Обикновено през тези празници очакването да се случи нещо важно за всички, добива конкретни очертания. И разбира се, сънищата не са по-различни от очакванията: Децата очакват шейната с подаръците на Дядо Коледа, бездомниците очакват къщичка с градина, влюбените очакват писмо или телефонно обаждане, глупаците очакват завръщането на Нибиру, а суперглупаците – второто пришествие, което май отново се отлага, заедно с печалбите от тотото.

От своя страна, аз не зная какво да очаквам, освен може би, появата на конкретни симптоми. Отдавна тези неща са престанали да ме вълнуват и между паузите след всяко недоразумение, общо взето нищо не се случва. Дори напоследък престанах да сънувам и сънищата ми, доколкото ги има, са като едно малко умиране. Вече ми е все едно дали някога ще се събудя и в този смисъл може да се каже, че съм достатъчно подготвен за последната си изява. Писма не получавам, обажданията по телефона отдавна са прекратени, дори не съм сигурен, че ги е имало, а освен това Нибиру не съществува, така че е редно нищо да не се случи.

Понеже наоколо е студено и тъмно, обичам да се завия през глава и да спя. Така оцелявам умирайки или по-скоро умирам, оцелявайки. Онова обаждане се случи по време на най-тъмните ми сънища и останах много учуден, че някой се е сетил за мен. Някой в просъница повтаряше: „ето ме – тук съм” и тогава знаех, че трябва да побързам, само че  не ми беше ясна посоката. Откакто загубих М, се сдобих с достатъчно тъмни сънища, но второто пришествие отново не се състоя, дори симптомите намаляха. После винаги преди да се задуша от болка, отново се чуваше това: „ето ме – тук съм”. Понякога усмивката и се плъзгаше диагонално зад сянката на монитора, когато я откривах из бездните на виртуала, но докосването не може да се получи, поради налагаща се импотентност.

Все се каня да прочета онзи „Виртуален роман” на Миа, но чакам първо да се събудя, за да поднеса извиненията си на авторката за своето частично оглупяване.

Не зная откъде се появи това обаждане, но все оставам с впечатлението, че някой някъде ме чака. Обстоятелството, че някой някъде ме чака, се дължи вероятно на факта, че съм ужасно ненужен. Това не може да бъде учудващо в часа на голямото очакване, но въпреки всичко не мога да си обясня на кого съм притрябвал. То би било интригуващо, ако не беше толкова досадно. Зная, че съм търсен предимно по повод обикновени битови проблеми, което по правило не се вписва в директивата.

За да се включа подобаващо, би трябвало да изляза на светло и да обявя пред себе си, че съм жив. Това би могло да се приеме като аксиома, ако не беше свързано с някои твърде ангажиращи процедури.

Въпреки всичко, обаждането беше факт и отначало се опитвах да си го обясня с някои елементи на телепатията. Обикновено така се случва, когато някой е в беда; това е своеобразно SOS, но сигналът е твърде аморфен поради факта, че всички са в беда. Дори никак не е нужно завръщането на Нибиру и дори никак не е важно кога и как ще се състои второто пришествие.

Нямам представа откъде се появи налудничавата идея, че се налага да си променям стереотипа и да се измъкна от топлото си гнездо, за да се включа в предстоящо събитие. Никак не обичам предстоящи събития, които налагат промяна на стереотипа. Казано ми беше или съобщено по подразбиране, че ако го направя и, ако тръгна по онази безлюдна улица в периферията на звездопада, ще стигна до обекта на своето очакване. Вече споменах, че не съм склонен към резки промени, явно не мога да измислям приказки и продължавам по инерция, дори на заден ход. Това е обясним парадокс под знака на Селена и касае зодията Рак. Какво ме интересува, че някой някъде е в беда, след като всички са в беда и след като аз самият съм в кохортата на умиращите.

Ужасно е нелепо да се пробутва идеята за вечен живот на една мислеща личност в кохортата на умиращите. Тук фатална е тъкмо способността да се мисли. Явно всеобщата хармония и вечният живот са достъпни само за немислещите, което обяснява репликата за „нищите духом.” В този смисъл, се поставя под съмнение и резултатът от правене на добрини; това че някой някъде по някакъв начин ги води под отчет, което неизменно се отразява на някаква си карма и може да бъде взето предвид при евентуални бъдещи реализации е доста смехотворно. Знам, че Градините на Едем никак не са вечни и никога не са били такива. В този смисъл е очевидно, че всичко започва и свършва тук и сега, след което няма нищо. Въпреки това, подобна тенденция е достатъчно безнадеждна, за да бъде рекламирана и тук трябва просто да се замълчи. Нямам намерение нито да налагам, нито да разпространявам заблуди, тъй като не мога да го правя, но е опасно да бъдат отхвърлени.

Решението да тръгна по тази тъжна улица се появи спонтанно, защото всяка празнична вечер има нужда от своите тъжни улици. Правя го може би, защото ми е ясно, че Исус, бидейки единствен между посветените, си остава най-тъжният човек на света. В това се състои тъгата на знаещите, защото те не могат да приемат невежеството, но не могат и да го премахнат. Самият Той – очевидно прозрял истината – съвсем целенасочено проповядва заблудата: „Аз съм пътят, истината и живота...” с надеждата да не обезсърчи нищите духом.

Вероятно трябва пия нещо за здравето на тези нищи духом и да тръгна по улицата.

Естествено, тази улица е по скоро реална и по нея се случва всичко, което е предвидено да се случи; освен това прогнозата е, че свършва някъде накрая на града. Обстоятелството, че е безлюдна не е най-учудващо; в тази празнична вечер всеки се опитва да избяга от собствената си участ. Дори на места се чува музика, дори на места е привидно весело. Обикновено около баровете има най-много светлина и най-много таксита с дремещи шофьори. Трудно ми е да пазя равновесие в паузите на един безкрайно бавен блус. Тук всичко ми говори за нещо отдавна отшумяло. Подминавам този участък не само, защото не мога да се сбогувам със сянката на М, но и защото не понасям жълтото от тъгата на светофарите.

Продължавам нататък и скоро установявам, че наоколо става все по-тихо. Тук улицата свършва и тази тъмна сграда с тъмни прозорци отсреща, вероятно е мястото, където Исус е забравил да се отбие. Тъмните сгради с тъмни прозорци никога не са били привлекателни и в този смисъл амнезията на Исус е съвсем обяснима. Винаги бих предпочел да се родя в един обор или в стаята на въглищаря, колкото и да е мимолетно щастието на нищите духом, отколкото да обитавам сграда с тъмни прозорци и тъмни души в края на една тъмна улица. Един полуизтрит надпис съобщаваше, че това е дом за сираци. Вече се чудех какво ме доведе тук и какво ме кара да чакам, когато най-накрая се появи кучето. То беше обикновен помияр – със сигурност бездомник – мръсно и гладно. То веднага се насочи към мен и клекна на два метра, сякаш искаше нещо да ми каже. Фактът, че беше гладно и премръзнало, не е нужно да се споменава, но нямах нищо да му дам. Отначало се опитах да го прогоня; после реших че е по-добре да си тръгвам. Но то ме настигна и пак клекна пред мен, изразявайки жалбата си с тихо скимтене – почти плачейки. Все повече се убеждавах, че иска да ми съобщи нещо.  В кръглите му кучешки очи бе застинала някаква неистова – съвсем кучешка печал.

После тръгна нанякъде и се спря, за да ме изчака. Когато видя, че не го следвам, отново се върна и отново ме замоли с кучешките си средства. После пак тръгна и пак се върна. Не обичам да ми се молят дълго и го последвах. Съвсем скоро стигнахме до една полусрутена стара къща между много такива в един съвсем беден квартал. Моят водач бутна вратата с лапа и влезе, за да ми покаже, че тук има нещо; веднага го последвах и веднага щях да колабирам. Това, което видях моментално ме смрази. Направо на пода, върху един куп кашони седеше свито човешко същество и притискаше към гърдите си някакъв вързоп – нещо увито в парцали, но отначало не можех да разбера какво е. Нямаше светлина, освен това призрачно сияние през прозореца, което не беше Витлеемска звезда и едва добих представа за обстановката. В един момент кучето започна да вие и аз го прогоних, за да мога да чуя какво ми говори, но всъщност, нищо не ми говореше. Това се оказа млада жена – полужива и зъзнеща, а вързопът, който стискаше в ръце, вероятно беше пеленаче, но най-напред не успях да разбера живо ли е или мъртво. Явно едва се държеше и след като кашлицата премина, си помислих, че очите и притежават същия израз на обреченост като тези на кучето; тогава нещо ме хвана за гърлото – едва не извиках. Стори ми се, че не е луда; дори не е съвсем мъртва /вече го казах/, но нямах представа кое би било за предпочитане.

А когато установих, че продължава да кърми мъртвото си бебе, нещо в мен се скъса и почти започнах да вия в амбицията си да надвикам кучето. Обзе ме налудничавото прозрение, че това мъртво бебе можеше да съм аз самият в някакъв друг спектакъл; наистина е за предпочитане да се родиш в обор или в къщата на въглищаря.

-    Ти коя си?

-    Мария. Казвам се Мария – прошепна умиращата.

-    Но детето ти... Какво е това дете?

-    Не виждаш ли – това е Исус?

Обзе ме тиха паника. Едва се задържах на повърхността, макар че това не беше потъване. Съвсем бавно реакциите ми започнаха да се възвръщат и реших да  направя нещо полезно, доколкото е възможно да се постигне. Разбира се, на първо време е нужна топлина. Сетих се, че засега единствено може да се употреби палтото. Свалих палтото от гърба си и го метнах върху нея. После – преди да запаля огън в онази заледена печка /имаше наоколо и такава/, телефонирах на „Спешна помощ” и им обясних къде трябва да дойдат и да побързат, за да няма повече мъртви. Докато се опитвах да бъда полезен, в стаята се появи кучето и остави в краката и торба с парчета хляб – очевидно изровена от контейнерите за смет, след което отново се измъкна навън с подвита опашка. Трябва да призная, че в моите очи това се оказа най-хуманната постъпка, на която съм ставал свидетел приживе, още повече, че след малко го намерих вън пред вратата – умряло от глад.

Тогава отново ме обсеби безумната идея, че в някое от следващите си прераждания Исус трябва да е бил куче.

И още преди да се събудя реших, че ще се наложи да го потърся.