Всичко започна с това, че усещането за изолация започна да придобива все по-тягостна конкретност. То се съчетава по особено неприятен начин с утвърдилите се отдавна аутсайдерски комплекси, съпътстващи цялото ми битие. Отначало си помислих, че полудявам, но после осъзнах, че подобна констатация не е възможна; напротив такова състояние не съвпада с нито една от категориите за невменяемост, но е валидна обратната постановка – тоест – за да вникнеш с подобаваща сериозност в дълбочината на собствената си лудост, е необходимо да си помъдрял. Което, разбира се, не е преимущество предвид невъзможността да я преодолееш. Оказва се, че помъдряването е само допълнителна предпоставка да стигнеш до предела на безсилието, без да можеш да го прескочиш. Завърташ се в кръг и си захапваш опашката. Това е своеобразна кучешка реакция или синдром на осъзната безпомощност, доколкото е възможно едно куче да осъзнава кучешките си проблеми.

За разлика от кучето, аз съм в състояние да стигна до подобно осъзнаване, което като резултат веднага ме поставя в патовата ситуация на една осъзната непригодност.

На всичко отгоре след онзи концерт започвам да получавам слухови халюцинации. Събуждам се среднощ с кънтяща в някакви въображаеми пространства музика и пианистката продължава  да удря клавишите зад спуснатите завеси, защото на сцената няма никой и публика също така няма. Единствената публика съм аз. Това е една музика, която прозвучава някъде между небето и земята, но обикновено онемявам и нещо ме хваща за гърлото, защото заедно с красотата на изпълнението, все по ясно ми се натрапва идеята за собствената  незначимост. Тогава проумявам, че по някакъв начин съм пропуснал всички влакове и животът се е изнизал  край мен заедно с пропилените възможности, които по една или друга причина не съм успял да реализирам; в един крайно тягостен момент имам нелепото усещане, че съм неосъществен музикант – загробил без да разбере бисерите на душата си, все едно умрял преди да се роди и по този начин абортирал преждевременно всичките си съкровища.

Вероятно поради невъзможност да намеря компенсация за пропуснатите ползи и поради невъзможност да осъществя органично влюбването си в музиката, започвам да си мисля, че се влюбвам в пианистката – без съмнение с решаваща роля в реализацията на цялостното ми обезумяване; по някакъв парадоксален начин свързвам нейното физическо присъствие с абстрактното и мимолетно присъствие на музиката. Виждам я как се приближава, идва съвсем близо и все по-близо; това е една безумна близост сред сенките на сънищата, след което се събуждам облян в пот и в главата ми продължават да кънтят халюцинациите на Моцарт.

Общо взето, както с музиката, така и с изпълнителката се срещам предимно на сън. В реално време не се получава. Не, че не ходя на концерти; ходя, но тогава тя е прекалено ангажирана и не смея да я занимавам със себе си. Обикновено между нас е застанал Моцарт или по-скоро сянката му, но не мога да разбера свързва ли ни или ни разделя; оставам с убеждението, че тя непрекъснато търси някого; забелязвам това най-често след концерта по време на аплодисментите и поднасянето на цветята, когато внезапно се вглежда в публиката и по лицето и преминават облаци; вероятно заради същата онази сянка, която обикаля наоколо, но ми е трудно да надникна в мислите и, за да схвана доколко решаващо е нейното значение.

Това, което не съм в състояние да направя наяве, а всъщност не зная какво трябва да правя, се компенсира по странен начин в сънищата. Забелязвам, че този Концерт N 21 придобива невероятен блясък и в паузите след всеки акорд се посипват кристали от една кристална тишина; тя, разбира се, свири за мен /няма начин да не е така/ но е застанала толкова високо, че мога да я достигна само в мислите си; откривам я  в дистанциите между Касиопея и Косите на Вероника,  защото тук е станало твърде тясно и твърде душно за една красива музика.

Интересно, че с течение на времето при достатъчно усилия успявам да постигна този апогей почти съзнателно, макар че трудно обяснимо как може сънувайки, да се предизвикат съзнателно конкретни асоциации. Моето заключение е, че може, поради което не откривам съществена разлика между съня и реалността. Обичам да се разхождам в сънищата и там намирам това, което не мога да намеря наяве. Бих казал, че съм в състояние да реализирам всяка мечта по този пределно екзотичен начин. А когато музиката се настани трайно в сънищата ми, започвам да мисля, че няма какво повече да се желае. Чувам отново и отново всеки акорд и преживявам всеки детайл в подробности: реакциите на публиката, изявите на диригента, тоалета на пианистката – най-често дълга черна рокля от някаква блестяща коприна, прическа, грим, аксесоари; обстоятелството, че един кичур от косата непрекъснато пада върху лицето и предизвиква неудържим копнеж да го докосна. Но погледът и е все така отнесен; има там едни отдалечаващи се галактики; откривам неизменно, че всъщност тя е безкрайно далеч, с което всичко приключва.

Не смея да отида при нея, защото когато се опитам да го направя, още в мига на докосването нещо се къса, музиката секва и се събуждам сам в студената си стая, което не е особено въодушевяващо. Откривам, че именно съзнанието е изключващ момент и се старая да го потисна. Не съм в съгласие с този изключващ момент не само защото не ми дава нищо, но и защото не очаквам нищо. Това обяснява донякъде пристрастеността на наркоманите към дрогата; вероятно тя им предоставя лесно нужните халюцинации и възможности за бягство от капаните на действителността.

При мен халюцинацията е самата музика и не е необходима дрога, за да постигна ефекта. Изглежда съм дрогиран априори.

По този начин може да се каже, че диалогът се е състоял. Защото аз често си приказвам с нея. Чувал съм да подхвърлят, че си говоря сам, но това не е вярно. В действителност, разговарям с нея. Това се случва винаги и дори не само, когато сънувам, и дори не само когато съм буден. Нямам представа кога и как. Предполагам, че би могло да бъде, когато минавам по „Алеята с тисовете” – същите разлюлени от мистрала тисове на Ван Гог – обитаващи небесата по време на полудяването, както и сред площадите на Де Кирико; има там едни съвсем притихнали площади от тъга – малко преди хоризонтът да прихлупи залезите и сенките са безкрайно дълги, с някаква влудяваща контрастност; това са онези безумно удължени сенки, предизвикващи заледяване; тогава също не съм сам и винаги има наоколо някой, чието присъствие ме приковава към тишината на каменния пейзаж и, с когото обичам да си приказвам, защото последните прогнози за времето са достатъчно обезнадеждаващи.

Както може да се очаква, тя обикновено ми се обяснява в любов, въпреки че не всички прогнози на Инсомния се съобразяват с прогнозите за  второ пришествие; те са достатъчно непосредствени и притежават своеобразно очарование. Прави го винаги и навсякъде. Най-често за целта използва пианото и когато прозвучат акордите от Концерт N 21, аз чувам посланието на сърцето съвсем директно, защото всички паузи и тирета са запълнени с това послание и се потапят в плисъка на капчуците. Но този път категорично отказвам да се събудя. Този път – не!

Признавам, че много обичам да спя. Противно на всички заклети работохолици, които непрекъснато си намират работа и запълват времето със занимания от битов характер, аз предпочитам да си легна. Това е едно състояние, когато живея най-пълноценно и което не съм склонен да заменя с някакви автомобили, телевизори или футболни мачове. Вероятно в миналите си прераждания съм бил представител от вида на онези симпатични създания, обитаващи джунглата на Амазония и известни с „поетичното” название сънливци. Според мен названието е наистина  достатъчно поетично и няма да се учудя, ако се окаже, че те сънувайки, слушат музика – вероятно някаква съвсем космическа музика – и мечтаят, сънувайки; кой може със сигурност да потвърди обратното?

Освен това по този начин много сполучливо се спасявам от тъгата. Защото иначе присъствието и се усеща във всеки детайл. Това е една своеобразна тъга – съвсем безсмислена – и няма нищо общо с онази другата – изтъкана от нежност и съпътстваща красивата музика. Моят принос е, че съм систематизирал всички разновидности на тъгата – започнал съм с най-различни предпоставки, най-различни нюанси и не съм успял да приключа, защото темата е необятна; в състояние съм да представя пълен каталог с всевъзможни форми от тъга.

Съвсем естествено достъпът ми до жените е ограничен. Те се задържат при мен относително кратко – предимно заради екзотиката или не се задържат никак, което си е нормално, предвид склонността ми към абстрактно мислене. Светът, в който ги въвеждам се характеризира най-вече с имагинерни величини, което определено се разминава с техния откровен натурализъм. Оказва се, че нито една от тях не е в състояние да замени преимуществата на битовото благополучие със сянката на едно космическо Елдорадо, където обитавам пожизнено.

Обикновено не ходя никъде, защото няма къде да отида. Моето пътуване към света е пътуване към себе си, защото моят свят – това съм аз самият. За да направя пребиваването поносимо, го запълвам с музика и в този смисъл това е един музикален свят. Дори няма нужда от съответната апаратура, защото тя продължава да звучи отвътре без озвучаващи устройства. Обикновено те се смеят, когато ме попитат и аз обяснявам, че слушам музика. „Но каква е тази музика; къде ти е оркестъра, къде ти е радиото, магнетофона?” Няма как да им се обясни, че това е една вътрешна музика, която не се нуждае от тези неща, защото вселената е достатъчно празна и песента на галактиките – достатъчно беззвучна. Поради което продължават да се смеят. Виждам ги виждам ги; съвсем са ясни и съвсем лесни – временно присъстващи биологични форми.  Обречени на тленност, безкрайно тъжни креатури – приковани към жалката си планета, където законите за всеобщата гравитация се съчетават със закони за всеобща бездуховност. Мъчно ми е за тях, но не мога да им помогна; единственото им преимущество е, че нямат представа колко са жалки и по-добре е така. Животът им е една безкрайна чалга и щастието им се ограничава във възможността да се справят с битовите проблеми и да осигурят изхранването. Спирам...

...Но тази вечер концертът се състоя в реална обстановка и беше особено тържествен, заради годишнина на Моцарт. Както обикновено бях някъде на първите редове, защото близостта на изпълнителката ми действа по особен начин. Имам усещането, че ако се протегна по-настойчиво, ще мога да докосна онзи падащ кичур; не знам защо тази налудничава идея непрекъснато ми се върти в главата – истински кошмар. Това е някаква натрапчивост, която не мога да преодолея; опасявам се, че няма да издържа, ще изляза на сцената и ще извърша нещо съвсем недодялано. Правя усилие, за да го превъзмогна и в този смисъл това е изпитание на волята; ако симптомите на полудяването са подобни, значи диагнозата е вярна и вече съм в решаваща фаза.

Иначе тя е прекрасна: традиционната черна рокля, грим, някаква умора е притихнала в очите и; иска ми се да зная за какво мисли. Напоследък се улавям, че много ме интересува обстоятелството какво може да мисли, като че ли има някакво значение.

Както би трябвало да се очаква, концертът мина на обичайното ниво. Вече толкова присъствия съм отчел, че зная наизуст всяка нота, всяка пауза, всеки жест на пианистката. Все ми се струва, че бих могъл да го възпроизведа без да гледам в тетрадката, въпреки че никога не съм докосвал пиано; то дори не е и нужно, защото пианото е в главата ми или в душата – кой знае; там нещо непрекъснато кънти и се завихрят безброй вариации; може да е от диагнозата, а може и да не е. Определено вече никак не ми е чудно, че Бетовен успял да композира Деветата симфония напълно глух; струва ми се, че дори е нормално да се композира музика глух.

Разбира се, онзи менует на Моцарт – забравих как е номериран – звучи невероятно и предизвиква сълзи. То е така, защото красивата музика е плачеща. Нямам обяснение за този феномен, но виждам често по лицата на зрителите ефекта от подобно състояние на духа. Това е почти съзнателен мазохизъм и едно от малкото изключения, когато сам си създаваш тъжни асоциации, за да можеш да им се наслаждаваш. По принцип музиката, която е особено красива не може да не предизвика сълзи; това е една от странностите на красотата, но тези менуети са толкова много, че все се обърквам и забравям номерацията, което едва ли е толкова важно. Дори се удивявам, че съм запомнил  Концерт N 21. Вероятно е така, защото много отдавна ме порази със своя блясък и, когато един ден се сблъсках на входа на консерваторията с нея този номер ми се наби в мозъка като с чук. Това стана неочаквано; тогава още не я познавах; попитах я кое е следващото изпълнение, а тя ми отговори, че е „Концерт за пиано N 21” и отмина нагоре по стълбището без дори да ме погледне. Веднага след това – съвсем слисан – установих, че тя е самата  Тя, защото минути по-късно се появи на сцената и седна зад пианото. Още тогава открих този падащ кичур и нещо ме блъсна в главата. Мисля, че е нещо като тиха лудост. Вече не помня колко присъствия съм регистрирал на тези концерти, но знам със сигурност, че съм в състояние да направя някои изпълнения по памет, които биха заблудили доста лаици.

Както вече споменах, в състояние съм да възпроизвеждам музиката на сън – може би поради диагнозата, но кой знае. Дори понякога преходите ми се губят и преминавам от един сън в друг без никакви преходи; събуждам се заспивайки или заспивам будейки се. Често ми е трудно да установя буден ли съм или заспал, защото много събития около мен се случват като на сън. Или не се случват.

В конкретния случай не съм успял да разбера кога е приключил концертът. Според мен той изобщо не е приключвал, защото музиката продължаваше да кънти от всички посоки. Това е едно съвсем космическо състояние. Много рядко при мен се настанява  тишината; ако то се случи, вероятно ще помисля, че съм умрял. Или другият вариант е, че тишината непременно би ме събудила.

Понеже не знаех кое е вярното, концертът продължаваше с неотслабваща сила – онзи вътрешния концерт, за който вече споменах. Но все пак имаше нещо необичайно: чух в паузите някакъв особен звук, който не беше в консонанс с останалата част; слухът ми е привикнал и вече успявам да доловя всички необичайни разлики. В следващия момент установих, че залата е тъмна и празна. Бях останал сам и нямах представа как се е случило. Тишината налетя  от всички страни и ме порази със своята неочакваност. Отдавна бях забравил как звучи тишината. Но се оказа, че има още нещо, което никак не мога да си обясня. Стори ми се, че в залата има още някой. Беше като прозрение или предчувствие – кой знае, защото отначало не чувах нищо, после чух, че някой съвсем наблизо съвсем тихичко се смее; така го възприех отначало. Най-напред нямах представа какво може да бъде, после ми се проясни. Разбрах, че този неизвестен – който и да е той – се намира на сцената. Не – не се изплаших; по-скоро ми стана тъжно – едно особено усещане, защото този смях – той звучеше някак странно. Приближих се  внимателно и това, което видях ме покруси. На стола пред пианото седеше Тя. Съвсем тихо и съвсем неподвижно. Няма начин да я сбъркам дори в тъмнината. Не беше дух, не беше призрак – съвсем реална. Същата черна рокля, същата прическа, дори ми се стори, че забелязвам и падащия кичур. Но силуетът и изглеждаше някак странно скован и жалък; имаше нещо доста различно от обичайната и самоувереност. От нея се излъчваше някаква неистова меланхолия. Изведнъж фигурата и се разтресе неудържимо и се чу отново онзи хлипащ звук, който ме извади от равновесие. Не – не беше смях. Тя плачеше.

Отначало се вцепених, но после нещо в мен започна да притихва и да се прояснява. Не успях да го възприема по никакъв начин. От тази позиция ситуацията ми се видя съвсем различна и много по-земна.

Промяната се извърши незабавно. Най-напред изгубих от погледа си представата за онзи падащ кичур, после изгубих всичко. Стори ми се, че съм живял с нея поне хиляда години и съм успял да я разплача. В същия момент слязох на земята и установих, че се движа нормално. Като всички наоколо.

Навън все още имаше много хора – всеки в своята посока – и усещах странна лекота. Не бързах за никъде. Небето беше кристално и вглеждайки се в североизточния дял на галактиката, забелязах, че в зоната между Касиопея и Косите на Вероника един метеор се стрелна и угасна.

Р