Примигва среднощно зелен светофар.

Вселената свети зелено.

Животът – случайно минаващ клошар –

изниза се тихо край мене.

От този пасаж не остана следа.

Тъмнеят в душата ми бездни.

В случаен прозорец случайна звезда

надникна за миг и изчезна.

В случаен спектакъл, в случаен гастрол

повръщам от глупави роли.

Отдавна е ясно, че царят е гол

и болката свиреше соло.

Животът ми явно е стар епизод

с трактат от забравени сцени.

Събирам декори в кънтящ ледоход –

студено. Студено.

Измислям небе със безброй светила

от думи безброй – премълчани.

Измислям си дом и любов от мъгла –

случайно. Случайно.


Тъгата е шепот на мъртва бреза

в сърцето на знойна китара.

Преглъщайки сол от внезапна сълза

танцува звездата на бара.
 

 Но сляп е зографът, маестрото – глух.

Очите на болката - сухи.

Отбих се за малко, разгледах и чух -

разруха. Разруха..

Заспива среднощ светофарът зелен.

Заспива зелен булевардът.

И тихо простенва случаен рефрен

в безумната горест на барда.