Посреднощ навън се чу врява и прогони духовете. Остана само един – мълчалив и доста тъжен. Кога се бе появил нямах представа. Възгласите от улицата определено го дразнеха и той запуши ушите си с ръце. Там някаква гръмогласна тълпа ревеше сърцераздирателно: „Боотев! Боотев!” Погледнах през прозореца и веднага ми се изясни, че са футболни запалянковци – вече доста пияни.

Завръщаха се от поредната футболна фиеста, развявайки демонстративно знамето на своето тъпоглавие: „Боотев! Боотев!” Сеансът се провали и гостите си отидоха недоволни, но онзи остана; вероятно не бе разбрал, че е време да си ходи. Лицето му беше бледо и сгърчено от болка. Погледнах го по-внимателно и нещо познато ми се мярна. Въпреки, че се опитвах да играя ролята на медиум, в първия момент  не проумях, но изненадата беше шокираща. Беше ТОЙ. Не можех да повярвам.

·              Ти кой си?

·              Не виждаш ли – същия, когото повикахте.

Побиха ме тръпки. В своята кариера на медиум  съм срещал и съм имал работа с много души и духове – най-различни, от най-различни епохи и чието присъствие се изразяваше най-вече  в местене на ключове по плота на масата, гасене на свещи, клатене на абажура и други невинни демонстрации, но в този случай нямаше нищо подобно. Духът присъстваше почти физически, макар че е необяснимо как един дух може да присъства физически. Наистина беше същият – дори приликата с фотографиите беше забележима .

·              Защо си дошъл? 
           -      Повикахте ме и дойдох – отговори той троснато – да не мислиш, че ми е много приятно непрекъснато да повтарят името ми и да ме привикват за щяло и нещяло разни празноглавци. 
            -           Викаха те онези от улицата – обясних аз – но нищо. Можеш и тук да останеш, щом ти  харесва.  

·              Не ми харесва. Определено не ми харесва, че не ме оставят на мира. Непрекъснати агитки, откриване  на паметници, рецитали, поетични конкурси,  политически спекулации, спортни състезания и всичко това свързано по някакъв начин с моята личност. Нямам нито минута покой, а мисля, че го заслужавам.

·              Ами то е така с популярните личности и героите – успокоих го аз  – хората те обичат  и свързват всичко  забележително с тебе и твоето име.

·              Обичат ли? Нищо подобно. Наскоро само дето не ме линчуваха едни типове посред бял ден. Отидох на Бузлуджа при моя приятел Хаджи  Димитър и носех знамето на четата. След малко довтасаха  някакви старци с червени знамена и затракаха ченета: “Ууу фашист! Ти кой си, къде си  помъкнал това  фашистко знаме!” Награбиха камъни и започнаха да хвърлят по мен. Едва се отървах. Следващия път попаднах на друг митинг, където отново ме повикаха; нямам представа защо непрекъснато го правят. Там един оратор  викна от трибуната: ”Боотев!”  и аз се появих с  червено знаме, за да няма издънки. Но се оказа, че на този митинг знамената са сини и веднага ме погнаха: “Ууу комунист!”  Захвърлих знамето и хукнах. На друг митинг пък ме повикаха едни  младоци с инфантилни физиономии, които крещяха: “Боотев!” И аз дотичах със синьото знаме. Веднага вдигнаха жълти знамена и се нахвърлиха: “Ууу -левскар!“

·              Чакайте, бе момчета, аз обичам Левски. Той ми е приятел – заедно сме мизерствали  по кърищата на  Румъния. Свят човек…

Не искат и да чуят. Хвърлят по мене камъни и бомбички и крещят: “Боотев! „Боотев!” Намразих собственото си име.

·              Е добре де, ето ме. Аз съм Ботев.

·              Какъв Ботев си ти, бе мамка ти левскарска!

А сега де! Дори твърдяха, че съм роден през 1912 година, когато бил създаден футболния клуб. Пълно видиотяване.

·              Ами вие какви сте?

·              Ние сме ботевисти.

·              Тогава и аз съм ботевист.

Наистина не мога да проумея защо тези момчета  непременно искат да ме скарат с моя приятел Левски. Изглежда поколението съвсем се е изродило. Е няма да стане.

Снабдих се с жълто знаме и отидох на следващия митинг.  Там пък ме погнаха някакви черно-бели, после някакви цесекари, някакви оранжеви, пембени; вече съвсем обърках цветовете и ходя като шантав насам – натам.                                                                                      

Интересно, че всички налитат да се бият, чудя се турско ли е станало отново, що ли? Ако трябва да грабвам пак  пушката.

Преди време едно заптие искаше да ме обръсне на улицата, защото носенето на брада било буржоазно. След време друго заптие ме арестува, защото  съм извикал в кръчмата: “Тежко, тежко! Вино дайте!.. ”Пратиха ме в Белене сред  “Тихия бял Дунав”. Не можело да се недоволства от живота при това светло настояще под топлите грижи  на партията. Трябвало задължително да бъда щастлив.

А когато се сдавичкаха червени и сини и започна дърпане за кокала, ситуацията от задръстена стана още по-задръстена. Някакви башибозуци с дебели вратове и  дебели глави стреляха по мен, защото рецитирах на едни деца стихове, а те помислили, че пласирам  дрога и съм навлязъл  в тяхната територия. Значи българската територия е вече тяхна територия.

Едни мазни муцуни – май бяха политици – ме дадоха под съд за обида, защото съм  викнал пред парламента: “Вий, вий сте идиоти!..”

Имах проблеми и с моя вестник. Видях, че се продава по павилионите вестник “Дума”, на когото едно време бях редактор и  се отбих до редакцията.

·              Ти кой си бре?..

·              Как кой – аз съм главният  редактор. Не се правете, че не сте ме познали!

·              Какво?! Главния  редактор ли? Я веднага се разкарай! Награбиха ме едни бабаити и ме изхвърлиха от  редакцията. А като се опитах да ги съдя за присвояване на чужда собственост, ме вкараха в лудницата. Разгневен грабнах пушката, с намерение да завладея отново кораба Радецки, но видях, че плъховете го напускат и всеки момент може да потъне.

Но най-големият  майтап беше  участието ми в един поетичен конкурс,  посветен на мен – самия. Участвах с псевдоним, поради изискване за анонимност. Пратих им по интернет едно свое стихотворение, което  не бях публикувал приживе, поради настъпилите събития.  Резултатите бяха съкрушителни. Оценките ми от горе до долу се оказаха единици, а репликите, че стиховете са демодирани и, че съм подражавал на  Христо Ботев – тоест – на самия себе си. Обвиниха ме и в плагиатство. На всичко отгоре  някаква строга даскалица по българска граматика ми откри цяла камара правописни грешки.