Останалото няма да е много.

Най-трудните маршрути извървях.

Умирайки, благодаря на Бога,

че спомен съм и шепа земен прах.

Че тленни сме и всичко тук е тленно,

че спомени сънува есента.

И стихва, стихва с болка неизменна

най-тъмната соната на света.

Рисувам нощ в най-тъмната соната

и залези в най-тъмния декор

в концерт за глухи – все с обратна дата

и паузи от отзвучал акорд.

И все не виждам светлина в тунела.

И все я няма тази светлина.

Но има, има – виждам – разцъфтели

последни орхидеи от слана.

Рисувам сън с последни орхидеи –

цветя от скреж в градини от мъгла.

И чувам, чувам – някой в мене пее:

Къде ли си? Къде ли си? Ела!

Разбира се, съм луд и ми е ясно –

едва ли туй е важно засега.

В самотни небеса самотно гаснат

самотни метеори от тъга.