Това писмо не те обвързва с нищо.

Приключено е с този епизод.

Не тлее вече старото огнище.

Играта свърши; други са на ход.

 

Така че безкомпромисно е ясно;

до тука съм и пътя си го знам...

Самотни залези самотно гаснат

в руините на срутения храм.

 

Спектакълът заформи се отдавна.

Касае се за минал сериал.

Но тоз сценарий е объркан явно;

не знам какво съм взел и дал.

 

Надявам се – ще преболееш скоро.

Подобна болка не е от сега.

Събрах следи на мъртви метеори

в смълчани серенади от тъга.

 

И моят феникс няма да възкръсне.

Не ще да излети от пепелта,

че късно е, достатъчно е късно

за всички Възкресения в света.

 

Но поплачи си малко и заспивай!

Светът за теб е приказно голям.

Отивам си, отивам си, отивам,

понеже нямам нищо да ти дам.

 

 

и аз да напиша нещо такова! Толкова вътрешно го усетих!
Но ти си го написал прекрасно с онази яснота на истински обичащия, търпеливо, ненатрапчиво, саможертвено. Но кой ли в днешно време оценява точно това?! Усетя ли мъдрост, сърцето ми се свива. Защото знам, че до нея не се достига лесно. А случаят е такъв, с текста, де. Не казвам, че това е самата реалност, но дори и само за написването на един текст, пак се изисква да е минало всичко и през разум, и през сърце.

Здрасти, Мей. Ти би го направила по-добре, но аз това можах. Честит празник!