Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2012 21:50 - Фрагменти от дневника на Марко Тотев 2
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 681 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 27.10.2012 22:53


  

Когато орелът отнесе квачката, пак аз пострадах. Чух крякане на кокошки и пищене на пилци  и изскочих навън. Тъкмо навреме, за да видя голямата птица, сграбчила в ноктите си  бедната кокошка и се издига нагоре. Веднага се развиках:

-      Тате, бързо, орелът отнесе квачката!

Баща ми се появи на вратата сънен и гурелив, и с пушка в ръце. После се прицели  и стреля два пъти с двете цеви, но съвсем естествено, нищо не улучи. Все пак орелът пусна плячката си и отлетя. Но когато падна долу, кокошката  беше така разкъсана от ноктите му, че веднага умря. Този път баща ми ме шамароса под мръснишкия предлог, че не съм му се обадил по-навреме.  За първи път не се разревах от обида и не  си премълчах, както обикновено. В детската ми душа кипна тиха злоба и просъсках гневно:

-    Слушай, ако ти се скъсат чемберите на бъчвата  и ти изтече виното, пак ли аз ще съм ти виновен...

 Онзи ме изгледа учудено със зачервените си от  алкохола очи, но нищо не каза.

 Разбира се, за проклетия, наскоро след това чемберите наистина се скъсаха  и виното изтече до капка. За първи път не отнесох  боя.  Баща ми дълго време псува, крещя и трополя из мазето, после  дойде при мене  и започна да ме гледа с някакво настойчиво и злобно любопитство. Но  се въздържа да посегне. Трябва да си призная, че съвсем искрено злорадствах.

Още по-нелепа ситуация се създаде, когато бях обявен, едва ли не, за зъл пророк.

Случаят беше повече от банален. Наблюдавайки как баща ми се придвижва на зигзаг по дървеното мостче през реката, завръщайки се от кръчмата, тупуркайки по прогнилите дъски, нещо се е запечатало във детската ми фантазия и една вечер сънувах, че дъските на мостчето се счупват и  той  пропада в реката. На сутринта  разказах това на мама и съвсем компетентно заръчах:

-      Мамо, кажи на тате да смени прогнилите дъски на мостчето, защото ще се счупят и той ще падне.

То се знае, тя му предала нашия разговор, но той само изсумтял и  не  предприе нищо. За него освен пиячката всички  останали неща са маловажни.

Бяхме вече забравили за случая, когато една зимна вечер той се завърна  мокър, премръзнал и кален до уши. Псувайки гръмогласно, обясни на майка ми, че  мостчето се счупило и той пльоснал в реката. “Добре казва че бях пиян иначе щях да умра от студ”. После изведнъж, сетил се за нещо, той обяви на всеослушание:

 –   Хлапето! Хлапето е виновно. То предрече още  завчера, че мостът ще се счупи. Мамка му!..           Не можех да повярвам на ушите си. Едва, едва очовечил се, да чуеш подобна дървотия от устата на родния си баща макар и пиян не е особено весело. Много по-късно ми се изясни, че той

дървенякът дори не ме е считал за свой син, а подозирал, че майка ми  някъде кръшнала, което право да си кажа бих предпочел да е така, имайки предвид неговите достойнства.

 Тогава за пръв път се намеси и дядо ми. Надигайки се полекичка от нара край печката, където бе курдисан вероятно за да мре, той изсумтя недоволно през гъстите си  мустаци:

-    Детето  не може да е виновно. Какво ти е направило. Виновна е пияната ти кратуна.

-     Виновно е! – настояваше баща ми той е роден карък. Покрай него все на кутсуз ми върви…

Замислих се сериозно по въпроса. Кой знае, може и да беше прав.

Но междувременно престанах да споделям с тях каквото и да било. Дано ме остави на мира.

Но не би. Разбира се, отново се оказах виновен. Този път, че не споделям.

Мотивът бе: “Той знае, ама не казва. Чака да си счупим главите, за да гледа сеир”…

Все повече ми се изясняваше, че в края на краищата всичко това си беше чисто пиянско бълнуване.  Горката ми майка!

 

Училището затвърди у мен убеждението, че кутсузът няма да ме остави  цял живот. Още в първия ден на учението ми стана ясно, че ще имам проблеми както с науките, така и с даскалите. И науките, и даскалите ми създаваха главоболия не само защото ми отнемаха голяма част от свободното време, през което можех да извърша нещо по-съществено да играя футбол с кварталните хаймани, да отида за риба, да прескачам огради, да гоня врабците с прашка, но и  поради  затвърдилото от самото начало убеждение, че голяма част от  информацията, която ни наливат в главите си е  “пълна боза “ и никога през живота за нищо няма да  послужи. Впоследствие установих, че съм имал право.

Няма да описвам всичките си патила, както е направил “колегата “ Бранислав Нушич  в знаменитата си  Автобиография, но ще спомена само от тук – от там по нещо, което мога да си припомня.

Учителката в началното училище  беше една съвсем млада какичка  и съвсем неопитна вероятно  току що дебютираше в даскалския занаят. Беше не само много млада, но и много хубава  и аз като всеки нормален мъж” се влюбих от пръв поглед. Моите съученици първолаци  веднага усетиха  нейната неопитност и побързаха да я вдигнат на балон. В класа бяхме повечето мъжкари – все беладжии – които нямаха особени амбиции  спрямо науките, но затова пък вдигаха страшна  врява, така че учителката  се хвана за главата  и съвсем се отчая.

Накрая чак ми дожаля за нея реших да се пиша ”кавалер” и се намесих решително в нейна полза.

Станах от чина и извиках ядосано:

-          Ей, пичове, я стига, бе! Млъкнете най-после! Не виждате ли какво готино гадже е нашата учителка. Ще я принудим да се махне от нас  и ще ни пратят някоя  “кобра” да ни побърка от зубрене.

Моята “авторитетна намеса “ имаше резултат  Класът се поукроти, а учителката зяпна от изумление и внезапно прихна да се смее с цяло гърло. После дойде и  ме погали по  главата. Щях да припадна от щастие.

В края на краищата  последствията  от тази изява бяха неизбежни при моя кутсузлук след часовете ме извикаха в дирекцията, където се бе събрал целият учителски съвет – все  стари моми с малки изключения, които ме  посрещнаха с открита неприязън.

-          Ти, бе Марко, – втренчи  с необходимата сериозност диоптрите си  в мен  директорът – кого си имал предвид  като си казал:  “Ще ни  пратят в класа някоя кобра”?

Разбира се мълчах, както са мълчали  мъчениците на науката пред средновековната инквизиция, но ги огледах  много внимателно: Всички бяха  кобри.

Не последва нищо особено. Пуснаха ме с уговорката, че това няма да се повтаря. Боят, който изядох после в къщи беше в нормална доза.

Това се случи в първия ми учебен ден.

Обстоятелството, че се превърнах в любимец на учителката си имаше своите добри и лоши страни. Добрите бяха, че тя се опитваше да не забелязва някои от моите магарии и ме лансираше пред останалите, а лошите, че трябва все пак да се старая да не я разочаровам. Това ме принуждаваше да залягам  над букварите повече, от колкото  бих желал  и скоро си спечелих прозвището на зубрач.

Дори ме сочеше за пример оценките ми бяха все хубави.

Поради което, някои от моите съученици ме презираха, но повечето ме тачеха  и дори ме наложиха като  водач, когато трябваше да се организира някоя момчешка щуротия, футболен мач, бой с говежди лайна между махалите  и други мероприятия от подобен характер.

Трябва да уточня, че младата учителка беше  не само  първата, но и  „единствената  ми любов”. След което не си спомням да съм имал подобни преживявания. Очевидно, „за да се влюби сериозно един мъж, трябва да бъде достатъчно млад и достатъчно глупав “- така накратко  впоследствие съм формулирал  този закон от кодекса с “Маркозакони”. Разбира се, като обикновен първолак, аз притежавах  в изобилие  от горепосочените качества. Когато учителката  ме хвалеше или погалваше по рошавата кратуна, ставах луд от щастие, а когато ме мъмреше за нещо, имах вид на ритнато куче  и страдах ужасно  до следващата реабилитация.

Знаех, че тя получава от някъде писма, но това не ме притесняваше. Понякога я посещаваше и един млад мъж  с мотор и тогава беше много радостна – аз също се радвах заради нея. Но после по непонятни причини, както писмата, така и посещенията намаляха и съвсем спряха. Усетих, че става нещо лошо – нямах представа какво.

Един ден я издебнах  и видях, че седи сама  на една пейка в парка. Приближих се тихо и  изведнъж разбрах, че  плаче. Детската ми душа беше буквално разтърсена  и смазана. Не можах да се овладея – изтичах при нея и се разревах и аз  с всичка сила. Без да зная защо…

После показах “характер и мъжество”. Избърсах сълзите си и с ”рицарска  доблест “произнесох:

-          Не плачи! Когато порасна, аз ще се оженя за тебе!..

Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна. После много се смя, но смехът и беше тъжен.

След първата учебна година, преместиха нашата учителка на друго място.

На изпращането целият клас плачеше. Не я видях повече.

След което дойде една “кобра” и набързо ни “разказа играта “.  Ами то нямаше начин да не се случи при този кутсузлук.  Разбира се, аз веднага  се оказах най-лошият.  Онези мушмороци, дето преди се правеха на големи юнаци, изведнъж млъкнаха и се спотаиха  и аз останах на топа на устата .

Кой е най-недисциплинирания ? – Аз.

Кой не ще да учи?- Аз.

Кой създава проблеми ?- Аз .

През ден  ме викаха в дирекцията да давам обяснения и понеже не можех  да им обясня нищо, давах само обещания да се поправя. Това можех, това давах…

Директорът  си нямаше друга работа и веднъж  взе, че   ми зададе един провокационен въпрос:

-          Защо, бе Марко, защо  така? Как миналата година  можеше да бъдеш силен ученик, а сега?…

Отговорих искрено и честно като  мъж на мъж :

-          Ами онази учителка беше хубава и добра…

Това ме довърши окончателно. В дирекцията настана истинско стълпотворение. Кобрите настръхнаха и започнаха да съскат гневно. Очаквах всеки момент някоя от тях да впие “отровните си зъби”  в гушата ми  и да ме ликвидира. Едва успях да избягам .

Така я карах ден за ден. С голям зор успях да избутам втори клас, но в трети ме оставиха да повтарям .

Кобрата се смени с друга – още по-лоша.

Реших да действам сериозно, за да няма  издънки.  Събрах новите си съученици – нали бях по-голям с една година от тях – и се разпоредих  пред новобранците:  “Пичове, от сега нататък ще ме слушате! На тази няма да и разрешим да ни се качи на главите “!

След което  “заредихме “ стола пред   катедрата  и даскалицата, която дотропа с високи токчета  в клас, още със сядането се разкекери  и навири кълките. Изпокапахме от смях.

Така ами. Трябва да се знае кой командва тук.

Вечерта, естествено, отнесох боя, но за моя изненада, този път боят беше  значително “по-милостив”-

някак  почти  “гальовен .” Много по-късно  научих, че моят баща  някога преди години  си искал нещо от тази учителка  и тя не му дала.  Но какво ? Не  знам – може би боички за рисуване  или може би –мартенички… Така и не разбрах. Що се отнася до науките, набързо наредих двойките  като броеница . Имаше в село един хитър старец – дядо Филчо – голям чешит. Веднъж ме срещна на улицата – току що се връщах от училище и ми вика:

-          Марко, чух, че си имал бая двойки за срока. Аз ги купувам по двадесет стотинки парчето. И започна да се пазари с мен. Реших да изкяря – тъкмо работа за мене.

-          Добре де – казвам му – няма проблеми, ще ти ги продам всичките. За сега са само пет, но утре в други ден ще има още.

Направихме сделката и дядо Филчо  ми даде един лев току що си бил взел пенсията, а аз му дадох двойките си.  После му помогнах да съберем сеното от градината и да го натоварим на каручката .

Ама че смешен старец – чудех се какво ще ги прави тези двойки като ги купува…

Вечерта баща ми  като се върна от кръчмата, ме награби да ме бие, защото съм имал двойки, ама аз  веднага се възпротивих:

-          Чакай, бе тате, не ме бий!  Вече нямам нито една  продадох ги.

-          Какво? Как така ги продаде?

-          Ами така…- и му разправих каква “търговия “ съм завъртял с  дядо Филчо – цял един  лев спечелих от тази търговия.

-          Каква търговия, какъв лев? – облещи се старият .

-          Ето го – продадох му двойките си за един лев .

И му показах банкнотата.

Баща ми ме  изгледа кръвнишки и грабна парите от ръцете ми. Е – това вече не бях очаквал  и ми докривя много.  Разревах се. На другия ден  научих, че е пил ракия с моите пари  и  отишъл да се кара с дядо Филчо, че много малко ми е дал.  Искал още. От тогава дядо Филчо спря да ми ”купува двойките “.

И те ставаха все повече и все повече…

Ситуацията стана неудържима, но все пак бе спасена от майка ми, която занесе срещу  Великден  цяла кошница с яйца  и една печена мисирка на  “кобрата “, та белким се смили над грешната ми душа  и ми пише по някоя тройка.

Така избутах криво ляво  началното училище  и се дотътрих до прогимназията. А там нещата ставаха още по-сложни. Едно, че учебните предмети се увеличаваха  значително  и друго, че всеки даскал и даскалка си въобразяваха, че техните предмети са най-важните, поради което, ако не се  усвоят мотамо, учениците ще си останат невежи и човечеството едва ли не ще се затрие. С такива убеждения  си оставаха всички като почнеш от математичката и свършиш  с даскалките по пеене и ръчен труд.

Голям майтап падаше особено в час по пеене, когато даскалката ни караше да пеем някакви патриотични песни, а ние ревяхме като  магарета особено аз и още двама оставачи като мен, защото гласовете ни бяха започнали да мутират. Това много я ядосваше и тя ни млатеше с диригентската палка по главите, а освен това  за компенсация ни караше да учим теория  на музиката и биографиите на всички класици като почнеш от Бах  и Бетовен  и свършиш до Панчо Владигеров .

-          Кажи, бе Доньо, заглавието на  поне едно музикално произведение от  Панчо Владигеров, за да ти пиша три  настоява учителката .

Мъченикът  пред черната дъска се чеше,  клепи тъпо и се озърта  с надежда да дочуе някоя реплика от към чиновете.  Много трудна работа.

Аз правя усилие и изхриптявам от последния чин:

-          Рапсодия “Вардар”…

Лицето на мъченика просветва.

-          Распондия  баба Варта произнася той убедително.

Резултатът е твърде печален. Даскалката залепи на Доню двойка, а на мен единица.

След което му излезе прякор Доню Распондията. Така и си остана.

За да облекчим до известна степен тези инквизиции, ние мобилизирахме един циганин – местен имбецил и срещу един – два лева по време на  часовете по музика  той се появяваше вън в градинката пред училището и надуваше някаква чалгия  с всичка сила, така че прозорците на класната стая започваха да звънят, а нашето революционно кукуригане  започваше да придобива някакъв странен ориенталски ритъм, напук на амбициозната даскалка, която беше убедена привърженичка на класиката.

Няколко пъти  ходеха да го гонят  от градинката, но  след малко той пак се завръщаше  и така си минаваше часът за наше най-голямо удоволствие. В края на краищата, щяхме някак си да преживеем остатъка от живота си и без теория на музиката, без ноти и петолиния, въпреки  че учителката не беше в състояние  да си обясни как е възможно това. Е възможно е.

Вече изобщо не вярвах на онези бабини истории за щъркела, за бебетата и т.н.

Имаше в нашия клас едно момиченце – Мима  което усърдно се грижеше за нашата житейска подготовка и за бъдещия ни брачен живот. Беше много   добричко и отзивчиво. Ние момчетиите  редовно посещавахме нейните уроци  по единично или групово  и трябва да призная, че момичето  компетентно се справяше със задачите си. Учеше ни на всички тънкости  в това изкуство – не ни се караше, не ни биеше  не ни пишеше двойки  и общо взето се изявяваше като  много по-квалифициран педагог от професионалните учителки. Освен това предметът, по който тя ни преподаваше не ни беше неприятен  за разлика от другите. По-късно тя наистина стана учителка  и научих, че се изявила  и издигнала много в йерархията. Не можеше да се очаква друго момичето си имаше дарба.

Помня един ден имахме “групов урок” в тяхната градина  зад къщата. Четири момчета от нашия клас и тя се бяхме усамотили  в избуялата царевица  и провеждахме заниманието сред природата. Това ставаше съвсем демократично: хвърляхме жребий и така се уточняваше  кой ще бъде първи, кой – втори и т.н.- един съвсем справедлив ред, за разлика от този в държавата  и никой не можеше да има каквито и да били претенции.

На мен, както би трябвало да се очаква  при този кутсузлук, се падна последното място – тоест да осъществявам „довършителните работи.” Естествено, че се примирих и зачаках търпеливо реда си .

Но тъкмо редът ми дойде  и аз се “залових усърдно за работа”,   изневиделица се появи майка и  с една жилава пръчка  и  крещейки започна да ме налага  по голия задник. Всички хукнаха из царевицата; хукнах и аз, загащвайки се пътем; прескочихме оградата  и изчезнахме, но по задника ми се очертаха няколко синкави  ивици .

Веднага след това разбрах какво се бе случило. Онова тъпо говедо – Нейко –  първият според  жребия любовник  взел, че закачил на Мима гащите  на един царевичен чокор, така че да се виждат от километър  и майка и, разбира се, ги видяла.  За разлика от нас.

…Ами то, като му тръгне на човек на бой  и му върви.  Вече съвсем претръпнах.

Вечерта след този случай  ме наби майка ми; очаквах и баща ми да ме набие  както си му е редът, но той неочаквано се въздържа. Върна се умерено  пиян,  извика ме при себе си  и ме загледа продължително, с някакво  възтъпо одобрение. След което произнесе наставнически:

-          Слушай, приятел, гащите никога не се закачват на кола. Това не е знаме.

Вслушах се в съвета му.

След което формулирах още един житейски принцип.: “Не развявай гащите вместо знаме!”

Вероятно този принцип трябва да бъде възприет  най-вече  от политиците, които често си развяват гащите.

Няма да си кривя душата – от училището научихме и някои полезни неща. Например как да лъжем убедително и как да бягаме от отговорност – качества, които  освен писането и четенето  намират най-голямо приложение в живота. Дори по-голямо. Голяма част от информацията  си беше чиста баластра,

която никога и за нищо няма да послужи. И до днес не мога да си обясня защо ни пълнеха главите с разни термини, които не се употребяват дори и от професионалистите в съответния бранш. Например в теорията на българската граматика  съществува цял кодекс от безполезни термини, които ни караха да наизустяваме:  определения, допълнения, обстоятелствени пояснения, съюзи, прилагателни, съществителни  и други, които така и не разбрахме за какво служат. Дори класиците:  Ботев, Вазов, Славейков, цяла плеяда блестящи поети, юристи, интелектуалци от миналото, едва ли някога са се сещали за тези неща, въпреки  че са се справяли с работата си чудесно, за разлика от теоретиците, които са ги измислили.

И до сега си мисля, че ако можех  да отида, примерно, при Вазов  и го попитам : “Абе, бай Иване, ти като си такъв голям  и известен писател, знаеш ли що е то това  обстоятелствено пояснение? ”, той ще ме изгледа свирепо изпод рунтавите вежди и ще ме трясне  с бастуна  по “тиквата”.

Ами то не е само това. Де да беше.

Караха ни да наизустяваме цели текстовe: стихотворения, поеми, сценарии, какво ли не щеш.

Ходехме като шантави и си говорехме сами .

Не обвинявам нито Вазов, нито останалите автори. Хората са си пишели за свое удоволствие  и едва ли някой от тях е допускал, че техните творби ще бъдат използвани  от даскалската  инквизиция  срещу  подрастващото поколение по такъв нечовешки  начин.

-          Ма Ивано, на това дете нещо му има – загрижено дума  баба Кина  на майка ми – от одеве го слушам – говори едни такива шантави работи: “О Шипка ,  о Шипка! - Мармалад ли му се яде, що ли? - Някакви бабаити търчат и размахват тояги, други  пуцат по тях. Едни лазят  по баира, други търкалят камъни…“Какво е това чудо, ма ? Нефело ми се чини детито. Сугур са го урочасали ония кучки  от даскалото, господ да ги убие! Трябва да викнем баба Ставруда  да му прибая.

-          Детето учи стихотворение обяснява майка ми – искат го “на изуст “.

-          Исус ли ?  Ма какъв е тоя техния Исус, ша побъркат децата тия даскаля. Още утре отивам в училището  да ги питам  ко праят …

Баба наистина  на другия ден цъфна в училище и им разказа играта  на всички даскали .  

-          Ти ма, – крещи тя на учителката по  литература – един мъж не можеш да завъртиш  като ората – сума мъже та парясаха, и циганите вече не тъ искат, си седнала да ми тормозиш  детито. Исус ли ? Ша ви дам аз един Исус! Няма да ми закачате  детито, че чумата ша ва тръшне!                                             
От тогава и имат респект. Още като я мярнат да се задава по улицата, потраквайки с  бастунчето, се крият в миша дупка .

-          Марко, – казва учителката по математика ти си съвсем зле с материала. Ще ти оставя двойка. Довечера  на родителската среща искам да говоря с родителите ти.

-          Добре, ще кажа на баба…

-          Каква, какво! - подскача ужасена учителката – Не! По никой начин не пращай баба си ! Ще ти оправя двойката.

Горе долу по този начин избутах  и прогимназията.

С приключването на учебната година, учителката по литература  организира  спектакъл.  С помощта на ученици  и младежи от селото решиха да представят “Хамлет “ пред селската публика. – Само това им липсваше на нашите селяни.

Но актьорът, който трябваше да изиграе главната роля отличника на класа внезапно се разболя  преди премиерата  и трябваше да го замести дубльорът тоест аз. Сега я втасахме… Дори не бях прочел до края текста, а освен това суфльор беше Гочето пелтека.

На представлението, разбира се,  падна голям смях .

“ Хамлете, къде е баща ти ?” – вика партньорът ми от спектакъла  .

“Хамлет" упорито мълчи и се чеше  по врата. Учителката по литература позеленява, а суфльорът пелтечи нещо неразбираемо зад  завесата .

Публиката се кокори и  мига тъпо.

“Хамлете, къде е баща ти ?” - повтаря партньорът.

Тогава един силен и компетентен глас се обажда от задните редици. Това е поп Дончо.

“ Хе го там – на  Гошкин Генко под черницата. Лежи като чукан пръч”.

/По нашия край пръчовете ги скопяват, като ги чукат  с два камъка. – Много жесток начин./

Беше прав. Наистина след приключването на тази моя “творческа изява”, прибирайки се към къщи, забелязах баща ми,  излегнат под черницата. Пиян като мотика…

       

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2



1. stefbelchev - Отново възхитително! Голям смях, размисъл и съдбовност...
22.12.2012 01:47
Животът на село или в малките градчета формира и представя често пъти еднакви преживявания на хора от различни среди и родители...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922548
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031