/фантастика/

Тази мелодия напоследък непрекъснато кънтеше в главата му и една нощ, когато Сириус застана на средата на прозореца, надничайки от там със студена и далечна светлина, внезапно осъзна, че е започнал да полудява. Откритието не го изненада особено, нито го впечатли, защото много отдавна знаеше, че някой ден това  ще се случи; само не можеше да уточни под каква форма и когато се появи тя- тази странна мелодия- извираща от сънищата – вече беше наясно, че се е започнало. Отначало установи, че непрекъснато се задълбочава чувството за самотност- то ставаше все по- натрапчиво нощем, когато Сириус се закове в средата на прозореца и един особен хлад повява наоколо, а после все повече доминираше идеята, че има още някой  в стаята, защото присъствието му се усещаше все по- осезателно заедно с плисъка на капчуците и в паузите след всеки удар на часовника от катедралата, а някой там тихичко се смее с един безжизнен смях. Още същата вечер непознатият се появи и седна отсреща. Не беше трудно да се досети, че това е самият той, само че съвсем друг и явно имаше нещо общо с появата на Сириус или със странната мелодия, а може би и с едното, и с другото, малко след което часовникът отброи два удара и в дистанцията между тях внезапно дочу, че някой го вика.

Непознатият мълчеше и го  гледаше със съчувствена усмивка. Нямаше представа от къде дошъл и как е влязъл, защото външната врата беше заключена; ясно си спомняше това, не само защото отдавна не беше излизал от къщата, но имаше навик да проверява за заключени врати още от времето, когато се появи онази заплаха  и със сигурност беше проверил поне два пъти тази вечер, но ето че този или по- скоро онзи стои отсреща и се усмихва. Тогава си помисли, че вероятно е заспал и вероятно сънува, но опитът да преодолее това състояние се оказа безуспешен; колкото и да се мъчеше, не успя да промени нищо; остана само съмнението, че всичко е сън и би трябвало да се събуди сега или някога и да установи, че всъщност нищо не се е случило, защото отдавна около него нищо не се случва.

Непознатият вяло се размърда и в очите му трепна ирония.

-            Чудиш се от къде ти се изтърсих на главата ли?- усмихна се той- Вероятно ти се иска да скочиш и да извикаш: „махни се, Сатана”, както е споменато там в класиките.

-            Всъщност, чудя се кой си- отговори раздразнено доктор Н- не си спомням да съм имал брат близнак, а като те гледам…

-            Там ти е грешката. Всеки си има някъде близнак, който един ден се появява от небитието и сяда неканен отсреща. Но не се притеснявай; не съм дошъл за бащиното ти наследство.

-            Нямам представа нито кой си, нито какво искаш. Явно е от главоболието.

-            Току що подхвърли, че съм близнак, а сега нямаш представа кой съм- иронизира го онзи- но ще се направя, че не съм чул обидата. По принцип близнаците са доброжелателни и ето на, ако щеш вярвай, дошъл съм да ти сторя добрина.

-            Има си хас- кошмар и добрина!- гневно репликира доктор Н- Да не би да имаш намерение да ми съобщиш числата от Тотото?

-            Виж, това е идея- разсмя се другия- Не ти липсва чувство за хумор. Но не съм дошъл за това, още повече, че разкриването на подобни тайни от битието е наказуемо. При нас, а не при вас. Имаме строго законодателство и току виж ме хвърлили в катрана. Мен, а не теб.

-            Какво значи при нас, а не при вас? Ти за какво се вземаш- да не си пратеник на дядо Боже или на Сатаната? Ама че кошмар ме е налегнал!

-            Сега пък и кошмар! От одеве ме закичваш с разни епитети- ту Сатана, ту кошмар, а всъщност намеренията ми са съвсем благи. Не мисля да се пазаря за душата ти  като онзи вашия Мефистофел, нито да те ядосвам като дявола на Иван Карамазов; по- точно би могло да се каже и продължавам да твърдя, че съществувам реално и абсолютно в едно тримерно Евклидово пространство и от моя гледна точка това не подлежи на обсъждане. Друг е въпросът, че съгласно принципа на относителността, ти виждаш нещата по друг начин и не ме приемаш като конкретен обект от конкретна координатна система, както би заявил Айнщайн, а веднага ме изхвърляш в едно имагинерно пространство- направо при ангелите и сатаните.

-            Ама че напаст!- изсумтя болезнено доктор Н и притисна главата си с длани- Само това ми липсва сега.- Да започнем да обсъждаме и Айнщайн.

-            Сърдиш се, а си мислиш: „ Тоя дали наистина не е дошъл да ми съобщи числата от Тотото? Сега е време да лапна  джакпота”. Съжалявам, приятелю, но мисията ми е много по- скромна, а освен това напоследък при нас бизнесът с непорочни души претърпя сериозни промени. Купуването на души вече не е на печалба; те значително поевтиняха и фалитът е сигурен, защото общо взето стоката е некачествена, с изключение на неколцина луди, които и без друго накрая ще отидат при конкуренцията. В този смисъл ти не си от нашите…

-            Слушай, няма ли да се махнеш най- после? Дотегна ми да слушам баналности.

-            Ето, че и до баналности стигнахме! Не може да ти угоди човек. А аз си въобразявам, че съм много оригинален. Съвсем  ме разкритикува. Но вероятно е така поради главоболието- прибави загрижено онзи.- Положително вече се досещаш, че се касае за диагноза от по- специален характер.- Нещо в твоя сектор.

-            Има си хас да не се досетя- отговори троснато доктор Н.- То е ясно за какво се отнася, след като те виждам пред себе си.

-            Мислиш си, че халюцинираш. По принцип автодиагнозата в подобна ситуация е труден проблем- отбеляза онзи- обикновено лудите се вживяват в ролята на Цезари и са възхитени от собственото си величие. Но явно не ти съобщавам нещо ново.

-            То остава  да ме изненадаш с нещо ново. Не мислиш ли най- после да се махнеш от главата ми!

Той отново направи усилие да се освободи, но все не се получаваше, а близнакът продължаваше да се усмихва предразполагащо. Понякога заставаше в друга позиция и виждаше отсреща собственото си загрижено лице и собствената си загрижена усмивка- тоест- нещо съвсем непонятно и обезпокоително.

-            Не съм си представял, че мога да бъда такъв досадник- простена той и отново притисна главата си с длани.

-            Боли ли?- продума онзи- Не е зле да вземеш едно аспиринче. А междувременно аз се отбих набързо само да ти кажа, че там те очакват- сигурно се досещаш къде. Лошото е, че когато отидеш, ще бъде вече много късно.

-            Кой, кой ме очаква?- сепна се доктор Н и една буца заседна в гърлото му, а нещо го присви от ляво, защото наистина отдавна се досещаше, че съществува подобна възможност, тоест схващаше, че някой някъде го чака, но не успяваше да установи нито мястото, нито времето; само една птица кръжеше в полунощ  и чуваше писъците и в паузите, когато се вдигне мъглата, а ударите на часовника се повтаряха- отново и отново, което означава, че времето е спряло или тръгнало обратно, понеже някой се киска в мозъка му, а съзвездията се движат в обратна посока.

-            Кой ме очаква, кой?- повтори разтревожено той и се мъчеше да възстанови изтритото, защото в паметта му се разстилаше бяло поле.

-            Нима забрави?- усмихваше съчувствено се близнакът- Трябваше да минеш покрай онази стара къща в старата част- още одеве се канеше да го направиш, защото един прозорец там свети и има някой, който стои зад пианото и чака, само че когато пристигнеш, Сириус ще е подминал точката на зенита и ти ще си закъснял безвъзвратно.

-            Но то беше… То беше сън!

Доктор Н направи отчаяно усилие и в същия миг нещо се скъса, пелената се вдигна, след което установи, че е сам сред стаята и наоколо няма никой; ударите на часовника проехтяха монотонно- същите два удара от същия часовник, които бе дочул одеве или някога, но не знаеше кога- и в паузата долетя гласът- онзи глас, който многократно се обаждаше през всяка пауза; тогава се сети, че трябва да бърза и нещо му говореше, че всяка изпусната секунда е решаваща. Веднага хукна навън и се отправи към Стария град, въпреки че отначало не можеше да се сети къде точно отива; знаеше само, че посоката е някъде там към онази стара къща, с много прозорци  и един от тях свети. Не я търси дълго, защото нещо го водеше право към целта и той  я видя от далеч: голяма стара къща в дъното на улицата, а прозорците- със спуснати пердета и онзи единствен светещ прозорец- точно такава, каквато си я представяше или я бе виждал в сънищата си. Бързо се насочи нататък и изкачи стълбището, понеже без съмнение всяка секунда е ценна; тази мисъл непрекъснато се повтаряше и се налагаше да изпреварва времето, въпреки че не можеше да си обясни за какъв фатален момент се отнася. Едновременно потропа на вратата и натисна звънеца. Затаи дъх.

Отвътре някой се раздвижи, коридорите се разлюляха сенките се разбягаха и когато вратата се отвори нещо го блъсна и в същия миг установи, че е попаднал в една ситуация, която отдавна е виждал в полунощ между съзвездията, когато ударите на часовника прокънтят над покривите на Стария град.

Постепенно започна да си припомня. Пред него стоеше същата онази жена с много странна и много красива усмивка. Помисли си, че е най- красивата усмивка на света и в същия момент се досети от къде я познава: виждал я бе многократно на сън. Напоследък тя се появяваше все по- често и го викаше. Когато отвори вратата и я видя пред себе си, неочаквано много се зарадва. Това не можеше да се обясни.

-            Прощавай, че те безпокоя!

Тя протегна ръце.

-            Чаках те. Много се бавиш.

Не беше нужна общоприетата процедура по запознанства и етикеции. Оказа се, че се познават отдавна, макар че се срещат за първи път. Един камък се откърти от сърцето му  и се разлетяха всички гарвани от преизподните. Започна да се смее, но не беше наясно какво толкова го зарадва.

-            Защо се смееш?

-            Не зная. Просто се радвам.

-            За какво се радваш?

-            Не зная- повтори той- вероятно защото те открих. По- точно, защото те открих жива.

Тя го погледна много внимателно и по лицето и се плъзна тъга. Една много горчива гънка се оформи около устните и.

-            То не се знае…

-            Как така не се знае? Какво искаш да кажеш?

Нещо го прободе и в същия момент затрещяха светкавици. Имаше усещането, че пространствата се сгромолясаха, хоризонтите се преобърнаха и виждаше как тя се отдалечава в някакви безкрайни коридори, а наоколо прелитат прилепи и прокънтя онази странна мелодия от сънищата, която всяка нощ го будеше премръзнал в средата на стаята. Стресна се и се събуди. Отново установи, че е сам в собствената си стая и в прозореца трепкаше огромна червеникава звезда. Веднага го обзе паника и се сети, че е ужасно закъснял, след което хукна навън. Няколко минути след това тичаше по калдаръмите на Стария град и търсеше къщата. Когато я откри, се оказа, че не е същата  или може би беше същата, само че значително по- малка и всички прозорци бяха тъмни. Огледа ги много внимателно и не успя да открие този, който му трябва, а освен това вратата беше заключена и наоколо пълзяха сенки. Сякаш бе попаднал на друго място и по  друго време.

Нещо се бе променило, но какво?

Постепенно изплува прояснението, че всичко е било сън и, че нея я няма, а вероятно и никога не я е имало. Тръгна си съкрушен и в главата му виеха глутници, но докато вървеше по безлюдната улица, непрекъснато усещаше около себе си нечие непонятно присъствие. Беше една сянка, която надничаше зад всеки ъгъл и в миражите отново се появяваше онази горчива гънка, която се бе отпечатала на лицето и, когато изплува съмнението. Тогава хукваше да я догони, но винаги когато я настигнеше, се оказваше, че там няма нищо, защото най- вероятно никога не е имало или всичко е отдавна приключено.

Прибра се след полунощ; легна си и заспа непробудно, сякаш някой стовари върху него хиляди тонове баластра. Събуди се много късно и с все същото нерадостното усещане, че се е случило нещо безвъзвратно. Една буца тежеше в гърдите му и нямаше обяснение на какво се дължи. Веднага се отправи към Стария град, защото отново установи, че там някой го вика. Този вик беше настойчив и кънтеше отвътре. Когато пристигна до голямата къща, наоколо имаше много хора, които се лутаха по стълбището и по тротоара. Вратите бяха отворени и отвън имаше изправен капак на ковчег.По тялото му полазиха тръпки. Ето какво било.

В следващия миг му се изясни, че всички замъци са срутени, призраците са  се разбягали и наоколо се е разпростряла безкрайна каменна пустиня. Бавно изкачи стълбището, заобикаляйки внимателно присъстващите и влезе в жилището. Няма съмнение- същата врата, същото жилище, но пълно с непознати хора. Всички изглеждаха много опечалени и носеха цветя. Обстановката е достатъчно конкретна: стаята, пианото, цветята, а тя е там- в средата– съвсем неподвижна в ковчега и с едно съвсем бледо лице; всъщност, не изглеждаше особено променена, освен тази бледнина, която налагаше траен отпечатък от някаква друга форма на присъствие. На шкафчето до леглото имаше празна опаковка от таблетки. Това е всичко. Тогава се оформи идеята, че същото е имал предвид близнакът, когато съобщи, че каквото и да прави, все ще е закъснял. Застана до вратата и се чудеше какво го е довело тук. Наистина, тя му беше съвсем непозната и съвсем чужда. Нямаше представа какво се е случило и какво го кара да се чувства ангажиран.

Малко по- късно процесията се оправи към градското гробище и една пелена се разстилаше през парковете, а пространството се изпълни с ята от черни птици. Всички те грачеха и отминаваха на юг. Знаеше, че това се случва обикновено преди силни застудявания в края на декември, когато хоризонтът се спускаше ниско над покривите: мрак, студ и безкрайни грачещи ята. Не можеше да си обясни защо се включи в тази процесия; помисли си, че стана съвсем случайно. Изведнъж започна да зъзне и дори се канеше да тръгне обратно, но в същия момент откри, че по време на бавния преход по алеите някой съвсем от близо му се усмихва. Озърна се и установи, че бе изостанал в самия край на процесията, а там  освен него вървеше една млада жена. В следващия миг с учудване констатира, че това е самата тя. Тоест- онази същата вървеше след собственото си погребение.

В първия момент щеше да изкрещи от радост, но веднага се промъкна съмнението, че това е невъзможно и, че вероятно отново сънува. Или може би вижда миражи, или се припознава.

-      Ти ли си?

Тя продължи да се усмихва.

-            Би могло да е така.

-            Иска ми се да е вярно.

Тя се приближи и го улови за ръката. Съвсем осезателно.

-            И на мен ми се иска. Защо толкова се забави?

-            Не зная. Аз… не зная.

Все повече се потвърждаваше съмнението, че разговаря със себе си или с призраци, което може би  е все едно и също. Но му се искаше разговорът да продължи и се опасяваше, че ей сега ще се събуди и ще види отново ковчега или хоризонта с отминаващите птици. Не можеше да се лиши от тази последна възможност.

-            Чаках те дълго. Едва ли можеш да си представиш колко дълго.

-            Сигурен съм- потвърди доктор Н.- Винаги и навсякъде някой чака. Но често се случва да не знаеш кого чакаш и къде да го откриеш. Възможно е да стои пред теб и да не разбереш, че е той; едва накрая установяваш, когато е вече късно. Така каза един…

-            Кой  каза така?

-            Беше някакъв кошмар. Близнак или дявол- кой знае… Каза, че съм луд и че трябва да побързам, въпреки че според прогнозите, когато и да пристигна, все ще съм закъснял.

-            Наистина си луд- потвърди тя- и точно затова те чаках. Дойдох от далеч и знаех само, че трябва да потърся онзи лудия- точно така ми обясниха- един луд и побъркан доктор.

-            Много странна характеристика: луд и побъркан- отговори замислено доктор Н- може и да е вярно.

-            Вярно е.

-            Казваш, че идваш от далеч. Какво значи това?

-            Не зная. Наистина не зная. Нещо се е заличило в паметта ми  и напоследък чувам само твоя глас, когато си говориш сам или когато ме търсиш на сън. Вероятно е телепатия.

-            Каква е мисията ти?

-            Също не си спомням. Вероятно е свързана с тенденциите, касаещи възпроизводството. Натрапва ми се единствено твоето име. Знаех само, че трябва да те чакам. Но ти не дойде и срещата не се състоя.

-            Може би, защото не съм достатъчно луд.

-            Може би.

-            Виждам, че вървиш след процесията на собственото си погребение. Това не се случва често.

-            Напротив, винаги се случва, но те не могат да го разберат. Вторачили са се напред и виждат само попа и ковчега. А ти си от онези, които надничат зад завесата.

-            Зад завесата? Не разбирам.

-            Това е една особена завеса, предназначена за простосмъртни. Те не бива да знаят какво става отвъд. Но за избраниците е достъпна.

-            Избраниците? Значи трябва да полудееш, за да бъдеш между избраниците.

-            Вероятно има причини да е така, защото, ако знаеш кога ще умреш, ще отидеш сам да си изкопаеш гроба. А междувременно започва същинската част от тържеството. Вече пристигнахме на мястото и след малко ще започнат да спускат тялото.

-            Тялото? Но това е твоето тяло…

-            Беше.

-            Защо направи това?

-            Имаш предвид таблетките ли?

-            Имам предвид таблетките. Аз се нуждаех от тебе.

-            Налагаше се. Твърде много те чаках и накрая разбрах, че няма да ме откриеш, ако не взема таблетките. Освен това ми казаха от горе, че експериментът с лудия е провален и трябва незабавно да тръгна. Има там една програма  за биологичните форми, която се спазва стриктно.

-            Но кой ти говори тия неща, какви биологични форми? Аз наистина се нуждаех.

-            От тялото ми ли?- усмихна се тя- За съжаление е вече неизползваемо.

-            От всичко- отговори убедено доктор Н- от всичко.

-            По- скоро от тялото. Но не е сериозен проблем, има достатъчно други женски тела. Не бива да се отчайваш. Избери си едно и го употребявай. Това помага за душевното равновесие.

-            Не е само това- възрази доктор Н- Има много тела без души и много души без тела. Аз искам всичко.

-            Искаш всичко? Твърде много искаш. Но на първо време едно тяло ще ти свърши работа. Момент така!- произнесе тя загадъчно- Тържеството започва. Вече спускат ковчега…

-            Вече го спускат- повтори като ехо доктор Н- това е много тъжно. Но как се случи така, защо се случи? Аз ходих там- в къщата. Видях те. Беше още жива…

-            Още жива? Странно.

-            Кое е странно?

-            Всъщност, аз и сега съм жива, но тогава вече бях употребила таблетките.

-            Значи и сега, и тогава съм разговарял с призраци? А аз мислех…

-            Какво си мислел?- смееше се тя съвсем развеселена- Да ме хвърлиш в леглото ли? Би било чудесно; обмяната на телесни сокове е въодушевяваща. Отдавна никой не ме е хвърлял в леглото, но може би това ще се състои при други обстоятелства. Мисля следващото ми превъплъщение да се окаже по- удачно. Вече съм набелязала една хубава двойка, която ще осъществи зачатието. Налага се да ги следвам плътно, за да не ме изпревари някоя конкуренция; на това ниво борбата за превъплъщения е неистова. О- да! Вече спуснаха тялото, заринаха гроба и се разотиват. Налага се да вървя, но ще се отбивам тук известно време. Довечера можеш да ме видиш тук при гроба – една чудесна холограма. Ще ме познаеш по красивата усмивка.

Доктор Н постепенно я изгуби от погледа си. Тя се изхлузи от обвивката  и се стопи във въздуха. Тогава отново усети пронизващ студ и чувството за самотност го скова с нова ненаситност. После над гробището се ширна необятна пустош; ятата черни птици все още се спускаха в посока юг и техният безутешен грак раздираше тишината. Изведнъж го зашлеви писък. От преизподните надничаше платното с картината  на Едвард Мунк. Скочи и разтърка очи. Оказа се в същата ситуация- тоест- че е  в собствената си студена стая- все още там, че никъде не е ходил, а Сириус стои неподвижно в средата на прозореца. Събитията неизменно се повтаряха. После часовникът отброи два удара и в следващата пауза, малко преди да прозвучи следващия вик, доктор Н се отправи бързо към къщата в Стария град, където един прозорец свети…

Р