Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2008 17:38 - Рицар, смърт и сатана
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 820 Коментари: 0 Гласове:
0



                               

                        

                          „ Аз съм себе си.

                          Очите ми- синьозелени,

                          правдоподобна устата ми.                                    .

                          Гостувам в тази вселена-

                          нечий белязан атом.”

              

                        П. Стефанова  /Лебедова песен за триъгълник/

                                                                 

 

До изпълнението на присъдата остават няколко часа. Това е една безкрайна нощ, през която спя и сънувам. Възможността да се събудя и да се окажа в собственото си легло е възможна, но не много вероятна, поради което отлагам събуждането, защото е допустимо, събуждайки се да установя, че това съм все същият онзи, на когото предстои среща с палача, след което ще съм някой друг. Вината е категорично доказана, свидетелите са  на лице, прокурорът- безкомпромисен, защитата несъществена, а присъдата- също така категорична; освен това презумпцията за невинност- невалидна и всички хуманитарни принципи отпадат. Виновен съм, че съм се родил и доказването на противното не е належащо.

Не знам дали сам си измислих битието или други го измислиха; едва ли е много съществено след като пребивавам в сънища, освен това е без значение докъде се простира вината и дали я има, доколкото произнасянето на присъдата омаловажава подобни инициативи. Виновен съм.

Не само защото присъствах на екзекуцията на Калпурний*, и не само защото сам му поднесох заповедта на  Нерон. Това не е толкова важно.

Кога и как съм се състоял също не може да се уточни, поради противоречия в датите, защото моята личност, с презумпцията, че съществува, се вгражда в множество индивидуалности без определена конкретност; това също беше уточнено по време на разследването и  на големия сън преди пристигането на палача. Претенциите ми, че съм роден Виктор Василевс имат своето основание, макар че някога съм бил различен или по- вероятно същия, но с друга идентичност, поне що се отнася до паспортните данни и полицейското досие, доколкото касае мен или онзи; това също не е ясно, а и не е необходимо да се изяснява. Понякога ми е трудно да уточня кой съм аз и кой- другия, ако изобщо се отнася за някой  не- аз, защото съществуват подозрения, че то е едно и също. С други думи между аз- този Виктор Василевс- чакащ изпълнението на присъдата и аз- онзи Виктор Василевс- човекът от Принцовите острови, отново чакащ изпълнението на присъдата, разликата не може да бъде потвърдена, въпреки дистанцията във времето  и аз- разбойникът, и аз- принцът – макар и обитаващи различни черупки- в паузите между раждането и смъртта, не се различават, макар че това също е спорен момент, защото Ерос и Танатос взаимно са потребни. Разбира се и в единия, и в другия случай вината е безспорна, присъдата- справедлива и това не подлежи на съмнение.

През инцидентните изяви на моите физически участия се е случвало да убивам и да бъда убит. Във всички случаи триумфът се оказва случайност, а упадъкът- съдба. Във всички случаи се касае за конкретна вина и конкретна присъда. Това са едни безкрайни коридори от времена и събития, по които се движат сенки  от неудачни превъплъщения и разсипани амбиции. Попадайки на различни места през различни епохи, събирайки парчетата на своите крушения, ги сортирам и натрупвам пред собствените си разпятия, колекционирайки бездни и безизходици.

Аз- в ролята на Виктор Василевс- брат на блаженстващия император и понастоящем обитател на подземията в замъка на Принцовите острови, чиято вина се състои в обстоятелството, че се е родил-тоест-виновен и след доказване на противното; аз- в ролята на Виктор Василевс- участник и свидетел на въртенето на Земята, звездите и планетите- anima mundi **, което ще рече еретик с тежка и непростима вина; аз- в ролята на Виктор Василевс- разстрелван, бесен, тровен, разпнат, още жив, следователно виновен.

Аз- човекът от Принцовите острови- издънка от царската фамилия, потомък от династиите на Цезарите и Флавиите- тоест- с доказано синя кръв, участвам активно в процеса на своето умиране.

Въпреки, че общо взето тук животът е един безкраен празник, поради факта, че тържествата, съпътстващи  умирането са нескончаеми, може да се твърди, поради липса на обратна постановка, че всички тук- включително и аз- са все още живи. Все още.

Но никога не се знае до кога. По принцип, това е временно пребиваване, както и всички събития, подредени в дистанциите между Хемера и Нюкта, а идеята е да не се пречи на императора в неговото височайше усамотение.

Което от друга страна ме поставя в много изгодна позиция и аз- като неосъществен, но потенциален владетел, обитавайки подземията на замъка с призраците, притежавам империя от времена и пространства- неподвластни на волята на демиурга и неподдаващи се на законите на термодинамиката. Понякога среднощ в паузите от виеща тъга, когато паяците заспиват, чувам бученето на разбягалите се галактики и смея да твърдя, че това се осъществява по мое разпореждане.

Влачейки останките си по своята „Виа Долороса”, будувайки над неосъществените си алфа и омега, често разговарям с онзи от Галилея, който винаги е тук и винаги го няма. Откривам го или в Гетсиманската градина, където произнася нескончаемите си проповеди за любов, предназначени най- вече за собствени нужди, поради незначимост на останалите присъствия или на Голгота, където наблюдава собствената си агония, продължаваща и до днес. Раните кървят, жегата е отвратителна, мята се в предсмъртни гърчове, умирането е в пълно съзнание, а умиращият се вслушва в последните конвулсии на сърцето. Мнозина го считат за престъпник, други- за светец, а аз намирам, че е абсолютно луд. Не е нужно да бъдеш психиатър, за да схванеш безумието на подобно начинание. „ Хора, обичайте се!”  Това е най- безумната идея, която може да роди само един объркан ум. Какво значи „обичайте се” в един свят на ненавист? Повтарям си десетте  заповеди и преценката е категорична. Невъзможно!  Нито една не може да бъде спазена в този объркан живот. Тези, за които са предназначени не са дорасли да го постигнат. Те са слаби, лоши, фалшиви и проумяват само закона на джунглата: подчинявай се на силния и потискай слабия. Всъщност Демиургът- онзи истинският, а не този от кръста- е постановил друго:  „Оцеляват силните”- тоест- в повечето случаи доминира принципът на естествения подбор, което означава, че всички удари са разрешени, с изключение на тези, които засягат правата на по- силния и природните закони също така са съобразени с този принцип. Призивите за човечност се оказват невалидни и обикновено фатални за този, който ги спазва, дори за този, който ги произнася. Виновен! Summum ius, summa inuria.***

„ Мислиш ли, че те ще разберат смисъла на тази саможертва?”- питам го в паузите между две смърти, когато алфа и омега си разменят местата.

„ Мисля, че ще го разберат, но не мисля, че ще се повлияят.”

„ Тогава защо го правиш?”

„ По- скоро заради себе си. Да задоволя собствената си потребност от съвършенство. То е като да пишеш стихове, да композираш музика, да създаваш картини. Не винаги подобни начинания се оказват изгодни.”

„ Не е същото. Тук има антагонизъм между идеи- опасна е глупостта на фанатиците, а освен това са засегнати множество интереси. Те първо ще те убият, а после ще се кланят на истуканите ти. Както винаги са го правили.”

„ И това е вярно. Но не мога да превъзмогна собствената си лудост.”

Ясно. Диагнозата е поставена от самия болен, вината- доказана, присъдата- изпълнена и нищо не може да се промени тук и сега, защото вратата на историята се затваря с трясък.

Екзекуциите се изпълняват сутрин рано. Това е нововъведение. Вече не е необходима публичност, няма го нужният Торквемада, няма я бабичката да хвърля съчки в кладата и те повече от предразсъдък, отколкото страх от обществено мнение, са променили практиката; правят го тайно и по късна доба. Събуждат те много внимателно, дори с някакво съчувствие, че са ти нарушили покоя, обясняват, че е вече време и те молят да се приготвиш за тържеството. Тук са прокурорът, адвокатът, попът, екзекуторът. Ролята на последния е решаваща. Ако трябва да бъдем точни, в този занаят също е нужна квалификация. Прекратяването на нечий живот изисква сериозен подход, защото и тук, както и при всичко останало клиентът трябва да остане доволен. Бизнесът си е бизнес. Рекламата би могла да прозвучи така: „ Екзекутираме качествено. Грижата за клиента е наша основна грижа.”

Понякога е трудно да се прецени кое начинание е по- хуманно: дали даването на нечий живот или неговото прекратяване. Аз лично мисля, че не е нито едното, нито другото. Малко са ангажираните с тези мероприятия. От една страна родителите, а от друга- Бога или екзекутора, при което няма съществена разлика. Междувременно заинтересованите страни често изпадат в амнезия и са склонни към взаимно ухажване и панегиризъм.

Трябва да напомня, че Принцовите острови, особено пролетно време са прекрасни. Тук всичко е потънало в зеленина– маслинови градини и лозя, а в далечината се забелязват бреговете на  Понтика и Европа. Някъде в онази посока би трябвало да са известните  „Семплегалски скали”, които Язон преодолява със своите аргонавти на път към вечната  Колхида, но това е една приказка, която явно пребиваващите тук са измислили в очакване на своя Арго. Но Арго никога не идва. По често акостира корабът с ескувитите и не на последно място палачът, оторизиран да приложи своето изкуство.

Общо взето умирането е отвратителна перспектива с настъпване на пролетта, макар че, съгласно статистиката, тогава има регистрирани най- много самоубийства.

…Кой съм аз ли? Ами вероятно не само потомък със синя кръв, но и обикновен разбойник, кръстосващ моретата за плячка или примерно, контрабандист, наркотрафикант, поръчков убиец- все престижни професии, изискващи съответна квалификация, но също така твърде често осигуряващи клиентела на прокурора, както разбира се, и на палача.

Но онази дама е твърде красива и все си мисля, че е дошла тук заради мен. Тук- в този бар край Монпарнас, а не някъде другаде, защото аз се появявам на множество места, където никой не ме чака- подвизаващ се в паузите между ражданията и  екзекуциите, сред конвулсиите на джаза и облаците цигарен дим, а тя- онази ме наблюдава през тъмни очила, защото тъмните очила осигуряват наблюдението инкогнито, но то е само привидно, защото съществуват едни флуиди /така каза някой/, които се разпространяват по всички посоки и в един момент пелената се вдига и на мен все повече ми се изяснява, че съм я виждал вече някъде. Къде, къде, къде? Сещам се- там на онзи остров в Мраморно море, когато една Венецианска галера докара група туристи от Константинопол и после тя се появи съвършено гола на плажа без очила и свиреше на арфа, а аз я наблюдавах  от върха на кулата през решетките на едно тясно прозорче, тъй като не се разрешава на принцовете да контактуват с простосмъртни. Но тя ме забеляза, разсмя се и избяга към морето, като все се озърташе, вероятно надявайки се да хукна да я гоня, само че кулата е висока, крепостта здрава,  а стражата спазва стриктно инструкциите на центуриона. Още чувам този смях, макар че от тогава са минали  поне хиляда години и сега- в този бар, зад тези тъмни очила между облаците дим и воплите на джаза, виждам пеeщите ириси в мъглата от копнежи и смехът прелива в чашите- един съвършено гол смях от съвършено гола нимфа. Протягам ръце, за да я докосна, защото поривът става неудържим, но малко преди това да се случи, защото непременно щеше да се случи, нещо се промени: през мрака се стрелнаха леониди и тогава някой ме събуди, и тогава сам се събудих- аз- Виктор Василевс- виновен и осъден. Не, не беше палачът. Още е твърде рано и твърде много време остава до събитието; казват, че галактиките все още се разбягват, че вселената е само на петнадесет милиарда години, което ще рече, че има още няколко еона до абсолютния колапс, но не бих се наел да чакам окончателния резултат.  В коридора заглъхват стъпките на стражата, притихват шумовете и капчуците, паякът спи в своя ъгъл, сънувайки призива на несъществуващата самка.

Те се появяват в полунощ- радостни и красиви- и танцуват на дъното на усмихнатата чаша.  Това са жените от моите сънища, защото докторът казва, че съм луд; това е така, понеже докторът е умен и много добре знае, защо жените плачат и защо се смеят, за разлика от палача, който винаги идва, когато плъховете  се скриват в своите дупки, но няма представа, че могат да бъдат размножавани инвитро. Всъщност и онзи от кръста, и онази от бара не са наясно защо всички самки по света  мечтаят да погълнат своя самец. Тази процедура вече се осъществява успешно при някои насекоми и е потвърдила своите преимущества в процеса на еволюцията. Очаква се след време насекомите да доминират на планетата, поради доказано качествена адаптация, което означава, че в края на краищата всички самци ще бъдат изядени, за да възтържествува справедливостта, но въпреки, че то явно ще се случи преди окончателния колапс на вселената, аз нямам амбицията да чакам. Твърде много ми изглежда дори времето до идването на палача. Не ми се чака.

Посягам да я докосна; много ми се иска да се осъществи това докосване, защото ми е ясна ролята на тъмните очила. Те прикриват призива на бленуващата самка : „ ела, понеже искам да те глътна” и аз съм готов. И аз тръгвам. Но на къде?

Този остров в Мраморно море- това не е острова на Калипсо и Одисей го няма никакъв. Самата Калипсо се е спотаила между сенките на сънищата и понякога  виждам следите от неясното и изчезване зад паравана на собствените си безумства. Калипсо никога не е била тук и сънищата ми са наслоени с пластове от нейните отсъствия. Вървя по периферията на безумието и наблюдавам гаснещата и усмивка там в трепета на докосването, което изобщо няма да се състои. Калипсо никога не се завръща от своето отдалечаване, защото корабът на Одисей преди да отпътува за Итака, заседна в плитчините между Орион и Касиопея, където аз сеех надежди, а жънех погроми. Сега се сещам, че жената от бара е същата тази вечно липсваща Калипсо, но няма как да я догоня; спомням си, че никога не съм я настигал, защото островът е потънал в миражи и нейната липса непрекъснато се прибавя към останалите липси. Вечните и бягства зад всяко събуждане ме карат да преживявам отново разочарованията от неосъществени коптуси и тогава се мъча да се върна в съня, търсейки продължението, но то  е вече друг сън, в дъното на който се чуват стъпките на будната стража.

 Нямам представа защо Виктор Василевс от замъка на Принцовите острови и Виктор Василевс от затвора Санте в Париж са едно и също лице- тоест- това съм аз самият; вероятно времето се е смачкало в някакъв чудовищен колапс и наблюдавам от страни собствените си преизподни между алфа и омега, изхлузвайки се многократно от лоното на множество оплодени утроби- хлъзгави парчета плът- и умирайки многократно сред множество повтарящи се агонии под вещата намеса на Бога и палача, след което лодката се плъзва по черните води на Стикс, препълнена с дъждове от сълзите на Мнемозина и изчезва зад хоризонтите на несъществуващата Уибробия.

Що се отнася до присъствието ми в затвора, то е временно, понеже пясъкът в пясъчния часовник се изсипва еднопосочно и не знам дали ще има присъда, но знам, че един ден или по- вероятно една нощ ще бъда изведен от тук и после ще бъде представен рапорт с обяснение за моята ликвидация при опит за бягство; има  нарочна група от специалисти, занимаващи се с подобни услуги, поради доказана несъстоятелност на закона. Общо взето такава е практиката с тези обитатели, които няма как да бъдат осъдени на повече от хиляда години, поради изчерпване на лимита, а смъртната присъда, съгласно  конституцията на Евросъюза е отменена. Отвеждане и ликвидация при опит за бягство- това е една много удобна практика за работа с елементи- особено опасни за държавата и обществото, при които случаи законът не може да бъде приложен адекватно, а освен това го налагат конкретни  интереси извън системата, заради нуждата от сигурност и справедливост. Така че рано преди разсъмване екзекуторът ще дойде, за да осъществи задълженията си, съгласно предписанието, което за сега е необходимо и достатъчно.

Освен всичко друго сенатът е  узаконил, а императорът разпоредил нарочен едикт, съгласно който, предвид спокойствието и сигурността на държавата- обитателите на Принцовите острови нямат право на движение извън архипелага, по- точно не е разрешено да напускат пределите на крепостта и въпреки, че животът и здравето им са гарантирани от конституцията, понякога се налага някой от тях спешно да бъде елиминиран. По принцип императорът- това е по- големият ми брат, който много ме обича и ми е известно, че ще се погрижи за мен по възможно най- добрия начин в рамките на закона, защото никой няма право да нарушава законите и аз- Виктор Василевс не мога да не бъда благодарен за тази грижа. Беше ми обяснено, че замъкът е комфортен, а отровата- доброкачествена, поради което не бива да имам опасения за резултата. За сега съм убеден само в първото.

Един от приютените в замъка на принцовете или затвора Санте /вече няма значение/ се преструваше на луд /доста сполучливо го правеше/, за да избегне срещата с екзекутора. Но накрая наистина полудя и беше преместен в лудницата, а психиатърът потвърди, че намесата на екзекутора вече не е належаща.

Що се отнася до моя милост, моето полудяване се отложи във времето; не бях одобрен от съответната комисия- и грижите на държавата за моето благоденствие продължиха да се осъществяват, съобразно първоначалното предписание- тоест- предвид предстоящо извеждане в неизвестна посока и необходимия доклад за елиминация, поради опит за бягство, както и другият вариант с внезапно настъпила смърт в замъка по неизвестни причини и последващо царско  погребение на любимия брат на Негово Величество, под чието мъдро ръководство обществото и империята процъфтяват.

Не знам защо отново се връщам към онзи несъществуващ остров с несъществуващата  Калипсо, която после идентифицирах като жената от бара, появяваща се в паузите от танца на Хипнос и Инсомния и на която никога не успях да подаря годежен пръстен. Тя винаги ми е липсвала. Танцът приключва преди да е започнал, музиката  се превръща в хрипове, светлините на Мулен Руж гаснат и се отдалечават зад сенките на усмихващи се сфинксове заедно със стъпките на една скитаща проститутка зад ъгъла на тъмната улица. Няма време нито за Мулен Руж, нито за Монпарнас, а още по- малко за случайни срещи със скучаещата  Калипсо. Програмата е разчетена до последната секунда и  моята изява се състои в предаването на пратката, чието съдържание не ми е известно, но се досещам, след което незабавно изчезвам извън териториите на местния подземен Бог и се покривам. Диалог с органите на правосъдието не е предвиден в програмата, но грешки в програмите никога не са изключени, поради което ще трябва да се примиря с нововъзникналата ситуация. Последствията не са особено благоприятни, но рискове на професията винаги съществуват; то е ясно и влиза в регламента, но всеки си прави сметката и си плаща подобаващо.

 И така, прощавам се с моята Калипсо, без да съм Одисей и очаквам появата на оторизирания държавен орган или по- точно труженика на Танатос, защото в конкретния случай присъдите не се отличават с видимо разнообразие, особено в територии под юрисдикцията на един недоброжелателен Бог. Изпълненията са също така еднотипни, без наличието на особено отявлен алтруизъм.

Ситуацията на Принцовите острови не е много по- различна, въпреки дистанцията във времето, но това го споменах, само че тук разбойникът се превръща в принц, независимо, че е вече без значение, поради съществуващата  уравновиловка  във владенията на Хадес. Тук законът е еднакъв за всички. Неговата валидност не подлежи на съмнение. Общественото положение  е несъществено и никой не може да ползва приоритети в рамките на тази или онази институция. Титлите са също така без значение- принцът и разбойникът имат еднакви права- и никому не е разрешено да претендира за привилегировано място в пределите на небитието.

Поради което аз- Виктор Василевс- принцът и разбойникът се каня да отпътувам към поредното си превъплъщение. Сигурен съм, че такова ще се осъществи безпроблемно, поради наличие от империя от разрастващи се вселени, където всяко раждане е смърт и обратно. Донорът за поредно физическо участие е неизвестен, правила не съществуват: може човек, може птица, може и влечуго. Чувам грохота на отдалечаващите се галактики с последващо сближаване и срутване в преизподните на огромния Колапсар**** от времена и пространства, но някъде там зад  Голготите и пепелищата от изродена материя, отново изскача Феникса на моята пееща Калипсо, която винаги съм търсел и намирал в сънищата- малко преди събуждането; то е неизменно, защото винаги тогава шумът от стъпките в коридора затихва, после нараства, после замира зад вратата; чува се дрънчене на ключове, прещракване на ключалки, скърцане, тропот, приглушен шепот…

Минават векове и паякът в ъгъла се втурва да посрещне своята бленуваща самка,  която ще го погълне.

Случва се, участвайки  в собствените си погребения- да наблюдавам тържеството някъде от страни- след опашката на самата  процесията- и това е много забавно, защото често опечалените са тези, които са ме убили. Всяко раждане и всяко умиране си имат своите „ про и контра”, въпреки че никой не се съобразява с предпочитанията на субекта, който вече не е никакъв субект и няма собствено мнение по въпроса. В случая субектът, който би трябвало да съм аз, но по- вероятно е някаква имагинерна субстанция- следа от неутрино в ненаситната сингулярност***** на  колапсара, се включва активно в процесите по раждането и умирането, само че последното решение се взема някъде другаде. Знам, че и в единия, и в другия случай посоката на въртенето на земята ще си остане същата, поради което нямам намерение да се заяждам с привържениците на плоската вселена и да ги лишавам от радостта на тяхната трогателна глупост.

Разсъмва се. Едно парче месо се изхлузва от утробата на онази плачеща курва, веднага след което ще изтрещят изстрелите в мразовитото утро и Виктор Василевс вперва в небето неподвижните ириси на своите невиждащи очи, но след вдигането на завесата се разнася отривистият плач на отрочето, за да възтържествува отново Виктор Василевс, което е нужно и достатъчно.

„ Осанна!”- чувам гласове от кънтящите преизподни и мъртъвците тичат по коридорите на призрачния замък, за да се съберат със себе си- „Ние те обичаме!”

Хуквам да посрещна пратениците.

Но там няма никой.

Плъховете са се изпокрили.

Времето е спряло.

Събуждам се.

 

Р

 

*                   Римски пълководец, който по нареждане на  Нерон се самоубива, без да знае в какво е обвинен, забивайки меча в тялото си и произнасяйки репликата:  „Виновен съм!”

**    лат.        Душа на вселената.

***   лат.      „Най- висшето право е най- висша несправедливост.” Цицерон.

****              Астрономически обект от свръх плътна материя .            /Черна дупка/

*****            Философски термин- хипотетично състояние на пространството  при гравитационно свиване на свръхколапсирал космически обект.                                   

 

 

 

 

 

 

                                                     



Тагове:   смърт,   сатана,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922305
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031