на розите” най-често се използват  услугите  на арестантите. И понеже бях най-квалифицираният  “поливач”, от само себе си се разбира, че съм бил и най-редовният посетител на гарнизонния арест. За какви ли не щеш заслуги. От най-баналните: внасяне на  алкохол в казармата, неизпълнение на заповед и др.  до най-сериозните: бягство от казармата, заспиване на пост  и т.н.

Веднъж бях вкарал в караулното помещение една  известна мома от градчето, но за зла участ след малко довтаса проверка  от щаба на дивизията – някакви подполковници. Разбира се, реагирахме своевременно и скрихме момичето под едно легло, но хич не се сетихме, че тя – гъската – си  е оставила  обувките с високи токчета отвън на стълбището. Онези овни минаха без изобщо да забележат, но последният от тях – точно нашият пряк началник – един луд майор –  ги мярна  и ги срита в тревата.

Проверката мина без засечки; изобщо не се сетиха да надникнат под леглото –  и си заминаха доволни.

Но на следващия ден  след дежурството, майорът  ни привика един по един – целия караул – в канцеларията  си и мълчаливо – без много обяснения – ни  изпраска по един шамар във врата и по един шут  в задника. Последен от редицата бях аз. За мен дозата беше двойна.

Интересно, че скоро след това  същият този тип ме награди  за някаква заслуга – непонятно каква – с три дена домашен отпуск. Много се чудех каква беше заслугата ми и накрая проумях, когато дебнейки по кьошетата на градчето, една вечер засякох  същата тази хубавица  да слиза от колата на майора.   Тоест – бяхме станали „баджанаци”.

Принципът, който формулирах впоследствие гласеше следното: ”Не е важно колко бой си изял; важно е да имаш шеф – баджанак”.

Оказа се, че “баджанакът “ наистина полага грижи за моето безметежно пребиваване в казармата. Отначало не можех да си обясня защо. От много батаци ме измъкна. Ако не беше той като нищо щяха да ме осъдят и вкарат в “дисципа” поне за половин година. Бях заспал на пост  и ме заловиха; как няма да заспя като бях скапан от  умора от предишното  занятие. Дежурният офицер, който ме залови – някакъв мушморок службогонец – веднага подаде рапорт и процедурата се задвижи  на бързи обороти.

Лежах в ареста и чаках да ме привикат при военния прокурор, когато в  килията влетя “баджанакът” и веднага ми опали един шамар във врата.

-          Мамка ти, копеле, слушай внимателно!

-          Слушам, шефе!

-          Значи, станало е така – припаднал си. Когато те питат отговаряш само това: “Вървял си по полосата, прилошало ти е  и си припаднал. Не помниш нищо. Ясно ли е?”

-          Тъй вярно.

Баджанакът  излезе  псувайки; след малко дойде военният лекар, набързо ме прегледа  и съчини някаква диагноза – нещо от рода на  “бацилус гълфурникум”.

Веднага ме освободиха от ареста и ме преместиха в лазарета. Няколко дена спах като кърмаче  и гълтах аспирини. Събуждах се само за храна и  пак лягах. Накрая дойде баджанакът и ме изрита от леглото.

-          Мързеливо копеле, марш в отпуска три дена!

-          Слушам, шефе!

Оказа се, че онзи рапорт, дето го  бе направил “мушморокът” е хвърлен в кошчето, а аз съм болен от грип или нещо подобно.

Всичко щеше да е от хубаво – по-хубаво, ако не беше станал един гаф.  Чудех се защо баджанакът толкова държи за мен, а то си имало сериозни причини. Оказа се, че онази  мома – нашата – е бременна. Ами сега ?  Извика ме баджанакът в канцеларията и ме изгледа кръвнишки.

-          Мамка ти, пич – ти какво си направил?..

-          ?

Ококорих се  и изстинах. Какво ли пак съм направил?..

-          Онази  твоята хубавица  е бременна и сега ще трябва да се жениш за нея.

Направо се гипсирах. Защо пък „моята” хубавица, след като тя си беше обща хубавица. Също и негова. Но той, разбира се, беше женен  и сега се опитва да натопи мене. Проумях. Ситуацията ми се изясни максимално. Зинах и си останах така в зинало състояние.

-          Ясно ли ти е?! изрева баджанакът.

-          Тъй – вярно!…

-          Пускам те в отпуск пет дена. Отиваш, вземаш си булката, подписвате  и т.н. Изпълнявай!

-          Слушам!

Формулата  придоби следния вид: „Ако нямаш обяснение защо някой шеф ти прави добрини, провери отдолу – вероятно ще откриеш  два комплекта топки .”

Стоях като насран и се чудех какво да предприема. Само това ми липсва – булка и то бременна кой знае от кого. Нещо за секунда мръдна в мисловния ми куфар. Сетих се, че едно дебилче – новобранец от някакво  Пазарджишко село – Чънгърлии ли беше  Ишикишлии  ли – няма значение – много харесваше въпросната мома  и непрекъснато се навърташе  около тяхната къща  по време на отпуск, но не знаеше какво да направи и все ме молеше аз да и говоря за неговите чувства. Караше ме да му ставам сватовник, от където, всъщност, започна цялата история, но аз малко прекалих с това сватосване.  Харно момче, но малко тъпичко.

Започнах да се чеша по врата и да мигам.

-          Какво клепеш, бе – още ли си тук – действай! – кресна  баджанакът.

Но аз вече бях “укротил топката.”

-          Ще трябва и кум, шефе – рекох – дай ми редник  Шушулков.

-          Шушулков ли? Вземай го и заминавайте!

Изпълних заповедта моментално. Извиках новобранеца, оправихме  военните книжки  и отидохме при момичето.  Намерихме я лесно. Май Елена се казваше и ми напомняше за онази  Дуда на Елин Пелин.

Честно казано, те си бяха  лика – прилика  и външно, и вътрешно. Защо да предизвикваме съдбата. Беше ми даден “карт бланш” и аз  веднага се заех  със задачата. Направо  го “обясних в любов”.

-          Слушай, Ленче – рекох –  това е Иванчо  от Чънгърлии. Много те обича момчето и иска да се ожени за тебе. Ти искаш ли го ?

-          Ъхъ…

Това беше съвсем достатъчно. Веднага заминахме за въпросното  Чънгърлии и още същата  вечер направихме годежа. Никога не бях се напивал така зверски като на този годеж.  За малко щяха да сгодят и мене  за някаква тамошна мома, която дори не познавах, но в решителния момент съм паднал  мъртво пиян под масата. Това ме спасило.

След по-малко от месец  вдигнахме и сватбата. Кумът, разбира се, бях аз. Трябва да призная, че това се оказа най-здравото семейство на света. Започнах дори да му завиждам на този  Шушулков. Няма нищо по- желателно от една  добра и глупава жена в къщи.

Но най-изненадан от всички се оказа моят “баджанак” – майорът. Когато се върнах в казармата и той  самодоволно  започна да ми честити булка, аз направо се изхилих.

-          По-точно трябва да се  честити  на Шушулков.

-          Защо?

-          Ами той е младоженецът.

Баджанакът се облещи и ме загледа като втресен.

-          Мамка му! – И след малко повтори – Мамка му, ами ти, бе  баджо, какво си правил там а? Пет дена отпуск ти дадох.

“Баджо”! Той направо ме нарече “баджо”. Лукаво копеле – искал е да ми натресе собствения си проблем, а  аз отначало мислех, че съм му симпатичен. Отговорих подобаващо:

-          Аз кумувах, баджо. Просто бях кум.

Той се разсмя. После ми прасна един шут в задника  и ме изхвърли от канцеларията.

След известно време се наложи да бъда и кръстник. Току що се бях уволнил. Момченцето, което  ми дадоха да държа в ръцете си направо ми бе “одрало кожата.”

Формулата, която се получи от  пребиваването ми в  казармата придоби следния вид:

                 “…Трай си и не се разгащвай!

                   На началник вяра не хващай!

                   На бял лист не се подписвай!

                   На кура си  не уйдисвай!”

 

       

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2



1. stefbelchev - Продължавам да чета и се възхищавам...
22.12.2012 02:30
Едва ли има 10-12 от тук пишещите блогъри, които да притежяват подобна степен граматична и житейска култура, от които е естествено да се родят подобни живи мемоари! Не само до болка позната тематика от живота на българския младеж, но и много-пластово и картинно обрисувана.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922322
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031