Привечер вятърът стихна и стана топло, но някак съвсем пусто. С падането на мрака градът сякаш бавно онемяваше. Високо в нощното небе ,спрели своя бяг, черни и неподвижни се диплеха дрипавите силуети на облаците  Съвсем нарядко между тях се откриваха тъмни прозорчета и там като от бездънни кледенци надничаха дребни звезди. Имаше нещо много тъжно в този зимен пейзаж и аз  който почти цял час вървях по улиците без посока чувствувах това особено осезателно. Не че не знаех къде да отида – не,  напротив – отначало бях решил да се отбия в кварталния клуб , където човек може да поиграе билярд или партия шах, но когато наближих, ме нападна досада и трябваше да се върна в обратна посока без да имам някаква определена цел. Минавайки покрай автобусната спирка до пазара видях, че там спря автобус и се качих. Ако бяха ме попитали къде отивам, вероятно нямаше да мога да отговоря. Слезнах чак на последната спирка извън града, където се намираше спортния комплекс. Беше тъмно и пусто. По- нататък се очертаваше огромния силует на градския стадион и спортната зала, а в дъното се тъмнееха дърветата на парка , който през зимния сезон е обикновено безлюден. Очевидно нямаше нищо, което да привлече вниманието. Докато се чудех на къде да тръгна, автобусът пое обратен курс и аз останах сам на последната спирка. Трябваше да чакам почти половин час, докато дойде следващият. Облегнах се на един електрически стълб и зачаках. Съвсем мрачна переспектива. Стори ми се в този момент, че се отдалечавам някъде и гледам от страни собствената си фигура, залепена за стълба – черна и неподвижна - нещо като некролог - и ми стана мъчно за мен самия. Не зная колко време е изминало така. Може би е било само минута , а на мен тя ми се стори безкрайна. Това не е нещо ново. Случвало се е да заспя за минута и събуждайки се мисля , че съм пребродил векове и безброй събития са се случили през това време. После изведнъж електричеството угасна и всичко потъна в мрак. Силуетите на жилищните блокове и градския стадион станаха още по-черни и огромни. Но тогава забелязах тази светлина. Тя изплува ненадейно между каменните грамади като фар , който ме мамеше и веднага ми стана ясно , че трябва да тръгвам. Разбрах , че се появи заради мене и, че събитието не може да се отлага повече. Предчувствувах отдавна нейната поява. В следващата минута крачех по безлюдната улица, стараейки се да не я изпусна от очи , защото вече знаех всичко. Тя ту притъмняваше, ту отново лумваше, осветявайки пътя с бледото си сияние. Помня че вървях дълго – цяла нощ или цяла вечност и колкото повече се приближавах, тя все повече мъждееше. Най- после тази дълга улица с огромни и тъмни сгради свърши и там в самия край видях, че светлината струи от едно малко прозорче, от една стара къща с дворче и лозници, която ми напомни нещо познато - много отдавна минало край мен и избледняло. Тук всичко тънеше в старост и разруха. Ако не беше тази мъждееща светлина в прозореца , можеше да се помисли, че това е един отдавна запустял дом - убежище на плъхове , който всеки момент ще се срине под собствената си тежест, превръщайки се в куп отломки. Ново – много мрачно чувство присви сърцето ми с безкрайна тъга, заедно с носталгията по миналото; сякаш присъствувах на погребение. Това, че тук някой ме чака и, че трябва да дойда знаех отдавна, може би откакто се помня, но винаги отлагах, казвайки си : “има време”. Но ето че времето свърши и аз прекрачих прага. В края на краищата очакванията ми се оправдаха . Този беше най-обикновен старец като всички старци по света – съвсем побелял и прегърбен, седеше на ниско столче пред масичката подпрял брадата си с шепи и когато влезнах дори не помръдна. Пред него димеше парче парафинова свещ и той наблюдаваше малкото трепкащо пламъче с особено внимание , сякаш изучаваше нещо по него. Това , че беше самотен не е нещо необичайно , но другото , което ме порази беше , че в него съзирах нещо съвсем познато и близко – вероятно това бях аз самият, след като отлети мигът и в пясъчтият часовник се изсипят последните песъчинки. Този пясъчен часовник бях нарисувал веднъж, когато тъгата стана особено нетърпима и съзнавах добре неговото значение. Сега той висеше на стената, но пясък нямаше................................................................................................................... Днес пак не успях да видя Стейс. Не съм я виждал няколко дена и нямам представа къде се губи. Винаги я виждам, когато се връща от лекции, а понякога минавам покрай нея съвсем близо и я поздравявам. Тя знае за мен и ми се усмихва ; може и да се досеща, че съм тук заради нея, но не го показва. Усмивката и е прекрасна и тя самата е прекрасна. Не мога да не я виждам. Когато съм на работа непрекъснато мисля за нея и допускам грешки, които после се налага да отстранявам. Шефът е недоволен . Но това не е сериозен проблем и има изход. Достатъчно е по- често да виждам Стейс, ето защо винаги привечер минавам по тази улица и покрай къщата с лозниците. Тя е там. Понякога Стейс е тъжна и аз също съм тъжен. Не мога да разбера какво и става на Стейс. Опитвам се да разбера. Често и изпращам цветя и тя вероятно знае, че са от мен. Сигурно знае. Когато репетира на пианото , аз стоя отвън на улицата и слушам. Това се повтаря многократно, но през зимата понякога става студено. Връщам се у дома вкочанен от студ, но съм доволен. Когато си легна, чувам в просъница воплите на пианото и вече зная всеки пасаж и всяка нота. Мисля , че мога да възпроизведа на слух целия Моцарт, без да гледам в текста. Не ми трябват ноти. То всичко е записано някъде отвътре. О да- случват се и безумни нощи. Тогава Стейс я няма, къщата е празна , не я виждам никъде. Не чувам пианото  Улицата е пуста, всичко е пусто и празно ; лицата , които виждам пред себе си са бледи и призрачни. Минават и заминават. Няма я Стейс. Прозорците са тъмни. Пердетата са спуснати. Вратите са залостени. Тишина. Няма я Стейс....................................................................................................................................................................................... Старецът ми посочи с кимване стола от другата страна на масата и аз седнах , така , че между нас остана само трепкащото пламъче на парафиновата свещ, което все повече мъждееше. И двамата дълго мълчахме. Това мълчание беше необх.одимо и аз не можех да си представя нещо по- различно; цял живот. съм мълчал и мисля , че го направих достатъчно дълго, за да се изсипе пясъкът в пясъчния часовник и достатълно незначимо, за да остане незабелязано. В тишината чувах пращенето на свещта и ударите на сърцето , които отекваха ясно и болезнено. Пламъчето залиташе , сякаш още миг ще угасне , но тогава слаба искра пробягваше по фитила и то се разгоряваше с нова сила. От парафина беше останала малка коричка , в която плуваше фитилът. Аз казах:
- Скоро ще угасне.
Старецът вдигна глава.
- Няма . Тя много отдавна така мъждее. Аз прекарах живота си все край нея. Какво време беше то! Ти виждал ли си жив кон?
- Трябва да съм виждал - отговорих - някога е имало такъв празник, когато мъжете са се качвали на коне и препускали през полето; сигурно е било много отдавна.
- Отдавна беше. Сега такива празници няма . И конете също изчезнаха . Това е защото пясъкът свърши. Дойде ми на ум , че днес е Коледа. Някога моята майка правеше по Коледа баница с късмети . На мен винаги се падаше монетата ; аз бях първородният син. А на Васильов ден рано сутринта с братовчедите ходихме по къщите да сурвакаме за здраве. Снегът беше дълбок и чист- съвсем чист кристален сняг, в който можеш да се отъркаляш, а селото още спеше. Носехме тояги, за да се браним от кучетата, защото през зимата те ставаха особено зли ; това не са изнежените градски кучета, а истински вълци. Сега такива кучета вече няма, и сняг няма. И селото го няма.
- Сега снегът вали черен – забелязах аз – това е индустриален сняг- продукт на прогреса.
- И рибите в реката умират – продукт на прогреса , и дърветата, и тревите умират- продукт на прогреса, и хората се задушават – продукт на прогреса. Всъщност, колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив – едва ли някога ще проумеят това. А когато го проумеят обикновено е вече достатъчно късно - прибави той – пясъкът е изтекъл.
- Изтекъл… Това е вечната переспектива на живота ; движението е еднопосочно и връщане назад няма. Едва ли някой е изразил това по- убедително от Джорджо де Кирико. Не можеш да се оттървеш от чувството за обреченост: каменни пейзажи, пътища към нищото, мраморни колонади, прихлупен хоризонт с безкрайно удължени сенки, смъртта, която дебне зад ъгъла.
- Обичам природата – продължи той – тревата, вятърът, дъжда. Край моето село имаше два хълма - обрасли с трева. Те бяха ниски и обли като женска гръд , само че съвсем зелени ; нищо друго не растеше там – ни дърво, ни храст, понеже бяха карстови с много тънък слой почва. Като дете съм тичал и съм се търкалял в тревата. И сега – особено през някоя студена и мъглива вечер, когато е особено пусто, аз си спомням за тези зелени хълмове. Спомням си и за едно момиче, което понякога береше там полски цветя. От тогава трябва да са изминали хилядолетия - може и да е било сън. Старецът се надигна от мястото си и лицето му се оживи.
- Не зная от кога не съм виждал подобно нещо. Трябва да е много красиво.
- Красиво е – потвърди той- понякога красотата звучи като стон.
- Стон ли казваш?
- Именно. Красивата музика , красивата картина , красивата природа – всичко това е стон. Аз чувам вятъра, дъжда , радостта и жалбите на любовта и на отлитащата младост. Те плачат и пеят, радват се и страдат; всичко е смях и болка, а пясъкът тече. Ето – тази картина- това е също стон.
- Странна идея – забелязах аз и откачих картината от стената – всъщност, това е фар.
- Фар е , но този фар стене.
- Море и фар- продължих аз - мечта за всеки художник, но не успях да се справя , ето защо фарът стене. Просто не ми остана време, защото щях да изпусна мига, а точно този миг е най-важен. Идеята пламва като факел и залива вселената ; това е експлозия на въображението ; не мога да го обясня по друг начин. Аз летя или падам в някакъв светъл облак и губя памет. Нещо ме хвърля назад в миналото по една безкрайна бяла лента, в дъното на която се виждат всички начала – близки и далечни  и отдавна забравени и се събират в една ярка секунда, която постепенно изтлява. Тогава добивам пълна представа за живота и смъртта и изразът “времето лети” ми се изяснява окончателно. Тогава всичко спира и замръзва в пространст вото, падащият метеор засиява вечно и целувката е също вечност.
- Миг и вечност – повтори той като ехо - не ти ли се струва, че в това пренасяне във времето има нещо езотерично?
- Не зная ; вероятно има , но не го разбирам. За мен е по-важен крайният резултат- усещането , че съществувам. Аз чувствувам , значи че живея. Радостта, болката, страха – това са моите доказателства.
- Но миг след това всичко става минало , а миналото е вече мъртво. И аз бях млад , а днес – какво съм днес?
- Всички са били млади – отговорих – и какво от това?
- Бях млад и хубав – продължи той първоначалната си идея - но тогава бягах от подобно мисли. Не можех да приема обстоятелството, че кръговратът на материята ще засегне и моето съществуване.
- Кръговрат на материята – повторих аз - това е философия на безнадежността . Младост, сила, красота – после пръст и оглозгани кости. Природата е най-великият биолог. Тялото умира, разпада се на молекули, на прах и вода. Вода , която струи в потоците и реките, вода в кладенците, вода от дъждовете, сълзите в детските очи; растенията изсмукват тази вода, живеят и сами стават храна на други организми. И после всичко отначало и отново…...................................................................................................................................................................... Понякога среднощ се събуждам с еротични халюцинации. Тя е тук при мен – в стаята и се разхожда гола в някаква призрачна мъгла. Очите и се смеят подканящо. Присягам, хващам я и я притискам в прегръдките си, но в същия момент осъзнавам , че тя започва да се разпада. Измъква се от кожата си, побягва. Държа в прегръдките си някаква лепнеща и пулсираща плът - парчета от сатани, парчета от безумства; наоколо танцуват усмивки; голи бедра се разхождат във въображението ми, а смехът се превръща в кикот. Чувам собствения си вик и се събуждам облян в пот. Няма никой. Или се събуждам с тежък махмурлук от предишния запой след като цяла нощ съм правил секс със Стейс. Тя е тук- в леглото ми, виждам я, притискам топлото и тяло, безумно съм щастлив . Тя е… Не, не е тя. В леглото ми се усмихва някаква непозната особа – вероятно проститутка от пиацата.
Тогава ми се изясни колко било лесно да получиш любов. Съвсем елементарна работа. Отбивам се в барчето в близост до къщата с лозниците и поръчвам. Разбира се – твърд алкохол. Ефектът е по-бърз и по-сигурен. Една чаша, две чаши – няма ефект. Почти същото състояние – дори депресията се задълбочава. Точно така – диагнозата е достатъчно банална - казват: депресивна психоза или нещо от този род. В действителност, така се получава, когато я няма Стейс. А тя все я няма. Къде ли е отишла ? Чакам. Продължавам: три чаши, четири чаши … Вече е по-добре. Главата ми шуми , образите се размазват. Смеещи се весели гротески. Весело е. О да - трябва да побързам. Стейс се задава откъм кръстовището. Виждам я забързана по тротоара. Идва. Ставам залитайки и я посрещам. Наистина елементарно.
- Стейси!... - Стейси!.. - Стейси!.................................................................................................................................................................................................... В същото време свещта запращя. Пламъчето трепна и се люшна – още миг да угасне, но отново запълзя по фитила – крехко и неуверено и изпълни стаята с мъждивата си светлина. Парафинът се беше стопил ; бе останала само една капка, в която плуваше фитилът.
- Тази светлина ще угасне – повторих аз опасенията си . Старецът ме гледаше с внимателно съчувствие.
- Не – поклати глава той – угасне ли тя, угасва и вярата в доброто, а тя е преминала през вековете и през безброй страдания. Тя е вечна като живота. - Или като смъртта – уточних аз - Имах един приятел- млад, здрав, талантлив – беше художник. Приключи с живота си. Но това не беше смъртта на Ян Палах или Бруно – живи факли, засияли в сърцата на хората, а съвсем мрачна и безсмислена смърт. Просто прекрати живота си.
- Да прекратиш собствения си живот е все пак по-приемливо, отколкото да посегнеш на чужд - забеляза философски старецът- Този художник е бил мрачен човек и все пак в последния момент светлината го е озарила – аз вярвам в това. Пламъчето отново се люшна над малката парафинова капка и аз затаих дъх, но старецът махна успоскоително. - Не бой се- няма да угасне. Времето е без значение. Знаем ли ние нещо за онези далечни времена , когато е възникнала първата имфузория ? Като изключим предположенията - почти нищо. Но резултатът е налице . Животът е съществувал и ще съществува.
- И любовта?
- И любовта. В сърцето ми за миг трепна споменът – нещо смътно и далечно. То премина и изчезна в мъглата, оставяйки след себе си някаква черна утайка .
- Не , не това – каза старецът. Той взе от масата свещта и я вдигна пред лицето ми. – Съвсем не това . После остави свещта и продължи: - Веднъж видях как една птица бранеше малките си от змията, която пълзеше към гнездото и – ето това е любов. Лебедът не отива при друга, ако загуби другарката си и остава сам до края на дните – това също е любов. Един човек умира на кръста – и това е любов. С всяка негова дума пламъчето се разгоряваше и лъчите му проникваха дълбоко в мрака, където като трупове лежаха погребани надеждите. Тази светлина ги съживяваше; те се тълпяха към нея, сякаш стремейки се да избликнат, заливайки всичко, помитайки всичко – цялата тази утайка, която се бе напастила в душата през дългата нощ. Пред погледа ми отново се изнизаха заоблените върхове на хълмовете от моето детство, зелен храсталак, бистра рекичка, провираща се между клоните, ярки цветове…......................................................................................................................................................................................................... Вече няколко пъти ме предупредиха в службата , че имало нещо объркано . Шефът ме извика в канцеларията и официално ми обърна внимание по проблема. Той не знае нищо за Стейс . Шефът си е шеф - иска всичко да е точно. Бих напуснал службата отдавна, но нямам други доходи. Те не ми и трябват особено, освен когато се налага да купувам цветя за Стейс. Това се случва по всички празници и за рожденния и ден. Разбира се, зная кога е рожденният и ден и ги изпращам по пощата като специална пратка. Красиви цветя. Тя сигурно се сеща от кого са . После те танцуват; това са все нейни приятели , които я посещават за празника , а аз стоя на отсрещния тротоар и виждам танцуващите силуети, които минават край пердето на прозореца. Много е весело. Обичам да стоя на отсрещния тротоар . Те не ма закачат – казват,  че съм безобиден.Чудесно е . Особено е хубаво нощем, някъде около Коледа, когато вали сняг; наоколо минават забързани хора с весели лица, с пакети от подаръци , а там прозорецът свети. Аз за никъде не бързам – стоя и чакам. Понякога пердето се отмества и Стейс поглежда за миг навън. Виждам очите на Стейс… Ако трябва да се уточни, Стейс има най-хубавите очи в галактиката. Сиви и меланхолични. В тях се отразява небето. Понякога в очите и нещо пее, а понякога нещо плаче.  Особено е красива , когато в погледа и плува тъга . Усмивката и гасне в облаци от тъга. Долавям тази гаснеща усмивка. Нарисувах я. В служебния компютър имам образа на Стейс. Прекрасен. Шефът много се изненада , когато заедно със скиците и плановете от проекта за строеж на една престижна зграда, в монитора изплува и образът на Стейс. Този път не каза нищо. Премълча , но в погледа му трепна нещо загадъчно. Преди още да се сетя да изтрия изображението, той го беше прекопирал на неговия компютър. Такива са шефовете. Шефът винаги има право................................................................................................................................................................................... - Някога през детството си обичах да спя лятно време вън на двора – продължи старецът – направо върху купа със сено. Заедно с моя дядо. Това ставаше обикновено през някоя съвсем ясна лятна вечер с безброй звезди в небето и безброй пеещи птици в клоните.  Дядо ми започваше да разказва някоя много стара история за нашия край, за прочути в миналото личности, а аз слушах и наблюдавах звездите. Към мен от всякъде – от всички кътчета на вселената струеше светлина: светлина от далечни звезди, от галактики, светлина от исполински пожари, светлина от взривовете и анихилацията. Светлина, светлина... Знаех, че тя преодолява пространството с огромна скорост и все пак пътува десетки, стотици, милиарди години, докато дойде до мен. Опияняваше ме идеята за необятността на вселената - какво има между мен и онази звезда? Какво съм аз и какво сме ние с нашия жалък егоизъм и борба за оцеляване ? Но тогава малко разсъждавах по този въпрос. Това беше далеч от детското ми съзнание. В душата ми все още не беше се утаила горчилката от годините и опита. Само гледах, слушах, долавях. Млечният път все повече избледняваше. Пламъците от далечните галактики се отдалечаваха и размазваха в пространството като някакви непонятни и безформени петна. Гласовете ва птиците стихваха в нощтта. Дядо ми прекъсваше разказа си и заспиваше. Оставаше само вятърът, който галеше лицето ми като ръка на нежна майка, после и той стихваше..............................................................................................................................
Много обичам да гледам когато Стейс минава по улицата. То е цяло събитие. Всички погледи са приковани, защото тя е ослепителна. Хората спират, транспортът спира, дори времето спира, когато тя минава. Автовмобилите спират, за да и дадат предимство на пътя. Разхожда се бавно и знае, че всички я гледат. Понякога води със себе си едно малко куче, а понякога не го води . Аз я следвам по цялата улица напред и назад и после я посрещам. Тя вече ме познава добре, знае, че съм там заради нея и ми се усмихва.
-Добър ден , Стейси!
Да, естествено - често се отбива в барчето с приятелките си. Пият кафе и разговарят. Стейс се облича различно. Има богата колекция от тоалети и често ги сменя. Ходи и с джинси, но предпочита класическия вариант. Във всички случаи е най-хубавата. Често посещава концертите. Тя самата следва в косерваторията и скоро ще се появи като солистка в музикалния театър - сигурен съм в това , защото свири вълшебно. Стейс минава покрай мен, залива ме със светлина и се насочва към къщата с лозниците. - Лека нощ, Стейси!
Най- после ме освободиха от работа и получих възможност да посветя цялото си време на Стейс. То стана по взаимно съгласие. Извика ме шефът и ми обясни ситуацията. Имали проблеми с финансирането на проекта. Така се и очакваше. Отдавна трябваше да се случи. Но аз нямам нищо против. Отивам при Стейс. Съвсем не се опасявам, че мога да остана гладен . Аз по начало се храня съвсем малко. Почти не се храня. По-точно храня се със светлина. То не е като естественото хранене. Неестествено е. Енергията постъпва директно от някъде и се трупа. Скоро ми попадна една книга, където бе обяснено това явление. Казват, че било лечебно гладуване или кой знае какво. Всъщност, не е съвсем точно, а може би е точно. Или съвсем друго. Стейс изобщо не разбра, че съм уволнен от работа. И преди беше същото. Виждаше ме всеки ден там пред къщата с лозниците и се усмихваше. Това е една странна усмивка. Много красива и много меланхолична . Не – това не е Мона Лиза – съвсем не е. Много по-красива…
Освен това имам и други приходи. Продавам покъщнината. Тя пък изобщо не ми трябва. Това е една стара къща с много стари мебели, останали от старите ми родители. Ценни са. Купуват ги предприемчиви търговци, реставрират ги и ги предлагат като старинна мебел за разни бутици и офиси. Търсят се. Металните изделия – стари печки, перални, бойлери и други вървят на безценица за скраб, но все още носят приходи. Купуват ги циганите. Стари вещи, стари книги, стари дрехи … Всичко старо. С печалбата купувам цветя за Стейс. Тя много обича цветята. Тя често празнува и аз имам достатъчно поводи да го правя. Така е добре. Покрай нея животът е един безкраен празник. Не бих могъл да си представя по друг начин живота. Не мога да си обясня как е било възможно да съм живял преди да я познавам. - Здравей Стейси! - Как си Стейси? - Щастлива ли си , Стейси?................................................................................................................................................................................ - Само който е бил щастлив може да разбере цената на отлитащия миг- забеляза старецът.
- Може да разбере и преходността на своето съществуване – прибавих аз.- Но ето – идват хора - близки и далечни ; те се тълпят в спомените; чуваш смеха и песните им, виждаш веселите им лица, силните им и красиви тела – те всички са прекрасни. Но настъпва ден и се превръщат в скелети – жалки и оглозгани; те минават и заминават в безкрайна процесия към вечността, а песните им и смехът им се превръща във вой и всички те виеха в мрака.
- Знаеш ли как умират чучулигите? – попита старецът- Те летят и пеят. Летят и пеят все по-високо и по-високо към светлината, докато сърцето им се спука от изтощение и падат. Смъртта на хората трябва да бъде като смъртта на чучулигите. Пламъчето все повече се разгоряваше и светлината изпълваше стаята.
- Това е поезия – забелязах аз – красиво , но недостижимо.
- А не е ли човешкият живот една непрекъсната мечта по недостижимото - каза той – с какво би се опълчил човека срещу силата на злото без поезията?
- Стига, това е тъжно! Това е ужасно тъжно.
- Защо тъжно - отговори старецът и гласът му прозвуча убедително, сякаш мракът се разбяга по ъглите – нима не е щастие, че си се родил и съществуваш, че можеш да посрещаш сутрин светлината в прозореца, че можеш да легнеш в тревата,  да нагазиш в бистър поток, да целунеш жена?
- Тъгата не може да се премахне – възразих аз – Това е тъга по нестижимото. Тази тъга блика в светлината на уличните лампи – същия бял неонов цвят- в картините на Сезан, в малката пиеска “ Очарование” на Чаплин, в стиховете на Шели, в цвета на бегонията. Тя живее в красотата. Без нея не бихме доловили пълнотата на живота. Хората идват и се отиват. Щастието се сменя с разочарование, скръбта с утеха, болката с надежда. Песента на славея от зеления храсталак се слива с шума на потока, с акордите на пианото, което изпълнява “Очарование”, полита в простора и пада със смъртта на чучулигите. Хълмове – ниски и зелени хълмове, треви и цветя прииждат в светлината заедно с картините на Сезан; жени – млади и красиви – това са жените от стиховете на Шели танцуват в сънищата ми. Аз чувам тяхната песен – това е песента на живота …
- Погледни !- каза старецът- Погледни!
Пламъкът на свещта се разгоряваше с нова сила и изпълваше нощта със своето фосфорно сияние. Стените на стаичката, в чиито ъгли се таеше мракът сякаш се размърдаха . Те се отдалечаваха във всички посоки , ставаше все по-широко и по- светло. Дочувах смях и песни. Хората – това са хората – те танцуваха прегърнати и заслепени; радостта им бе пълна и преливаше в очите - видях това. В следващата секунда ярка светлина озари вселената и ме заля. Тя нахлу в сърцето като вик и счупи оковите. Ледът бавно се топеше и топлина изпълваше гърдите ми . Очи – нечии човешки очи изплуваха в мъглата и застанаха неподвижно пред мен. Разбрах. Това са те, това е тя! Аз падах в светлината. Но край!.. Старецът съчувствено ме гледаше и по лицето му сияеше кротка усмивка В миг открих: Това беше моето собствено лице и моята собствена усмивка. Пясъкът беше изтекъл......................................................................................................................................................................... Парите са достатъчни.  Дори купувам хляб и храня лебедите в реката. Там - съвсем близо до къщата с лозниците е големият булевард покрай реката. Тази зима е особено студена, реката на места е замръзнала и долетяха няколко лебеда. Когато ходех да ги храня, те ме заобикаляха от всички страни и дори започнаха да си късат хляб направо от ръцете ми. Прекрасни птици. Единият лебед е малко болен – едното му крило виси и когато погледнах по-внимателно, забелязах отдолу гнояща рана. Продадох стария скрин на баба ми и купих от аптеката средства за дезинфекция, марли и други лекарства. Промих раната и я превързах. Готово. Докато се занимавах с тези процедури, забелязах отгоре на моста нечие впечатляващо присъствие. Погледът и внимателно ме следеше. Стейс!
След няколко дни лебедите си заминаха, а този – болният остана. Остана и другарката му. Тя често излиташе нагоре и пищеше във въздуха подканящо, но след това пак се завръщаше при болния. Нямаше да го изостави. Не!
След десетина дена болният се възстанови и двете птици излетяха с въсторжени крясъци. Разбира се, че бях там и ги изпратих  Тържествен ден. Сбогом приятели! Постепенно се пренесох там – пред къщата с лозниците. На отсрещния тротоар имаше един изоставен стар автомобил и аз се установих в него. През лятото това не е проблем, но през зимата става трудно. Запуших всички пролуки с парцали, но пак беше студено. Изхвълхих седалките, че заемат място и застлах отдолу. Домъкнах от къщи няколко одеяла и кожи, но това не помагаше особено.Мраз. Студ. Вятърът свири в пролуките. Виелицата трупа преспи наоколо. Но отсреща аз виждам светлината Виждам в прозореца силует. Пердето се помръдва. Това е Стейс! Сутрин Стейс излиза и отива в консерваторията. Аз я изпращам. Вечер Стейс се прибира и аз я посрещам. Но трябва да се погрижа за себе си. Необходимо е. Ходя мръсен и небръснат,  дрехите ми са на парцали. Хората, минавайки покрай мен се обръщат на другата страна, защото вероятно си мислят, че прося. Стейс също се обръща на другата страна. Разбирам я напълно – тя се срамува. “Не се притеснявай, Стейси , всичко ще се оправи!” Събирам последните си стотинки и купувам цветя. Така трябва . Необходимо е, защото започват коледните празници, а тя не може без тези цветя. - Весели празници, Стейси!
Една зимна вечер някой чукаше по купето на автомобила и ме събуди. Снегът го беше затрупал и едва отворих вратата. Отворих и дъхът ми спря.. Стейс! Нищо не можах да кажа. Ама съвсем нищо; гледах я като вцепенен и дори не се сещах да я поканя вътре . Само я гледах и заеквах. По- точно опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми излизаха само хрипове. Тя ме избута навътре и без да проговори, се зарови в завивките до мен. Усетих топлината на тялото и. Усетих голотата и. Сънувам ли ? Жив ли съм ? Беше някаква лудост. - Стейси ! - Стейси!
Не си спомням кога съм заспал отново. Няколко пъти се събуждах и безумието продължаваше. Накрая съвсем съм заспал и всичко изчезна напълно. Нищо не чувах, нищо не сънувах. Сякаш бях пропаднал в черна дупка. Мъртвешки сън. Когато се събудих, тишината продължаваше. Нямаше я Стейс  нямаше нищо.
А –да- имаше! В купето на автомобила се усещаше едно странно присъствие, сякаш се бе вселил някакъв светъл дух. Усещаше се и много слаб дъх на парфюм ; нещо витаеше наоколо. Не, не е сън… Била е. Беше оставила още одеяла, дрехи, храна, прибори и пари. Но нея я нямаше. - Къде си Стейси?
Мисля, мисля…Спомням си нещо. В просъница чух, че по някое време навън изскърцаха спирачки и пред къщата с лозниците спря луксозен автомобил. Сега вече си спомням окончателно. Беше се развиделило. Стори ми се познат автомобил. После там се мярна един бял силует, вратата се хлопна и моторът избръмча. “Весела коледа, Стейси !” “Тиха нощ. Светла нощ…”
Новото пробуждане беше по-различно от предишните. Отначало видях белотата на болничната стая, после леглото и себе си – оплетен в системи за подхранване, пъстроцветни мъркучи и ремъци. Виждах още колби с гликоза, епруветки, марли. Как съм попаднал тук ? След малко се появи мед-сестрата, явно изненадана, че ме намира жив и ми обясни, че съм в болница и че са ме намерили полумъртъв в онзи стар автомобил по сигнал на граждани. Прекарах почти цял месец в болницата , докато ме възстановят. Когато ме изписаха, отидох направо при къщата с лозниците, но тя беше празна. Нямаше никой. Видях на вратата налепени некролози на възрастни хора, но Стейс бе заминала. Старият автомобил отсреща също бе изчезнал. Къде ли е Стейс?
После се прибрах у дома. Събрах сили и за няколко дена постегнах жилището. Успях да си намеря и работа. Специалисти от моя бранш се търсеха достатъчно и не съществуваше проблем. Назначиха ме пак на старото място, но шефът вече беше друг. Бившият шеф се издигнал и заминал някъде. Разправят, че бил на сватбено пътешествие в чужбина - някъде по Средиземноморието. Но тя?
Къде ли е тя? О да – намерих я. В паметта на стария ми компютър. Открих файла все още непокътнах и натиснах бутона. В монитора съвсем бавно потрепва усмивката на Стейс. “ Добре дошла, Стейси!” Ако искате да знаете, тя изобщо не е отсъствала. Тя е тук – наоколо . Виждам я непрекъснато около себе си, виждам усмивката и, усещам парфюма и. Чувам пианото. Чувам тишината. Чувам гласа и в капчуците . Усещам милувката и в полъха на вятъра . “ Мила Стейси !” “Заповядай, Стейси!”......................................................................................................................................................................................... Изведнъж нещо се скъса и разбрах , че съм отново там – облегнат на електрическия стълб на последната спирка и чакам следващия автобус. Това не беше пробуждане – не знам какво беше, сякаш се бях върнал от много далеч. След малко автобусът се появи и ме откара към централната зона, където живеех. Преди да се прибера, минах край билярд-клуба и се залутах из квартала, защото времето беше приятно и не ми се прибираше. Много промени бяха настъпили в този квартал. Старите къщи бяха изчезнали и на тяхно място блестяха луксозни кооперации с модерна архитектура. Беше останала само една стара къща с дворче, цветна градинка и стари лозници. Нещо се мярна в спомена. Какво ли беше ? Зазяпах се и точно пред вратата се сблъсках с една възрастна жена, която мъкнеше тежки чанти с покупки от пазара. Извиних се. Но жената ме погледна за миг, закова погледа си в мен и изведнъж изпусна чантите. В следващата секунда в прекрасните и сиви очи бликна порой. Стейс!……………………