Разбира се, в сезона на мъглите малшансът не ме напусна нито за минута. Най-напред ме ухапа кучката на Карамфила, после един полицай ми открадна книгата Феноменология на духа от Хегел, когато лежах мъртвопиян на една пейка в градинката пред кварталната кръчма и бях я подложил под главата си. Така че никак няма да се учудя, ако видя някой ден Лудвиг Ван Бетовен да бие тъпана на някоя циганска сватба. Единствената утеха в този карък ден беше, че все пак не ме ухапа самата Карамфила - значи има господ; после разбрах, че си счупила протезата, дъвчейки някакви сухожилия, купени от социалния магазин, а самият полицай сподели, че трезвеността не е порок и, че „Совите на Минерва излитат по здрач”*. Това също е за предпочитане /Хегел си знае работата/, защото ако междувременно полицаите излитат по здрач, то тогава Минерва несъмнено би имала проблеми с месечния цикъл.

Така или иначе, наложи се да предприема стратегическо отстъпление и спах нощес в кюмюра, за да избягна атаки на два фронта – от страна на жената и на тъщата, което сериозно би застрашило полета на свободолюбивия ми дух. Подобна тактика не е изключение в жизнения ми път и се налага да я прилагам често по здравословни и други съображения. Понякога ми правят компания уличните котки, което ме спасява от мишки, плъхове и друга пълзяща фауна, но не и от бълхите. Проблемът с бълхите е като проблема с политиците. Изтреблението им е трудно, но бих предпочел да ме хапят бълхи, отколкото политици и кучки. Игнорирайки досадата от бълхи, политици и кучки, считам, че общо взето ситуацията е под контрол. Идилията се допълва от тихия шепот на младото вино, което съм заложил в един бидон, поради липса на бъчва и чакам да премине ферментацията, за да се осъществят нужните дегустации.

Откакто умря съпругът на Карамфила – Карамфилин Ванчо – си нямаме компетентен дегустатор и се налага да се справям сам. Той беше най-ценният капацитет в квартала и където имаше нужда от дегустации – било то на младо вино или млада ракия – не се налагаше да го търсят. Подушваше като пес за наличието на подобни мероприятия, отиваше пръв на указаното място и се заемаше съвестно със задълженията си. След което обикновено се прибираше на четири крака. Разбира се, Карамфила го млатеше с бухалката и човекът често ходеше с цицини по главата. Но накрая тя съвсем прекали, защото една вечер го намерила паднал в коридора и веднага го зачесала с бухалката, а той се изтърколил като бъчва по стълбището и кънтял на кухо. Човекът бил умрял от няколко часа и се вдървил, но явно и посмъртно му е било съдено да яде бой. Като нямаше вече кого да млати, Карамфила съвсем се ожесточи и започна да се заяжда с всеки за щяло и нещяло. По всяко време може да се чуе по стълбището нейният истеричен сопран, преминаващ в някакво неистово кресчендо, когато гонеше децата и кучетата, дръзнали да ухажват любимата и кучка.

Но най-много негодуваше, когато госпожица Н от третия етаж посрещаше гости – предимно мъже, които след полунощ си тръгваха пияни, а някакъв идиот се беше изпикал на стелката пред вратата, което моментално разлаяло кучката. Когато Карамфила изскочила вън с бухалката, видяла онзи да тича надолу по стълбището и да си закопчава дюкяна на панталона, дори според нея „още си го изтръскваше”, а пред вратата се оформила зеленикава локвичка със специфичен аромат. Целият блок бе събуден моментално от страховитите и крясъци, пред които лаят на кучката звучеше като лебедова песен. От този върхов момент на въоръжен мир ултиматумът бе пренебрегнат и направо избухнаха военни действия по всички фронтове. На следващия ден станахме свидетели на бурни стълкновения с редуващи се атаки и контраатаки между въоръжените сили на Карамфила и госпожица Н; няма ООН, няма Съвет за сигурност. Както можеше да се очаква, Карамфила бе мобилизирала всички бабички от блока и от квартала, включително кучката, а госпожица Н – няколко едри мъжаги – естествено предимно баджанаци – от собственото и обкръжение, плюс моя приятел полицая, който по време на битката цитираше пасажи от Феноменология на духа. В стълкновенията взеха участие и доброволчески отряди от целия блок, като женската половина застана вкупом на страната на Карамфила, а мъжката, включително и аз, отстояваше твърдо позициите на госпожица Н. Публична тайна беше, че госпожица Н бе успяла за кратко време да сроди и мобилизира повечето мъже в активна възраст за своята кауза, което вбесяваше Карамфила и цялата ангажирана страна от женската половина.

„ Ти бре – крещеше ангажираната страна – няма ли да ти дойде акълът на стари години, че си се подветрил по тая малка курвичка!”

„ Дип харно си е момичето; вие да не искате човекът да легне при оня крокодил Карамфила” – репликира сдържано един от баджанаците, изсипвайки бутилка бира в търбуха си с блажено спокойствие.

„ Злото е необходим  начален тласък на развитието”**  – обобщи дълбокомислено полицаят.

„ Кой е крокодил, бе – кучета да те ядат! – кресна Карамфила, пренебрегвайки полицейската мъдрост – Жена ти е крокодил. Аз на времето съм се явявала на конкурса:  „Мис бригадирско лято.”

Тогава на полесражението се появи самата госпожица Н с кошмарен минижуп и веднага грабна мъжките сърца. Редиците на баджанаците се сплотиха. Жана д Арк по никой начин не можеше да и съперничи, дори и с минижуп. Тя изобщо не обърна внимание на Карамфила и издаде строга заповед към своите хора:

„ Оставете тая развалина да си гледа старините. Климаксът отдавна я е довършил. Отиваме отсреща в барчето”.

„ Мене ли е довършил климатът, ма въшко – чумата да те тръшне! Мен някога ме ухажваше Чалъковския поп.

„ Какъв климат, ма  вещице – намеси се компетентно жената. – Тя казва климакс. Демек, мъзгата ти е пресъхнала и за нищо вече не ставаш; изгорели му въшките на Чалъковския поп за тебе.”

„ Ми ти, ма чумо, твоичкият като е все пиян и спи в кюмюра, филийки ли му мажеш с тая мъзга?”

„ По-добре пиян в кюмюра, отколкото изтрезнял в ковчега. Бог да го прости твоя Ванчо! Харен човек беше, ама успя да го пратиш при Свети Петър.”

„ Аз ли го пратих, ма проклетнице! Той сам пукна от много пукница, господ да го убий! Пък този твоят и той душа бере вече. Има – няма деветдесет години, а изглежда на сто.”

„ Ти си на сто, че и повече, дърто плашило...”

И т.н.  Зарязах ги да се джафкат на спокойствие и се прибрах в своето мазе. От време на време до мен долитаха далечни експлозии от продължаващите военни действия. Дегустациите продължиха с неотслабваща енергия  неопределено време. Има още някаква сладникава жилка в това вино – мамка му – и бързо ми замая главата. Цар е този Бодлер с неговата бутилкова поезия: „Една нощ душата на виното пееше в бутилките”. Великолепно казано! Пее настина.

По едно време се отби кварталният клошар Робинзон и ми отне част от бълхите и част от винарките. Обърна набързо няколко канчета, след което изчезна; знам, че спи в някакъв празен контейнер край сточна гара.  Трябва да е било доста късно – може би по първи петли /доколкото ги има/, защото по улицата проечаха пиянски ревове и компанията на госпожица Н се разпръсна във всички посоки. В просъница ми се изчу гласът на госпожицата, която ме викаше. В интерес на истината, бива си го момичето; бих се пробвал на няколко ракии. Но може и на вино.

Това не беше алкохолна халюцинация; още не съм започнал да виждам бели мишки. Но съвсем ясно чух името си и кавалерското чувство у мен надделя. Успях да се надигна от кюмюра и се затътрих по стълбището. Понякога е много трудно това изкачване нощем, особено след качествена дегустация и особено, ако виното още не е съвсем превряло; направо удря по чутурата. На всичко отгоре изгасна и осветлението; така и не успях да открия бутона. Слава Богу, добрах се накрая до вратата. Натиснах звънеца и мярнах за миг – нещо мръдна в шпионката, веднага след което се появи госпожица Н, все едно ме е чакала в коридора.

Дори не светна лампата, защото явно много бързаше. Пъргаво момиче.

Още там, докато се мотаех из коридора, тя започна да ме разсъблича мълчаливо в тъмното и хвърляше дрехите ми напосоки  по земята. Това се казва буйна страст. Явно онези идиоти са се напили като мужици е не са я обслужили. Ами сега!?

... Какво сега, тя работата е ясна. Намерих се в леглото и всичко продължи по график, както му е редът. Истинска фурия е тази госпожица Н; направо ми разказа играта. Поне така си спомням смътно, защото това  непревряло вино хич не седи мирно и в главата  ми трещяха фойерверки. По едно време съм заспал и по едно време се събудих, защото ми се пикаеше жестоко.

Надигнах се, но тя ме изпревари, скочи пъргаво /младото си е младо/ и светна лампата.

...Олеле!

Изстинах на място и глътката ми моментално пресъхна. Козината ми се изправи. Пред изнурения ми взор с чара на усмихваща се сушена скумрия, цъфна усмивката на Карамфила.

„ Добро утро, миличък!”

Същинска Мона Лиза, празнуваща своята сто годишнина.

Чаровна и загадъчна. Красива до смърт.

Из стаята се понесе грак на динозаври и танц на оглозгани кокали.

Посегнах към чашата на масата да пия една студена вода и изтрезнях окончателно. На дъното на чашата много кротко, с розова елегантност, съвсем новичко, потракваше ченето на Мона Лиза. Кучката в ъгъла ме наблюдаваше доброжелателно.

Хуквайки като мълния навън, дори неогащен,  на стълбището съвсем директно се сблъсках с полицая, който излизаше от съседната врата.

„ Совите на Минерва ...” и т.н.

Р

*      Хегел

**     Хегел