Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2012 21:48 - Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
Автор: raders Категория: Изкуство   
Прочетен: 961 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 27.10.2012 22:14


              Бележки от втора ръка

 

Един ден, събирайки хартия за вторични суровини покрай контейнерите за смет край зеленчуковия пазар, с което си подсигурявах ежедневната доза ракия, попаднах случайно на някакви дребни хартийки и също така случайно хвърлих поглед върху текста, изписан с равен и ситен почерк – вероятно много отдавна. Нямаше да му обърна внимание, но няколко израза ме впечатлиха с описанието на невероятния кутсузлук на своя автор и се зачетох. По-надолу някакъв чешит се оплакваше, че най-накрая след многогодишни тотаджийски изтезания, спечелил шестица от тотото и когато потърсил фиша, оказало се, че жена му подарила стария му панталон на някакъв циганин, а с него заминал и печелившия фиш. Мамка му на такъв късмет !

Продължих нататък и историите, явно автобиографични, следваха в същия дух. Стори ми се, че съм попаднал на нещо познато, но какво, в началото така и не можах да се сетя. По-нататък още преди да прочета текста от целия лист, попаднах на друг такъв лист свит на фунийка и хвърлен на тротоара току  до боклукчийския контейнер явно със същите истории от същия пишман автор.

Като се поогледах около контейнерите, открих и други такива хартийки свити на фунийки.

Изведнъж нещо ми просветна и се сетих за какво става въпрос. Бързо събрах хартийките, които мярнах наоколо и хукнах към пазара. Там на тротоара, току пред сергиите със зеленчуци, видях седнали на малки сандъчета като ваксаджии професор Калитков  и доктор Сиджимков продаваха семки, притурвайки нещичко към жалките си пенсийки, великодушно предоставени им от майката Държава, а малко по-нататък една съсухрена бабичка – трябва да беше над сто години – също продаваше семки. Вниманието ми привлече преди всичко бабичката. Тя късаше от една тетрадка листове и свиваше от тях фунийки за семките. Щях да падна…

На извехтелите корици на тетрадката  съвсем недвусмислено се мъдреше надписа:

 

                                        „ДНЕВНИК  НА  МАРКО  ТОТЕВ”

 

Веднага включих алармата. Та това е самият Марко Тотев великият кутсузлия!…

“Чакай, бабке, сакън – дай тук тетрадката!”

Не се пазарих много. Бабичката  се оказа  сговорчива женица.  Дадох и каквото можах: няколко стари вестника да си къса за фунийки, няколко амбалажни листа, а също така се лиших от стотинките за изконната дажба ракия, но какво да се прави – жертвата си струваше.

Между другото разбрах, че бабичката била  някаква роднина на въпросния Марко Тотев – вече дългогодишен покойник – за разлика от нея.

Прибрах тетрадката заедно с оцелелите хартийки, след което още два часа обикалях по пазара и из махалата наоколо, но намерих още само три четири. Кой знае още колко  се беше затрило.

Професор Калитков и доктор Сиджимков  се шашнаха  като им показах на каква находка съм попаднал.

-          Мамка му! – изръмжа отчаяно професор  Калитков – дългогодишен завеждащ катедрата по литература  към университета – цял живот съм ровил по  таваните, за да намеря нещо такова. Ще зарежа  накрая тия семки. От утре ставам боклукчия. Слушай! – продължи той в пристъп на внезапна симпатия – това тук вероятно възнамеряваш да го публикуваш.

-          Най-вероятно да – отговорих но трябва да проверим дали може да се сглоби нещо. Доста е разпокъсано.

-          Във всички случаи ще може ентусиазира се професорът дай аз да го редактирам !

Брей, че хитрец…Показах му кукиш и си тръгнах.

Разбира се, имаше много загубени страници, но все пак след няколко месечни усилия успях да скърпя  туй онуй. Понеже известна част от дневника се беше затрила съдържанието тук там изглежда разпокъсано, но все пак си струва да се покаже…

И друго, което бие на очи, сглобявайки  и редактирайки  разпокъсания текст, за да  получа нещо смислено, останах с впечатлението, че информацията не съответствува напълно  с това, което съм чувал  за автентичната личност – биографичните данни  се различават  съществено, а може би става въпрос за някой  друг Марко Тотев кой знае …Малко ли са Марко Тотевците, обитаващи  тази част от територията  на  Балканите.  Дали се е получило нещо, трябва някой друг да се произнесе.

 

 

                         ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ

 

…Въпреки, че явно съм присъствал на рождението си, не помня кога и как се е случило. Чух – после – зли езици разправяха, че това е станало в петък на тринадесето число – зодия рак и, че съм се появил заднишката, което много изтормозило горката ми майка и тя едва не умряла, но от тогава та и до днес все така я карам – заднишката. Чух също така, че по онова време минал от там цял табун с цигани и две циганки  довтасали да искат пари, за да развалят някаква магия, която  тегнела над родата, но дядо ми ги прогонил с тоягата, а те го проклели и него, и семето му до девето коляно: “През пари да газиш, сиромах да си останеш, мляко и шекер да пордаваш – гладен и жаден да ходиш, бял ден да не видиш – бяло магаре сайбия да ти стане. Дано кочината да ти се събори! Дано да ти умре прасето! Дано да ти се вкисне виното!”… и т.н. и т.н. – все в същия дух.

Всичко това, разбира се, се сбъдна с най-невероятни подробности. Ами то нямаше и начин да не се сбъдне. От тогава, та и до днес  де що е проклетия неизменно се сбъдва. Впоследствие към закона за всеобщата  проклетия, който някога бях формулирал и чието авторство се приписва на някой си Мърфи – американец – прибавих следния фрагмент: “Дори и да няма начин  да се случи някоя проклетия, тя пак се случва”, но за  това  ще говоря по нататък. Прочее, с този Мърфи така и не можах да се срещна, за да се уточним.

Както вече споменах, дядо ми от клетвите на циганките ли, от що ли, така и не прокопса. Няколко пъти успя да фалира  и започва бизнес от нула, докато накрая окончателно удари катинар на дюкяна. После стана застрахователен агент към някаква фирма – фантом, работеше все с чужди пари, едва не го вкараха в затвора за далавера, която други бяха извършили, стреляха му, подпалиха му плевника, освен  това страдаше от диабет, от хипертония и умря преди да се пенсионира.

Междувременно, няколко пъти  загадъчно му умираше прасето и му се вкисваше виното.

Баща ми тръгна по неговия път и  бе   споходен от същия кутсузлук. Преди да умре, се пропи.

Когато нямаше друга пиячка, пиеше от вкиснатото вино. Но нека не избързваме.

Що се касае до моето детство, няма много за разправяне. Помня, че баща ми ме млатеше здраво още от малък, за да стана човек – такава беше неговата житейска философия – ала все нещо се случваше, я котка ти мине път, я някоя фуста те замотае, я ти завидят за нещо си, така че човек не можах да стана. Вместо това станах адвокат, за което ще спомена пак после…

Нямам спомен и от кръщенето. Разбира се, ревял съм със всичка сила, още повече, че попът бил пиян и ме обърнал с краката на горе – както споменах, при мен всичко върви на терсене – и за малко да ме удави като ме бълбукнал в съда със светена вода. В знак на протест съм му опикал расото. Вероятно ми е станало навик, но и много по-късно, когато съм ядосан, когато имам работа с поп, общинар или държавен чиновник все ми се препикава и ми се ще да му опикая расото.

Този навик в ранно детство не беше сериозно затруднение, защото майка ми ме издокарваше с рокличка – някаква стара дрешка на по-голямата ми сестра – без нищо от долу и аз си пикаех на воля когато поискам и където поискам. По този начин бях си белязал територията  из цялата къща – всичко смърдеше на урина, а пружината на бабиното легло, където ме туряха понякога да спя ръждяса и се прокъса под моя задник.  Това не е болка за умирачка, но когато човек си е роден кутсузлия, този кутсузлук се проявява още в най-ранно детство.

Един ден се бях   заврял под това същото легло гонейки котката, защото много обичах да я дърпам за опашката, но котката, разбира се, успя да избяга, а в това време отвън се чуха стъпки и в стаята влезнаха мъж и жена. Познах ги веднага – това беше по-младата ми леля, която уж имаше задължението да ме гледа, а мъжът беше един местен селски ерген, когото от време  на време виждах да обикаля  край плетищата и да замерва с камъни кучетата, дето го лаеха. Помислих, че търсят мене и реших да си поиграя с тях на криеница, но явно те имаха съвсем други намерения. Чух само, че леля подхвърли: „Имаме късмет – малкият  шебек го няма – вероятно кака го е взела със себе си”.То се знае, шебекът, който го няма бях аз.

После двамата се тръшнаха върху леглото  и то заскърца застрашително. Разръфаната пружина започна да се къса по дължина и по ширина. Накрая ме притисна към пода и не можех нито да се измъкна, нито изобщо да помръдна – ни напред, ни назад. Започна се  някакво ужасно блъскане и охкане, сякаш ме газеше мечка, ама си траех, за да не ям после пердах, дето съм се заврял под леглото и съм обрал всички боклуци. Нямах представа какво правят – мислех, че си играят някаква игричка – нещо от рода на „Ди конче”, само дето не можех да видя кой е кончето и кой – ездача. Но и кончето и ездача цвилеха и пръхтяха, а аз от зор едва не напълних гащите. Само дето от време на време тихичко попръдвах. Добре, че тази кушия бързо приключи и те станаха  от леглото. Било що било – щеше да мине и да си замине и никой нямаше да усети, но  когато човек си е без късмет, все ще го споходи някоя непредвидима мерзост. Вероятно съм се понамръзнал  под леглото, защото изведнъж ужасно ми се прииска да кихна. Така и не успях да устискам и кихнах доста гръмогласно.  В стаята настана някаква паника и след миг се показа разрошената физиономия на леля и ме измъкна навън.

-          Абе ти, какво правиш тук!

-          Играех си с котката – и добавих с необходимата сериозност – но  знам вие какво правехте. Играехте си на “Ди конче”.

Леля ме стрелна заканително:

-      Да мълчиш, чуваш ли! На никого да не казваш!

И ми издърпа ухото. Но всяко зло, за добро. След малко леля се върна, като изпрати онзи хаймана и ми донесе цяло пакетче бонбони “Кръц кръц” с уговорката да си мълча. Така и направих. Спазих мъжката дума.

Нещо повече – престарах се. Когато мама се завърна аз със подобаваща сериозност и заявих:

-          Мамо, пък аз няма да ти кажа, че днес леля  Пена  и чичо Марин си играеха на “Ди конче”.

За мое учудване мама също ме стрелна кръвнишки с очи  и просъска:

-          Шшт. Да мълчиш! На никого да не казваш!

И ме зашлеви. Понесох шамара с тайната  надежда, че може и тя да ми купи бонбони, но не би.

Бях напълно объркан. Тогава открих правилото, че “не винаги, когато те бият е за добро”.

 

В нашата стара къща  всичко беше от старо  по-старо. Дядо ми я наследил от баща си, той пък – от своя баща. Всичко хъркаше и трещеше – врати, прозорци, черчевета, в старите мебели непрекъснато скърцаха дървояди. В старите долапи в стената баба ми нареждаше старите си парцали, вероятно останали още от старата и свекърва: дюшеци, черги, юргани – всичко беше извехтяло, пожълтяло, продрано, но никой дори не помисляше да се отърве от него и да го изхвърли на боклука. Тук всичко се трупаше с години, дори – с векове.

Що се отнася до моя милост, още щом смених рокличката с панталон – помня това велико време – веднага стана ясно, че ще износвам на по-големия ми брат старите гащи, той пък от своя страна износваше старите гащи на още по-големия. То се знае, че тези овехтели одежди бяха покрити с разноцветни кръпки най-вече на задника и на колената. Дори имах едни наследени шаячни панталони, чийто цвят някога може да е бил тъмно син с една червена и една зелена кръпка на задника. Но това не смущаваше никого. Тук повечето малчугани ходеха така, независимо дали родителите им са бедни или богати. Дори богатските изглеждаха  понякога по-зле, тъй като родителите им  бяха невероятни пинтии. Много често можеш да срещнеш  лятно време  някое  хлапе издокарано с дебел шаячен клин и босо, а зимно време се размотава с продрана риза.

Тази мода се лансираше и при по-възрастните. Общо взето циганията беше тотална.

И този факт се дължеше не само на  трайната сиромашия по нашенско, но най-вече и преди

всичко на пословичната стиснатост на нашите хора.

Те бяха такива големи скръндзи, че ядяха най-вече сух хляб и лук, а всичко останало

превръщаха в пари, които пък криеха в дюшеци, под стълбища, по тавани, по мазета, дори в буркани, които заравяха някъде из дворовете. Случваше се да умре някой старец и никой не знаеше къде са скрити парите му. Дърти пергиши – гладуват, ходят дрипави като цигани, къщите им аха – да рухнат, ако се почеше някой бивол о зида, а парите – заровени някъде в буркани известни само на тях. Умират и не казват дори на близките си. В такива случаи роднините се събират, грабват кирки и лопати и започват да копаят на посоки из двора, белким уцелят нещо. Ама ядец!

Тази пословична любов на нашенци към парите, вероятно има дълбоки корени   в историята на нашия край. Мислил съм по този въпрос вече като възрастен мъж и дори веднъж попаднах на  една любопитна подробност из историята на древния Рим. Оказва се, че император Веспасиан – онзи, който обложил с данъци обществените тоалетни  в  Римската империя  и сътворил крилатата  фраза “Парите не миришат”, е роден не къде да е, а по нашенско. Това обяснява всичко.

Но да оставим негово величество императора да почива в мир и да се върнем при нашите хора.

Ще спомена набързо, че когато моят прадядо  пукнал – бог да го прости – наследниците, както е прието, грабнали кирките  и започнали да  копаят из двора, търсейки заровеното “съкровище” на дъртия цинцарин. Те копаели предимно нощем – такова  било поверието – да не би – сакън – парите да вземат да избягат и си светели с газениче. В тъмнината не забелязали, че наистина разкопали някакво гърненце, което останало малко в страни от трапа и се показвала само едната му половина. Сутринта, когато пак отишли по видело, гърненцето, разбира се, вече не било там, а се виждало само мястото където  е било закопано – една малка вдлъбнатинка – съвсем близо до повърхността. И се започнала една разправия – не ти е работа. Кой го е взел, кога го е взел…Ти си го  взел, той го е взел, онзи го е взел и т.н. Изпокарали се и се разделили с псувни.

На другата сутрин намерили гърнето – захвърлено в градината и веднага се юрнали към него, но

както би могло да се очаква, в него се мъдрело едно съвсем прясно лайно. Вдигнала се още по-голяма гюрултия: от кога е лайното, чиьо е лайното, твоьо ли е, негово ли е и пр?

Старите българи по онова време  в своята блажена простота, още не били запознати с един от моите основни принципи, формулиращи закона за всеобщата проклетия: “Когато търсиш гърне със злато, вероятно ще попаднеш на гърне с лайна.”

Наскоро след това  местният пастир зарязал стадото  и се запилял някъде към областния град. По- късно се разчу, че вдигнал там къща на три ката и станал общински съветник. Чак тогава нашите започнали да се чешат по вратовете и да изпадат в съмнение. Дядо – наивникът – дори ходел в града да търси справедливост: “От къде имаш парите?” “ Ами – пестях”… Яж си ушите!

 

В моето младенчество се напикавах редовно нощно време и това много притесняваше и ядосваше майка ми. Отначало тя непрекъснато ме подменяше, но по-късно изглежда това  и натегна, а може би беше много уморена, и ме оставяше така нощно време – опикан до уши и увит в чергите като компрес. Това щеше да е бял кахър, ако по-голямата ми сестра  не беше се изхитрила и нощно време – особено през зимата – вместо да ходи вън по нужда тя намерила голяма леснотия – просто отмятала моите завивки и се изпикавала върху мен. Сутрин ме вдигаха целият мокър, смърдящ на урина и разтреперан от студ и майка ми – проклинайки и шамаросвайки ме по задника – ме набутваше в дървеното корито, за да ме изкъпe, а аз ревях с всичка сила като морска  сирена, та чак разлайвах махленските кучета. Така щеше да продължи кой знае до кога, ако сестра ми не беше сгафила една вечер. Станала и полусънена по навик се  изпикала в леглото ми, забравяйки, че същата вечер мен ме няма там. Бяха ме изпратили на  село на гости на другата ми баба. На сутринта майка ми изобличила нахалницата и я понаплескала, но това едва ли е компенсирало  боя, който бях изял заради нея.

После се оказа, че аз отдавна съм престанал да се изпускам нощно време.

Още тогава, в най-ранна младост, благодарение на многобройните си патила, успях да формулирам един основен принцип на битието: ”За предпочитане е да пикаеш в чужди гащи, отколкото в собствените. Така или иначе боят ти е в кърпа вързан.”

И още едно важно заключение:  „Не е съществено кой е пикал и кой – срал, потърпевшият във всички случаи съм аз”.

И понеже усетих как са  ме изработили, една вечер  си го върнах тъпкано. Изпиках се върху спящата ми сестра със съвършено чиста съвест. Но понеже това ми се стори недостатъчно, се и изаках.

Боят, който изядох на сутринта от баща ми не можеше да се сравни с нищо, но това  изобщо не ме лиши от удоволствието от възтържествувалата справедливост.

-        Защо, бе, защо!- ревеше баща ми, налагайки ме по гол задник.

-       Защото не можах повече – отговорих аз хлипайки.                                                      

 

Тази констатация се утвърждаваше ежедневно и аз започнах да свиквам дотолкова, че  считах за невъзможен благоприятен изход в каквато и да било ситуация. Започнах да си създавам комплекси и да придобивам аутсайдерски реакции. Всички премеждия от най-банален характер  като че ли се струпваха все на моята глава.

Един ден като скитах из махалата бос и сополив от съседната уличка изскочиха група малчугани на моята възраст и профучаха покрай мен със светлинна скорост. След тях подтичваше, псувайки дядо Йордан – драката и размахваше бастуна. Аз, като всяко любопитно хлапе, се спрях да гледам сеир. Но дядо Йордан  дотърча при мен и ми опали набързо няколко бастуна по задника.

-          Гиди, калпазанино, ще ми крадеш от ябълките а! – виеше от гняв старикът и млатеше с бастуна.

-          Чакай, бе дядо Йордане, не съм бил аз !..

-          Не си бил я, не си бил. Аз много добре те видях баш на върха на “Карастоянката”.

Проклет старик. Като усетих, че няма да  миряса, си плюх на петите, ама каква файда. После разбрах, че онези влезли в градината на стареца да крадат ябълки, а аз отнесох боя.

Вечерта се оплаках в къщи на нашите, но баща ми вместо да ме защити, ми тресна един шамар във врата.

-     Будала, защо си се оставил да те бият!

Ревнах от гняв и обида, но много по-късно – вече възрастен мъж – осъзнах, че е бил прав.

Значи, не е важно дали си виновен или невинен, важното е да не се оставяш да те хванат. Само, че както е казал народът: “бой и  е…….  не се връщат”. Много мъдра приказка. Проумях това, когато  нищо не можеше да се промени. А и как да го промениш при такъв кутсузлук. Кутсузлукът се превръщаше в съдба. Няма мърдане.

Някой изял мармалада – кой е виновен – разбира се – аз. Ето ти боя.

Някой отмъкнал яйцата от полога – пак аз виновен  и пак – бой.

Някой си избърсал муцуната с пердето – все аз и все  аз…

Разбрах отрано, че тази тенденция ще продължава цял живот. Писано било…

Спомените от най-ранното ми детство вървяха все в тази посока. Дори в случаите, когато нямаше начин как да не спечелиш, в края на краищата късметът се оказваше ялов. Помня един случай на бъдни вечер, когато се разпределяше баницата с късметите. Самата баница, която баба ми майстореше с голямо старание и любов, беше така направена, че нямаше начин  да не уцелиш нещо. Разбира се, всички се оказаха късметлии. На един се падна едно, на друг – друго, на мен се падна стадото с овцете и аз много се зарадвах, защото  като всяко дете, обичах животните. Казах си: “разгеле, най-после и на мен ми потръгна” и си легнах доволен.

Същата вечер вълците нападнаха стадото и го изтребиха до крак. Събуди ме в полунощ някаква гюрултия по двора, кучето лаеше и квичеше. Чух, че баща ми изскочи навън и след малко пушката изтрещя в тъмнината. Всички хукнахме  среднощ към кошарата, която беше на другия край на двора – аз шляпах бос по снега, но  овцете бяха изтърбушени до една, от вълците нямаше и следа, кучето се беше свряло някъде, а овенът, който единствен геройски се беше спасил от вълчите зъби, лежеше прострелян в снега и береше душа. Пияният ми баща  в тъмното беше уцелил него. Заклаха го, да не се мъчи.

Прибрах се тихичко, завих се през глава и се наревах до насита. После съм заспал. Помня , че няколко пъти се пробуждах, хлипайки.

Но, както казват, всяко зло за добро. На сутринта по Коледа у нас настана велико стълпотворение. Цялата махала се беше събрала в нашия двор, всички деряха кожи и режеха мръвки, на няколко огъня се вареше курбан, кучетата влачеха черва и кокали, а циганките с бакърчета  клечаха край стобора. Най-голям късмет извади прасето. Отложиха екзекуцията му с цели две седмици.

На следващия ден  баща ми тръгна с още двама  пишман ловджии – въоръжени до зъби – да

трепят вълците. Върна се привечер, пиян като мотика, а на поясока му висяха  убити две гарги.

След една седмица вълците натръшкаха  овцете на единия от неговите приятели. Реакцията беше същата и резултатите – същите. Този път баща ми се върна с три гарги. Нещата се промениха в положителна посока едва, когато вълците обезкостиха една телица на кмета. Тогава организираха много голяма хайка и успяха да прогонят глутницата в съседната околия, а един вълк убиха  и  го проснаха пред кметството, за да се фотографират с него. За кодош на селото вълкът бе прострелян от най-калпавия ловец  от дружинката – баща ми. Както винаги пиян, той бе стрелял по един заек, който изскочил от драките, но разбира се, след стрелбата заекът продължил да си бяга безпроблемно. В същото време се чуло вой и квичене и когато ловджиите отишли да видят  да не е пострадало някое куче, на полянката зад драките намерили проснат в снега огромен вълк  да бере душа. Бренекето го цапардосало  баш зад плешката. По-нататък по посока към близката горичка се губели следите на още четири вълка.

След тази случка баща ми бе въздигнат  от нашите селяни на нивото на общонационален герой и почетен гражданин  т.е. – селянин – на селото. Няколко вечери той не се прибра изобщо у дома и обикаляше с тайфата от къща в къща, където ядяха и пиеха до безсъзнание, а хората се чувствуваха  едва ли не длъжни да ги хранят и поят. Накрая майка ми го откри  в циганската махала – легнал и заспал в една циганска колиба, сред цял рояк цигани, циганки и безброй малки  циганета.

Старите цигани на една страна се хранели с някаква мърша, младите – на друга страна правели секс, а дечурлигата – сополиви и мръсни – пълзели наоколо и вдигали врява.

Майка ми си го прибрала с помощта на по-големия  ми брат и цяла седмица по-късно не можеше да го изчисти от въшките. Това, разбира се, изобщо не помрачи славата му на баш ловджия и гуляйджия. Славата му се носеше нашир и на длъж по цялата околия. Черпеха го наляво и на дясно, дори започнаха да го търсят от съседните села  да участва в хайки за вълци. Този триумф щеше да продължи кой знае до кога, ако един ден той, стреляйки по някакъв вълк – единак, не бе уцелил на кмета кучето.

 Както вече споменах, серията от кутсузи започна още от най-ранното ми детство. Ако раздаваха ябълки, на мен неизменно се падаше червивата, от великденските яйца – запъртъка, от кокошката – трътката, както и най-жилавата пръчка, ако трябваше да ям бой. Дори моят адаш – магарето Марко, с когото общо взето се погаждахме, накрая ми извъртя много мръснишки номер, та заради него, пак отнесох боя.

Между другото с него сме се родили  в един и същи ден, поради което баща ми решил, че е най-удачно и двамата  да ни кръстят Марко – т.е.- адаши сме си  още по рождение, но не се знае кой на кого е кръстник.

 Един летен ден  посред обяд, баща ми се върна от кръчмата  здраво пиян, натовари  адаша с две буренца вода, курдиса и мен върху самара и заръча да ги закарам на жетварите, които жънели на  голямата нива и били ожаднели. След което удари на магарето една тояга по задницата и легна да спи, че бил уморен.

Отначало всичко вървеше нормално и имаше надежда да стигнем сполучливо  до целта.

Адашът мързеливо  пристъпяше с наведена глава и клепнали уши под палещото слънце, пръхтеше и разгонваше мухите, въртейки опашка наляво – надясно, като от време на време забърсваше и мен по муцуната, но общо взето напредвахме безпроблемно.

 Проблемите възникнаха  след появата  на онази превзета магарица на Дъндъровите, която пасеше на другия край на поляната, ама не си пасеше мирно и тихо както  му е редът, ами взе, че се разрева призивно и пискливо, сякаш  искаше да каже: „виж ме каква съм хубавица.”

 Марко наостри уши  и отговори с възторжен рев, след което се понесе нататък с невероятен галоп. Буретата подскачаха върху гърба му – аха – всеки момент да се изтърколят, аз също подскачах върху самара, крещях и дърпах юздите, за да го спра, ама проклетникът изобщо не ми обърна  внимание и връхлетя върху магарицата  с пълна скорост и насочено оръжие.

 След като се изправи на задни крака, аз се  изтърколих на земята и буретата също се изтърколиха по склона – иди, че ги гони.

 Върнах се в къщи ревешката – натъртен и охлузен, а на всичко отгоре онова пиянде – баща ми –отново ме напердаши, за това, че не съм успял да озаптя магарето. Съвсем в реда на нещата – адашът  вече се бе завърнал преди мен и пръхтеше с клепнали уши под сайванта – кротък и хрисим, все едно, че нищо не  се е случило. Процедурата се повтори: баща ми курдиса пак буретата на гърба му, метна и мен върху самара, заръчвайки ми да си отварям очите и го напъди  нататък по улицата, след което легна да спи. Но този път аз се изхитрих: вързах  на очите на  магарето един парцал и го подкарах слепешката по пътя. Сега всичко мина благополучно. Дори когато се чуеше отнякъде призивен магарешки рев, Марко само вдигаше глава, озърташе се насам натам, но след като не можеше да види нищо, продължаваше унило нататък, накъдето  го карам. После си нямах  друга работа, та взех и разказах на майка ми историята, но когато попитах защо Марко е скочил върху магарицата, тя ми завъртя един шамар /очевидно в нашите отношения без бой нищо  не минаваше/ и  ми обясни, че било срамно  да се говорят такива  неща, но понеже жетварите  се разсмяха, тя смени тона  и започна  да ме залъгва, че  Марко се изправил, за да се огледа от високо къде има по-хубава трева.  Приех обяснението с известни резерви. Тези резерви нараснаха още повече, когато наскоро след това засякох в храстите край реката  чичо Милю качен върху леля Пена – правеше нещо. Чуваше се само пъшкане и грухтене. Да имат да вземат, но нямаше как да се предположи, че се е качил  там, за да види къде пашата е по-добра. Този път си премълчах за находката, за да  не отнеса пак боя, но вече си имах едно наум.




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. stefbelchev - Възхитително и майсторски съчинено и написано...
22.12.2012 01:13
Много се смях! Но и много скърбях, защото си припомних подобни детски лични преживявания. Мерси!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raders
Категория: Поезия
Прочетен: 922078
Постинги: 370
Коментари: 1149
Гласове: 4068
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031