„…Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.”                                                                         Първа книга- Мойсеева   Малко преди разсъмването в стаята някой се движеше и наоколо премина шепот, което ми подсказваше, че нещо се случва. На първо време не можех да проумея кое е то това, което се случва, но не се и опитвах. Проясняването се получи постепенно, но това не беше проясняване. Една сянка се надвеси над мен, един силует раздвижи тишината; забелязах воали от мъгла и женски заоблености- надничащи зад белотата от открехваща се материя, дишащи и пулсиращи в своята недостъпност, което внезапно ми подсказа идеята, че могат да бъдат докоснати, но се оказа, че съм прикован и смазан от безсилие. След което онзи там зад завесата, чието присъствие подозирах, обясни на участващите, че това е типичен случай на каталепсия* с характерна клинична картина и неуточнена прогноза. Общо взето това е за сега; летален изход не се предвижда и експериментът може да продължи през следващия цикъл от раждането на вселената, защото материалът е на лице и експериментаторът- също на лице- тоест- това съм аз, доколкото е възможно да бъда едновременно експериментатор и материал. Но пробите продължават и спектакълът явно ще се състои, въпреки очевидната му несъстоятелност и липса на публика. Понякога виждам надвесено над себе си собственото ми лице- загрижено в своята преднамереност и безучастно в своята компетентност, но тогава се оказва, че това не съм аз или по- вероятно съм аз, но от другата страна на битието, когато участниците си разменят местата, за да могат да намерят място изявите както на демонстратора, така и на демонстрирания. Това се получава неизменно, защото има един незрим момент зад опашката на метеора, в една нищожна част от комплекса безкрайност- вечност, след всяко триумфиращо алелуя и обърквайки посоките, изпитвам неистова потребност да посегна към бялото на онази женска заобленост, когато тя записва нещо в болничния дневник, явно касаещо размера на собствените ми крушения. Не е възможно да уточня от чия гледна точка отразявам събитията в настоящия участък: този на експериментатора или тази на материала; около мен непрекъснато се лутат две гледни точки, поради което наблюдавам развитието на вселената от различни посоки и изчислявайки константата на Хъбъл**, прогнозирам неизбежно срутване. Това е така, защото Демиургът е забравил да се консултира с мен относно възможността за алтернативни решения. Но малко преди да се разсее мъглата в коридорите, зад  захлопващите се врати от оглушителна тишина сред чезнещите силуети на забравата, се промъква подозрението, че алтернативни решения няма и че тази  заобленост на материята съществува временно тук и сега, след което не може да се появи никога и никъде. Това движение наоколо е част от моето ежедневие или еженощие; не е лесно да се направи уточнение го, защото отнякъде прониква светлина- вероятно останки от експлозията на свръхнова- и тогава сенките в стаята се раздвижват. Виждам кукленските им лица, които се усмихват подканящо; викат ме да участвам в сътворението, но зная, че това е само начин да ме унищожат, защото такава била кармата. По принцип тук всичко подлежи на унищожение и този процес е част от вечността, в която се подвизавам след началото на големия взрив, когато триумфиращата материя постави началото на своята агония и всички тези фрагменти от Одата на радостта се спохождат от бъдещи Погребални маршове. Доказано е, че звездите, които светят най- ярко, изгарят най- бързо и това твърдение се вписва в моята теория за неизбежното случване. Това е една нова и проверена теория, съгласно която всичко, което се случва е неизбежно. Поради което не се опитвам да го предотвратя и вероятно съм единствен, който работи усърдно в тази посока. Обикновено когато реанимирам в конкретен сектор от програмата след всяко разпятие, си създавам теории, където съм посочил грешките на Демиурга. В състояние съм да ги изброя една по една с всичките им неуточнени подробности, но обикновено той се крие от мен и избягва коментарите по въпросната тема, поради което е невъзможно да се нанесат корекции; оставям го сам със собствените му грехове, които да тежат на собствената му съвест и си измивам ръцете. Друга причина да не мога да посегна към онази заобленост е обстоятелството, че тя е прекалено красива, за да бъде достигната и аз разполагам с достатъчно основания за подобно твърдение. Опасявам се, че ръката ми неизбежно би увиснала в празнотата, поради многобройните доказателства за необятността на вселената с доминиращи празни пространства и разбягващи се галактични конгломерати- също така изпразнени от съдържание- процес, който отново се потвърждава от теорията за неизбежното случване, но подобен вариант не е много здравословен от гледна точка на десетте Божи заповеди. Констатирайки подобна вероятност, отлагам намерението си и чакам. Фактът, че въпросният телесен обект се състои от много фина и жива материя- изтъкана от нежност, вероятно подлежаща на докосване- не променя особено перспективата за предстоящо и по принцип- фатално развитие.                               Разбира се, тук всички имат имена, но не ми се е налагало да ги запомням; не считам, че е належащо. Съществува вероятност, доколкото наличието на болничен дневник го потвърждава, че аз също се водя под някакво собствено име или каталожен номер, но то никога не е било от  значение и с нищо не ме е ангажирало. Обикновено по време на визитацията тя произнася това име или този номер и обяснява същността на проблема, както и взетите мерки, което пък изобщо не променя нещата с оглед резултатите. Забравям ги веднага, защото не ме интересуват; наблюдавам движението на онази част от материята зад открехващите се воали, където са събрани най- вълнуващите елементи от Менделеевата таблица и тази процедура се повтаря неизменно от самото начало на събитието, когато престанаха да ме касаят проблемите на нищите духом. Обстоятелството, че съм поставен в ограничен периметър, където господстват принципите на Галилеевата механика, не означава нищо определено; винаги съм в състояние да напусна черупката си и да погледна от високо маршрутите на пъплещия мравуняк. Те наричат това състояние кататонна поза- фрагмент от общата клинична картина- и твърдят, че е спонтанно. Понякога чувам коментарите им, които достигат до мен през дистанцията на времето и тогава ми става смешно, но не мога да се смея без да изляза навън от кожата си; това е един вътрешен смях- застинал в гравитационния колапс на вселената, от където не можеш да се измъкнеш, обитавайки собствената си кожа. Наоколо всичко е замръзнало, притихнало в своята меланхолия и усмивките им надничат зад облаци от тъга- също такива гравитирали усмивки в дъното на мрачината- отломки от самотни празници, защото лицата липсват, а също така и сърцата липсват. Не успявам да проумея къде може да са отишли лицата, нито сърцата и каква е ролята на усмихнатите маски, но скоро се промъква съмнението, че първоначалните заплахи са се изродили в гротески и в този смисъл не биха могли да ми навредят съществено, защото имам опит в опитомяването на гротески. Проблемът не се състои в това, че някой се опитва да ме унищожи. Проблемът е по- скоро в другото, че не се намира кой да го направи; не съществува такава сила, която да ме избави от безсмъртието. Виждам наоколо празни пространства- една огромна тишина, в която не се откриват нито похитители, нито похитени. Изправям се и викам името си, но моите имена са много, поради което никой не ми отговаря; чувам ехо от безмълвието на собствените ми катедрали. Наоколо преминават сенките на миналите ми и бъдещи превъплъщения в безкрайна процесия от сфинксове и ги проследявам до лоното на първата инфузория. Трудно ми е да уточня коя от тях съм аз, защото всички имат право на изява и всички те съм аз , но точно затова съм и никой. Ако трябва накратко да се уточняват понятията, ще го направя само с една дума: студено е. Този студ се просмуква навсякъде през стените на коридорите дори и в най- големите жеги, наслагва се в тишината на стаите и застава неподвижно във всеки ъгъл. Фиксирам стаената му неподвижност и замлъквам. По същество това е същият този космически студ- пребиваващ в кънтящите пространства на една отворена вселена, когато ехото от големия взрив е замръзнало в точката на абсолютната нула; няма какво да споделям и няма с кого да споделям; те са се отдръпнали, защото лимитът е изчерпан, ако изобщо го е имало. Но не съществува нищо по- тъжно от един изчерпан лимит. Ето защо споделям всичко само със себе си и смея да твърдя, че диалогът се е състоял, доколкото има полза от подобно начинание. Студът е постоянен и аз съм обхванат от ледените дихания на изолацията, на която сам построих цитаделите и сам монтирах катинарите. Обхванат съм. Изолиран съм от вселената; изолиран съм и от себе си, но това не е затвор, защото в затвора все пак има някой, който отваря и който затваря вратите и сменя ключалките; тук няма такъв и вратите са все затворени. Моята изолация е моят леден замък, в когото не допускам намеси от случаен характер. Вече не издавам пропуски и не късам талони; сам съм и непрекъснато издигам кулите, от които някога непременно ще скоча. Все по- рядко се вслушвам във вътрешния ми глас и все по- често не го чувам; това е един глас, който се опитва да ми подскаже, че вероятно някога и някъде съм имал близки, които се опитват да скъсят дистанцията, но знам, че това е провокация, възнамеряваща да ме разколебае и  опровергае тезата за моята божественост. Отхвърлям решително подобни инсинуации и спускам бариерата. Тяхното нахлуване на територията /на онези с белите униформи/ не означава, че са превзели крепостта. Тя е непревземаема, въпреки че в материален аспект те имат инициативата. Агресията им обикновено се изразява до обсъждане на диагнози с указания за предстоящо лечение и евентуални прогнози относно процеса. Тук решаваща дума има онзи, чиято дисертация бе представена пред комисията и наскоро одобрена, а тя /другата/ само записва и прилага предписанията. В този смисъл тя е съвсем материална и въпросната заобленост определено го доказва, но аз участвам само като зрител. Би трябвало да излъчва топлина, доколкото топлината е свойство на материята, но то е само теоретично, защото не успявам да се стопля в нея. Зъзненето продължава и това е нормално положение. За сега не съм в състояние да приема нищо друго. Разбира се, не мога да бъда доволен от подобен ексцес, но не изказвам възражения, тъй като едва ли нещо би се променило. Те знаят, че съм напълно безпомощен и  ме използват за опитно зайче. Обикновено след експеримента нищо не се променя с изключение на амнезията от собствените неудачи и при всички обстоятелства важи правилото за предстоящото задължително случване. Аз зная безброй начини за превръщане на настоящето в минало и ги прилагам успешно. Разполагам с колекция от несъстояли се празници, поради което нямам спомен от своите крушения. Руините от неосъществени намерения отдавна са се превърнали в пепелища, но това е вече без значение. В паузите от временни пребивавания триумфът и разрухата имат само относителни несъответствия. Поради което ги отхвърлям в графа property и чакам следващия сеанс. Наблюдавам от страни своето физическо участие и намирам, че гледката е твърде маловажна. Както всички материални субстанции и то подлежи на разпад, което се случва в един сравнително кратък период; откривам го изтегнато неподвижно върху леглото в средата на бялата стая, проснато в своята безпомощност, агонизиращо. Зловонието от неговото наличие се прибавя към останалите зловония. Всички болки, присъщи на телата с физически параметри се промъкват към него и се впиват в мършата, ръфайки късове като прегладнели песове. Понякога чувам стонове- смесени с ръмженето на песовете и установявам, че те произлизат от него- собственото ми тяло. Това ме кара да го ненавиждам, макар че успявам да се дистанцирам и наблюдавам от страни настъпващото разложение. Но трудно преодолявам гаденето. По принцип, моето участие се състои в непрекъснато усилие да преодолея гаденето от самия себе си. Само че при нормални обстоятелства то се натрупва и ме прогонва от вцепенението, където се чувствам добре. Неприятно е, че това физическо тяло изисква  грижи, особено в процеса на разпад и крещи за повече внимание, което не желая да му предоставям: хранене, тоалет, движение в ограничен периметър. Особено движението е твърде спонтанно, за да бъде пренебрегнато и лишаването от него е трудно, макар че не се намира смисъл. Преди непрекъснато препусках от ъгъл до ъгъл, но считам, че вече съм преодолял този комплекс; вече не го правя. Потиснал съм дълбоко всички необходимости и поставям физиката си неподвижно в позата, която и е най- присъща от гледна точка на вечността. Потъвам в своето бездействие. Дори внезапната идея да посегна към белотата на онази впечатляваща подробност, надничаща зад открехването на воалите е някак твърде имагинерна и не се вписва в процеса на всеобщата тенденция към упадък. Въпреки, че осъществяването е невъзможно, тя забелязва погледа ми- втренчен в обекта и се усмихва. Не мога да повярвам, но е вероятно, че този поглед изразява конкретни намерения, присъщи на биологичните форми и демонстриращи вечните и неистови копнежи на природата в цикъла на възпроизводството. Но самката разполага със шесто чувство и по- добре се ориентира в тези неща. Улавяйки сигналите на копнеещия самец, веднага схваща своето предназначение- касаещо пола, секса, майчинството и реагира адекватно, независимо от нивото на интелектуалните си категории. В това отношение тя разполага със съществени преимущества и винаги може да улови значението на нечий поглед, независимо от неговата незначимост. В конкретния случай той е белязан с тази незначимост, поради което усмивката чезне в пространството и се сгъстяват мъглите от цикличното заледяване. Схващам веднага хладния и полъх и се отдръпвам в себе си. По принцип цялото ми съществуване в настоящия цикъл е белязано с примери от отдръпване в себе си. Но попадайки в посоченото място, установявам, че тук също няма никой и в този аспект аз също отсъствам. Не мога да се намеря, въпреки вонята на наличната мърша и оставям нещата непроменени. Това е един от проблемите, с които не съм в състояние да се справя. Освен всичко друго, напоследък не мога да преценя дали изобщо нещо е в състояние да ми причини страдание. Преди се е случвало, но вече не се случва. Изпразнен съм от подобни състояния и тази празнота се разширява в унисон с разширяващата се вселена. Разбира се, нямам предвид физическите и битови неблагополучия, които са твърде непосредствени и губещи своето значение, а нещо друго- вече не зная какво. Всъщност, лишаването от страдания се превръща в лишаване от всичко. Не съм в състояние да проумея защо някога съм страдал и кога това се е случвало. Аналгезията е пълна, но тази пълнота е лишена от съдържание. Онзи стремеж към реализация, доколкото го е имало, вече го няма. Онзи болезнен порив да тръгна след нечии отдалечаващи се стъпки, когато те неизменно си заминават, вече го няма. Тихо е и тази тишина пълзи във всички посоки низко край оградите, в паузите след всеки удар на сърцето; отдавна е отшумяло ехото от големия взрив- бележещ началото на всички начала и замръзването се доближава до абсолютната нула по Фаренхайт. Не помня от кога не съм се докосвал до женска плът и дали някога това се е случвало. Понякога чувам глухото бучене на кръвта и писъците на несъстояли се коптуси***, защото онези там зад ръба на отвъдното- наредили се на опашката на своите преображения напират към поредната си метемпсихоза****, но тя никога не се получава, поради доказана несъвместимост. Моите участия в програмата по продължение на вида хомо сапиенс няма как да се получат и утробата ще си остане неоплодена поне до следващата фаза след изчерпването на настоящия експеримент. Намесата ми в спора между Ерос и Танатос няма да се състои. За разлика от нея /имам предвид онази с дневника/, човекът с дисертацията никога не бърза. Той е достатъчно компетентен и прави своето изложение с необходимата сериозност; говори с равен, монотонен глас, посочва грешките на Фройд и прави разбор на всички възможни варианти, отнасящи се до процеса. Следовниците го копират безкритично, но аз установявам, че нито един от посочените варианти не се покрива със собствените ми наблюдения. Което ме прави скептичен относно тяхната достоверност. Обикновено те не са особено обнадеждаващи; твърде много са безпътиците, по които можеш да се отправиш към своята Голгота, но обстоятелството, че съгласно тази теза мисленето и поведението на изследвания субект се характеризират с парадоксални тенденции, подлежи на съществена корекция. Относно виждането кое е парадоксално и кое не, аз имам своите концепции и те достатъчно се различават от традиционните такива. Но не възнамерявам да се впускам в спорове не само защото няма как да го направя, но и защото съм наясно с упоритостта на всяка заблуда. Оставям ги сами в самодоволството на заблудата. След което те си заминават, а аз продължавам изследването. То не било много сложно. Напоследък настъпиха съществени промени. Отначало бях премазан от тъга, но вече не съм. Постигнах съгласие със собствената си невзрачност. Можех дори да се влюбвам, но не познавах обекта на чувствата си; намирах го твърде недосегаем. Това беше един своеобразен нарцизъм, който постепенно се трансформира в досада и се преобрази с хипертрофията на абортираната плът. Не успях да постигна взаимност, но не успях да умра от любов; не можех да се изповядам в любов към самия себе си. Поради което и страданията ми бяха лишени от реалност. Така че нямам спомени от несъстоялия се Нарцис. …И ето ме сам в мрачината на собствените ми кошмари. От там не изпълзяват чудовища, защото чудовищата са вътре в мен. Това са едни малки скимтящи уроди, които притичват през залите от кънтяща недостатъчност. Зная, че това са те- онези, които бях захвърлил в небитието заедно със захвърлените си любови и сега отново се завръщат, за да ме съдят, понеже е казано, че има нужда от подобни съдници. Те винаги се завръщат през всяка една нощ след зазоряването, защото тук всичко е нощ и зазоряване не се очаква. В тези големи и празни зали слънцето не може да проникне и светлината не може да се състои; „Джулай морнинг” не съществува. Нямам представа още колко време ще продължи експеримента и дали някога ще приключи. Не мога да преценя  състоянието, в което се намирам дали още не е или вече е започнало да ми харесва. Отнася се за своеобразен Стокхолмски синдром, където мога да бъда похитител и жертва едновременно. Това е така, защото не помня какво е било преди него. Струва ми се, че въпросното „преди” никога не го е имало, поради което не намирам база за сравнение. Дните ми или по- скоро нощите се влачат в една безкрайна пустош и аз съм втренчен в себе си, очаквайки нещо да се случи. Но нищо не се случва и не е възможно тавана да падне. Подробности от моите преображения се наслагват в кошмарите на будните ми сънища. Виждам ги, виждам ги- изнизващи се в безконечна процесия през мрачината на  гаснещите преизподни. От гледна точка на статистиката аз съм безсмъртен, поради което оцелявам умирайки. Аз бях онзи- вечно раждащ се след абортите. Аз поех глътка въздух и нададох първия си писък от дъното на кофата за смет- тържествуващият феникс на безумствата. Аз копаех своите гробове и ги заселвах с мършата си, за да възкръсна. Аз предавах спасителя и хвърлях своите тридесет сребърника за храна на динозаврите. Аз записвах името си върху паметника на незнайния войн, докато Магдалените ми проституираха край оградите на рая. Аз зачевах Юдите и ги пусках на воля в света на вечните каещи се. Аз погубвах родителите си и насилвах сестрите си; аз съм онзи, който не би трябвало да го има, поради което непрекъснато е тук. Аз съм, аз съм необходимият грешник в името на Отца и всички тъжни разпятия са мои.  ……………………………………………………………………………………………………………   … След това отвори Иов уста и прокле Иов деня си. 2 Па начена Иов и рече: 3 да се провали денят, в който се родих и нощта, когато рекоха: зачена се човек! 4 Оня ден да бъде тъмнина; до го не подири Бог отгоре и да не изгрее над него светлина! 5   Да го омрачи тъмнина и смъртна сянка................. 6  Оная нощ- тъмнина да я обладае, да се не сметне между дните на годината, да не влезе в месеците! 7 …………… безлюдна да бъде, да не влезе в нея веселие! 8    Да я прокълнат онези, които са способни да разбудят Левитана! 9    Да потъмнеят звездите при нейния здрач……и да не види ресниците на зората,  10 задето не затвори дверите на майчината ми утроба и не скри тъгата от очите ми. 11 Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато съм излизал от утробата… 12……………………………………………………………………………………………………………                                                                                 Книга на Иова   Р   *             Шизофренична картина **           Гравитационната константа с още неуточнена стойност, от която зависят параметрите на вселената. ***  гр. Полов акт **** гр. Прераждане