Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.07 18:21 - Бдения на Рара
Автор: raders Категория: Поезия   
Прочетен: 180 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 08.07 20:05



На В.

Сега трябва се появи В. Тя често се отбива на подобни събития и прави снимки за някакъв фотоалбум, също и публикации в социалните мрежи, което малко ме учудва, но си премълчавам. Като всяко хоби и в това си има определена доза лудост, но не съм се замислял по този въпрос. Обикновено ходя там, за да мога да я видя. Това е особено важно или на мен така ми се струва, защото В е красива, но кой знае дали само това обяснява моето участие. В противен случай едва ли бих си направил труда да обкичвам с присъствието си тези тъжни събития, белязани с изяви на доминираща посредственост, които определени хора в своите наивни тълкувания, съвсем сериозно се опитват да представят като нещо значително.

Аз нямам особено участие в тези събития. Ролята ми на наблюдател понякога се допълва с роля на придружител, след което всичко приключва. Разбира се, В е наясно с тази моя особеност и това донякъде я устройва, защото много обича да бъде забелязвана, а аз точно това правя; в този смисъл съм съвсем добросъвестен актуарий. Струва ми се, че вече мога да я нарисувам, дотолкова съм запознат с детайлите, макар че никога не съм рисувал, дори не съм я фотографирал, за да не развалям илюзията.

Както вече се досещате, аз боравя с илюзии. Това са същите онези, които се опитвам да излъскам до съвършенство, след което почти не е нужно да се умира. Разбира се, не съм я разсъбличал дори във въображението си и онази малка бенка над Венериния хълм, която също съм измислил, вероятно не съществува. Не е даже еротичен сън, нито халюцинация и изобщо – нищо на света.

Не може да се каже дори, че е свързано с някаква раздяла, защото ще се окаже, че се е състояла преди самата среща. Което би било странна приумица или бълнуване на няколко ракии, ако не беше споменато в стиха на един значителен поет, чието самоубийство също се вписва в представите ми за безтегловност.

Сега се сещам за онова изпепеляващо „Посвещение” на Бото Щраус, където беше уточнено, че раздялата е смърт приживе, малко след като героят му се събуди в една ужасно бяла стая, а неговата любима Хана я няма никаква и вероятно никога не е била. Ако се опитам да направя подобно посвещение, то би било още по-странно не толкова, поради отсъствието на някаква имагинерна Хана, а поради отсъствие на илюзия за нея. Ето защо съхранявам илюзиите си на специално място горе вляво – съвсем свежи и съвсем излъскани.

Въпреки, че съм в перманентно очакване, нямам спомен за онзи вечно закъсняващ Годо на Бекет и със сигурност накрая щеше да ми доскучаe, ако не бях измислил тази странстваща В.

Окей, нека отбележим накратко една дребна подробност. Последния път В се появи с известно закъснение, но роклята и беше зашеметяващо бяла на много цветя и знаеше добре, че я наблюдавам, защото направи всичко възможно да бъде далеч от мен. Не може да се каже, че това е предпазна мярка; аз нямам навик да надничам в деколтето на В, но ако трябва да съм съвсем откровен, имам спомен от едно докосване, когато онова бяло и пърхащо нещо зад дантелите предизвика претоварване в парния котел на въображението, което беше повод за едно напиване и дори – не само едно.

Съвсем естествено, депресията ми е в умерени дози, а лудостта – също така умерена; дори не мисля да атакувам вятърни мелници, нито да ухажвам поредната Дулцинея. За една качествена лудост никога не съм имал достатъчно размах, което веднага ме поставя в девети коридор, където участват предимно аутсайдерите и В безпроблемно забеляза тази особеност, доколкото участието ми е от значение за сътворението на света. Засега успешно се справям с депресията и мисля, че полета на Икар не винаги е съобразен със законите на гравитацията, поради което, предпочитам да вярвам повече на Нютон относно резултата от подобен експеримент. Още не съм споделял с В своите изводи, касаещи гравитацията, но веднъж се опитах да и обясня, че на 13-ти етаж – посока запад всички залези са еднакво виолетови, което означава виолетови снимки, но и виолетова глупост – тоест нещо твърде екзотично от гледна точка на фотографията.

Налага се да премълчавам известни констатации относно значението на тъгата, но възнамерявам да отбележа, че не е възможно да се напише нито ред от Хамлет, нито една нота от ”Малка нощна музика”, нито един фрагмент от „Звездно небе”, без наличието на тази предпоставка. Освен, ако някой не обърква чалгата с „Малка нощна музика”, което в България не би било никак учудващо. В този смисъл виолетовият цвят на залеза и усмихнатите небеса в очите на В добавят особен нюанс в пристъпите от тъга; там има нещо пеещо, освен това съществува компенсация. Имам предвид онзи паяк – горе в ъгъла, с когото разговарям нощем, споделяйки своите наблюдения относно гравитацията и онази бяла пряспа в деколтето на В, която никога не успях да докосна. Същественото е, че паякът изобщо не ми опонира, което е важно условие за добрия събеседник, а освен това благодарение на вещото му участие, оставам с усещането, че не съм сам в диалога.

Винаги, когато тъгата започне за побелява, заедно с побеляването на нощта, се сещам за онова невероятно тъжно послание на мадам дьо Ланкто, в което тя разкрива разочарованията си на своя съпруг: „Иска ми се да споделя с Вас, скъпи приятелю, че той – моят любовник – представете си - треперещ и вкопчен в мен като водорасло, точно в момента на върховно сладострастие, се отпусна и се изпика върху мен”*. И т.н. Няма как да остане човек равнодушен при тези терзания. Изказвам своето съчувствие на мадам дьо Ланкто.

По-подробно изследване относно естеството на тъгата се намира в онази нашумяла книга на Георги Господинов, която все се каня да прочета докрая. Апропо, в усмивката на В има нещо много смътно и нещо чезнещо, за което не мога да дам точно определение; не съм сигурен, че може да бъде нарисувано, нито уловено с фотокамера, защото май само аз го виждам. Подозирам, че няма какво друго да се случи в този мой налудничав комплекс, освен да продължа, без да се обръщам. Или, може би, още не съм се събудил, но ако то е вярно, бих предпочел изобщо да не се събуждам. Това е така, защото по никой начин не съм съгласен да бъда лишен от усещането за присъствие, когато усмивката на В се плъзва по коридорите и завива зад ъгъла.

„Понякога, когато много бегло изплува пред очите ми нейният образ, улавям чезнещата и усмивка” **

Има един незрим момент, когато красотата става толкова непоносима, че възхищението от нейната изящност се трансформира в една занемяла, много бавна и многопластова асоциация за тъга. По друг начин не мога да си обясня внушението от онази изящна скулптура с малката „Молеща се” на Камий Клодел или задушаващото „Мечтание” на Роберт Шуман, където красотата наистина стига до някаква задушаваща крайност.

Почти същото е усещането от сонетите на Петрарка или ридаещата серенада на Шуберт, бликаща от цигулката на Ронг Хуанг, но не зная дали не се случва така само с мен, докато другите благополучно отминават. А в онази вкаменяваща студия на Сдислава Шимборска открих една много странна реплика: „Чукам на вратата на камъка – аз съм отвори!” И отговора: „Не мога да те пусна – ти нямаш чувство за участ.”

Май точно в това се състои разковничето: не е възможно да се получи достъп до истинската красота без решаващото чувство за участ. Но си мисля, че все пак за мен вратата е открехната и ми е позволено само да надникна, защото в този епизод красотата плаче с каменни сълзи. Събуждам се и „чукам на вратата на камъка”.

Усещането е, че съм се сдобил с важно преимущество, доколкото очакването ми не винаги е съвсем напразно. За разлика от очакването на онзи странен Годо, чието пристигане е в друго измерение, сега не е така. В този смисъл разполагам със сериозни аргументи.

Последния път В се появи с черна рокля и мина съвсем близо. Когато пианистката прекара пръсти по клавишите; почти усетих вибрациите от разлюляната тишина на Роберт Шуман и после ми казаха, че преди да умре, той полудял. Но това е друга тема и се споменава, защото някога – още преди да срещна В, я виждах на сън - съвсем същата и се събуждах с вик в средата на стаята. Отбелязвам освен това, че прегръдката на Инсомния е бяла и онзи подлудяващ рефрен във фа мажор, посветен на Клара, кънтеше с потресаваща яснота в пълнолунията на всички сомнамбули. Съобразно диагнозата, се касае за слухови халюцинации, но нека не издребняваме; може и да не е съвсем. Така че аз познавах В много преди да я срещна и, когато накрая се случи, не бях нито особено изненадан, нито по-малко луд. Трябва да споделя, че в такива моменти неудържимо ми се иска да я докосна. Но успехите са скромни, защото винаги, когато много бавно ръката ми преодолее собствената си тежест, тя вече е отминала нататък. Спомням си епизода с онзи лудия от „Обядът” на Елена Алексиева, който така и не успя да се справи с гравитацията, когато на „една ръка разтояние” бе застанала в очакване жената с рокля от блестящо ламе. Вероятно гравитацията е сериозен проблем за лудите, не само защото всички са луди, но и защото тези рокли от блестящо ламе са трудни за докосване.

А всъщност, откакто жените започнаха да ходят със скъсани дънки /модерно било/, аз забелязвам около себе си не жени, а крачещи дрипи и така си обяснявам зачестилите напоследък драстични случаи на импотентност. Не е нужно да се споменава за новопоявилата се сред простолюдието тенденция да се шарят с татуировки. По този начин вродената грозота, не само физическа, добива завършен вид. За отбелязване е, че тя - В никога не си позволява заигравки с подобна пошлост. Освен красива, тя е аристократка по дух и знае цената си.

Както вече уточних, спомените ми са много отдавна – преди самото сътворение и преди още В да се е заченала от реброто ми. Тя се появяваше не само в сънищата, но и като внезапен акорд от „Малка нощна музика”, чието ехо самият Моцарт е забравил нарочно върху петолинията, за да не бъде изсвирено неправилно. Засичал съм я като фрагмент от онази странна картина на Димитър Войнов – син - с жената зад пердето, но винаги е била ужасно далеч, дори минавайки край мен. Така и не успях да преодолея тази дистанция, но си мисля, че дори не съм имал желание да го правя. Всяко докосване до конкретна Богиня има за цел нейното развенчаване, което не се връзва с представите ми за изящност. Онази забавна реплика на Байрон никак не е случайна и дори навяваща тъга: „Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той щеше да пише сонети за нея?” Като надникна в друго измерение и прескоча бариерите на своята непосредственост, дори с известна доза цинизъм, стигам до извода, че да – пак щеше да ги има сонетите, само че не за Лаура. А това означава, че докосването, а най-вече участието в креватни изпълнения несъмнено смъква ореола на всяка Богиня. Което е малко тъжно за идеалистите, но никак не е тъжно за прагматиците, определено предпочитащи Богинята гола и в леглото. На мнение съм, че В също не би участвала в ролята на развенчана Богиня. Още повече, че жена, която желае за себе си някой мъж, никога не казва довиждане. Тя употребява една единствена дума: „Ела!”

Тук за малко ще поспра и ще обърна поглед към себе си. Усещането е, че принадлежа едновременно към двете тенденции, което означава, че не вярвам особено на собствените си принципи. Но бих искал да повярвам.

Сега отново ще обърна внимание на присъстващите. Това са предимно любители на изящното слово, музика и изкуство, което значи мои приятели. Не всички ги познавам по име, но те ме знаят и посрещат отзивчиво. Понякога се чудя защо е така, но вероятно те също се чудят. Интересно, че някои от тях – предимно жени – в рамките на една умерена клюка се опитват да обяснят присъствието на В с моето присъствие. Което би било смешно, ако не беше толкова нелепо.

Безсмислено е да ревнувам В от другите мъже. И не го правя. Съвсем естествено, като всяка красива жена, тя разполага със собствено обкръжение от загрижени представители. Аз – като пребиваващ в девети коридор, не мога да претендирам за място в списъка и се старая да не бия на очи. И съвсем естествено, за мен е разпоредена ролята на регистратор. Не зная дали някой го е разпоредил или сам съм го разпоредил, но това е без значение. Истината е, че ако не бъда отстранен, сам бих се отстранил, при необходимост за удобството на В.

Нямам представа кой е фаворитът в тази надпревара и не ме интересува. Интересува ме само В да се чувства добре.

Сега ще се започне отново. Това не е поредното послание на президента за празника на армията, нито обратно броене. Отнася се за изявите на група пишещи, които се самоопределят като такива. Естествено – мои приятели, но това вече го споменах.

Поети. Безброй поети и всички с неистови амбиции да бъдат забелязани. В един литературен сайт ме порази цифрата петдесет и няколко хиляди. Колосална цифра за една умираща държава като тази.

Е да – тук са доста по-малко и доста по-незабележими /не, че другите са забележими/. Касае се за едно регионално сдружение с гръмко название и колосални амбиции, но минимални възможности. Опитвам се да не бъда част от тях. Четат своите стихове и сами са си публика. Не ми се говори за качество на изявите.

Странно е, че четенето започна отдавна, а В още я няма. Това не се е случвало, откакто познавам В. Тя е по-редовна и от Ст. автографа – онзи особняк с тетрадката, колекционер на хиляди, а може и милиони автографи: поети, музиканти, художници, актьори, политици, държавни глави и пр. величия. Най-малко рекорд на Гинес.

Но защо се бави В? Осъзнавам, че не чувам какво се говори там. Не, че ме интересува, но все пак бие на очи някоя лъчезарна глупост. Запознат съм с повечето баналности и безброй клишета от оформилия се сценарий. Има и репортери, но те са други; от В няма следа.

Мисля си за В и се озъртам, за да я мярна, когато се появи в дъното на коридора. Познавам вече ритъма на стъпките и, познавам парфюма и почти целия тоалет. Но тя не се появява. Премислям какво може да се е случило и не мога да престана да го правя. Това е една безсмислена тревога, над която нямам власт.

Времето минава, вижда се краят и всички участници започват да събират своите книжлета. И си заминават. Някой ме кани на поредна разпивка в някакъв бар, но дори не забелязвам кой е. Налага се да тръгвам. Но вече не зная накъде. Всички посоки ми изглеждат еднакво незначителни. Не мога да си представя как ще се прибера в къщи, ще си легна и ще успея да заспя, без да съм видял В. Дори не ми се пие, дори не ми се говори; един камък е легнал на гърдите ми.

Продължавам нататък. Вече е тъмно и над покривите се стрелна метеор. Тръгвам бавно и внимавам да не се спъна по калдъръмите на стария град. Една пресечка, две пресечки; преставам да ги броя. Поне да не беше онази черна котка...

Сега пак и отначало. Много ми се иска да изчезна, но не зная къде. Може би трябва да се скрия от себе си, може би трябва. После още ъгли и още тротоари. Вървя и трупам силуети. Там зад ъгъла се мярна някаква сянка и се насочи към мен. Много позната е тази сянка; някъде съм я виждал.

Сега трябва да се взема в ръце. Случва се нещо особено, което не бях предвидил и сценарият е вече друг. Усетих, че краката ми се подкосяват и започнах да омалявам от кръста надолу. „Аз съм - себе си; очите ми – синьозелени, правдоподобна устата ми. Гостувам в тази вселена – нечий белязан атом“ ***. Повтарям го, за да го запомня. Почти чух този удар на сърцето в изпепеляващата тишина. Има само една такава сянка на света. Тази на В.

Тя се приближи бързо, хвана ме за ръка и произнесе една единствена дума: „Ела!”

 

 

*Бото Щраус – Теория на заплахата

** Бото Щраус – Посвещение

*** П. Стефанова



Тагове:   бдения,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 470185
Постинги: 297
Коментари: 1046
Гласове: 3736
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031