Старият писател не успя да довърши разказа, защото нещо в текста се губеше. Напоследък все повече се появяваха бели петна в паметта му и се чудеше кое как и къде се е случило. Обикновено лете, преместваше писалището на терасата, за да посреща  изгревите, защото вечер не можеше да спи и предпочиташе безсмислените разходки между Стрелец и Касиопея*. Сутринта рано нямаше много минувачи; обикновено неколцина бързащи за работа и хладината го спасяваше от летаргията на безкрайните делници, защото нямаше какво друго да се случи. Понякога се появяваше със своята торбичка и онази лудата, придружена от своеобразна свита улични котки, които тя хранеше ежедневно по няколко пъти. При нея долитаха ята диви гълъби, врабци, дори свраки; някои от тях се осмеляваха да и кацат по раменете, като изискваха настоятелно своите дажби, а тя успяваше все пак да обърне внимание на всички.

В локвата край кварталната градинка по време на дъждовете се появи внушителна популация от попови лъжички, които тя също така старателно обгрижваше, доливайки вода в локвата, след настъпилото засушаване. На нейните грижи можеше да разчита почти цялата фауна от кварталната общност, включително и насекомите.  Безкористната  дейност на тази жена беше достатъчно трогателна, за да привлече вниманието на писателя, но имаше още нещо, което му се губеше и той напразно се мъчеше да го изрови от руините на паметта си.

Разбира се, тя беше съвсем невзрачна женица на средна възраст, обличаше се някак странно и по странен начин мълчеше, но се носеше мълва, че умеела да разговаря с всички тези божи твари. В очите и имаше нещо тъмно и гаснещо, което му изглеждаше някак познато, но не успяваше да се сети къде и кога се е случило. Това по особен начин му действаше, дори го събуждаше в полунощ, макар че беше винаги буден и стана причина да се застоява дълго на прозореца в очакване да улови сигнал или фрагмент от нещо забравено, парче от спомен или следа от метеор. Но то беше заровено толкова дълбоко под толкова натрупани пластове от години и мълчания, че усилията му винаги пропадаха в най-тъмното място от подмолите на Лета**. Някъде връзката се късаше, някъде някой си заминаваше; споменът потъваше в коридори от тишина или се спотайваше зад безброй затръшнати врати.

Той бе решил, че трябва да разговаря с нея, но все отлагаше разговора по непонятни причини; само тази болка горе вляво му подсказваше, че някога нещо се е случило или е било съвсем нищо и никакво, но оставило след себе си странни състояния на притихваща тъга.

Откакто бе оглушал, старият писател много обичаше да слуша музика и ходеше на концерти, защото за разлика от всичко останало, музиката не бе изчезнала в небитието. Предимно след полунощ, когато тишината ставаше все по-плътна и през угасналото му въображение преминаваха гласове и сенки, някой в мислите му задкулисно си тананикаше. Опитваше се да си представи сцени от Вагнеровите тържества, тъй като в просъница бе получил известие, че в Байройт някой го чака, колкото и нелепо да изглежда подобно предположение. Преживяваше многократно триумфа на Мария Калас, защото някога бе жадувал да докосне ръката на нейната умираща Норма; после нищо не се случи, а накрая старостта придоби особен нюанс на продължаваща есен. Между многото гласове, които идваха и си отиваха, остана един, когото не успяваше да се присъедини към останалите и той продължи да го навестява с упорито постоянство; не можа дори да разбере от къде идва и на кого принадлежи.

Някога – много отдавна – вероятно в минало прераждане, през сънищата му прелиташе една птица; тогава все още имаше сънища с прелитащи птици и все още можеше да измисля приказки за принцове и жаби. По същото време написа първия си стих и птицата кацна на прозореца, а когато разбра, че е влюбен, все още не знаеше коя е щастливката. Съвсем смътно, почти на ръба на небитието в паметта му изплуваха фрагменти от оня забравен конкурс за млади дарования, когато внезапно откри, че същата тази птица е там – една от всички в цялото ято, което се кани да полети. Нямаше спомен за лицето и; то беше някак лишено от контраст – почти ефирно, но гласът бе същият; в това не можеше да има съмнение. Още тогава – през този кратък епизод на нейното участие с невероятната Бътерфлай, отново се появи /или по-скоро за първи път/ онази приглушена болка вляво и очите му се замъглиха, а когато миг след това с последния мах на диригента, оркестърът се умълча и всички многоточия застанаха на мястото си, тя бе изчезнала от сцената и аплаузите – стихнали. Изведнъж проумя, че мигът е отлетял или продължил твърде много, защото по разместването на столовете се досети, че приказката е приключила, а той самият е само част от персонажа – също толкова сив и също толкова безлично устремен към изхода. Малко по-късно или много по-късно, когато прочете вестниците научи, но не искаше да повярва, че наградата е получила друга участничка – една личност от утвърдените имена, а за нея /птицата/ се споменаваше съвсем бегло, почти в периферията на приумиците – нещо в смисъл, че се касае за новоизгряващ талант с перспектива за развитие и т.н.; не успя да продължи, защото горчилката го задави и омерзението нямаше граници. За него безспорна фаворитка си остана тя и не можеше да има съмнение в подчертаното и превъзходство като глас и като присъствие, но продажното жури, както винаги, бе успяло безгрешно да провали и този явен талант.

След този епизод тя изчезна напълно и повече не се чу нищо за нея – нито като изява, нито като личност. Търсеше я напразно и нямаше представа колко години изминаха от тогава, но нищо ново не се случи. Дори името и си остана неизвестно, сякаш бе съвсем ничия и той започна да се съмнява дали изобщо е съществувала; всички вдигаха рамене и не можеха да кажат нищо определено. Някой подхвърли, че вероятно е заминала някъде или още по-вероятно, се е омъжила и впоследствие – сменила името си, но във всички случаи с кариерата е приключено, защото обикновено така се случва с талантите без име. Така постепенно всичко притихна и всичко посивя в сивотата на безкрайните делници; нямаше смисъл да се целуват жаби, защото принцът остаря и онази локва долу си има друга принцеса. Когато в следващото измерение птицата отлетя и съзвездието Касиопея премина зенита, старият писател отново мислеше за нея, но тя нямаше образ и никак не бе променена в мислите му, докато той самият изглеждаше ужасно променен; имаше много тъга в тези посребрени есени и много забрава в спомените. Сега ползваше таблетки заради болката вляво, за разлика от някога, когато нямаше нужда от таблетки, но и самата болка беше по-различна. С течение на времето старият писател започна да различава болките  и ги поставяше в съответните категории, съобразно степента на безнадеждност. Имаше болки, които си мълчат в ъгъла или разговарят с паяци, а и такива, които вият в небесата и трупат пепелища, обслужвайки безкрайната върволица от умиращи феникси. Постепенно каталогът се препълни и нямаше място за всички гастролиращи болки, поради което реши, че това е най-нормалното състояние на света.

Прозрението го озари внезапно едно утро по време на изгрева, когато тишината започна да просветлява и птицата отново долетя. Той беше слушал нейната песен много отдавна, почти винаги и сега отново я слушаше, защото тя притежаваше човешки глас и имаше способността да разговаря с глухи; не можеше да се съмнява, че това е тя – онази лудата, но в друг епизод и друг сценарий. Старият писател веднага се досети, защото само лудите умеят да разговарят с глухи и да превръщат спомените в птици. Чак сега успя да си обясни къде е изчезнала толкова дълго и защо непрекъснато мисли за нея. Всъщност, тя винаги е била наоколо и винаги му е изпращала послания по всевъзможни начини, дори по време на безветрие и дори, когато всички възкръсващи феникси си имат друга работа. Жената, която е част от вечността. Жената, която  разговаря с птици, риби, насекоми, защото ролята на Бътерфлай е заета по съвместителство. Тя е, разбира се и песента е същата, дори няма нужда от представяне и няма нужда от жури, а публиката се състои само от един човек. Чак сега, с последния колапс на миокарда историята се повтаряше неизменно и тя е протегнала ръце, за да го докосне, защото това докосване му е необходимо. Винаги бе знаел, че е необикновено красива – още преди да я погледне и още преди да се е родила – вероятно от времето, когато авторът убиваше своята Бътерфлай, за да я обезсмърти и, когато кралят забрани да се пикае на стълбището през антрактите. Искаше му се да добави, че подобни превъплъщения са най-малко странни, но с удара на гонга причината се оказа доволно обяснима и той престана да я търси.

-         Тук съм, защото винаги съм знаела, че ме чакаш.

Ето го и нейният глас – същият, който бе слушал насън и, който не може да се сбърка дори от глухия маестро.

-         Чаках те – потвърди той, – но идваш много късно.

-         Не е късно. Напротив, сега се започва. Знаеш ли как умират чучулигите?

-         Зная, защото съм виждал. Умират по време на полет. Летят, пеят и ... умират.

-         Всъщност, това е кръговратът. Летят и пеят, умирайки, поради преходността на материята, но песента не умира. Песента никога не умира...

-         Чаках те – повтори той. – Онази птица на прозореца беше ти и онази лудата с котките – също.

-         Любовта винаги е особено луда. Това не е любовта на Бътерфлай; друга е.

-         Може би любовта на чучулигите. Винаги има един на сцената и един сред публиката. Онзи букет с повехнали незабравки понякога ми напомня за себе си.

-         Носил си ми букет?! Но това е хубаво...

-         И тъжно. Няма по-тъжно нещо на света от един захвърлен букет. В него е събрана болката на всички пресъхнали извори.

-         Тогава играех Бътерфлай. И имаше много цветя. Тя винаги ги е заслужавала.

-         Чаках те. И си мисля, че тя не е умирала.

-         Не е. Бътерфлай никога не може да умре. Само е малко полудяла. Онзи епизод с умирането е странна приумица на либретиста. Но в операта често се случва.

-         Така е. Полудяването не се счита за част от играта. Но в живота често се случва.

-         Там либретистът е Онзи горе. Не ми се иска да му бъда редакторка; вероятно ще открия безброй недомислици.

-         Нито пък аз. Защото ми предстои скорошна среща с Него.

-         Тревата, вятърът дъжда. Изгревът през юни и акорд от среднощно пиано. Все пак има нещо много красиво между всичките Му недомислици.

-         Все пак има.

-         Поради което животът ми се представи в доста по-различен вид от някаква си ария. Насекомите също се обичат.

-         Обичат се. Но арията беше особено красива, дори започнах да се задушавам. Аз веднага ти присъдих наградата.

-         Вече не ми е нужна никаква награда. Преживях го.

-         Но аз не мога да го преживея.

-         Налага се да преживееш и продължиш. Онзи разказ с пясъчния часовник на стареца би трябвало да има продължение. Не е възможно всичко да приключи с приключването на детството.

-         В детството ми има едни ниски хълмове с много трева и много слънце, а всички жаби са омагьосани принцеси. Лете ходех на гости на моята баба. Не можеш да си представиш колко е хубаво да си имаш на село баба, която те очаква.

-         Имал си щастливо детство.

-         Обичах да спя на двора в една копа сено. Звезди, нимфи и цикади. Миризмата на сено е упойваща. Онази дребна звездичка в съзвездието Кентавър /най-близката/ светеше за мен. Вероятно това си била ти и вероятно – все още. Зная го отдавна.

-         Разбира се, това е Проксима, но бих желала да съм аз. Фуорите*** на Проксима са особено красиви през юни.

-         Чаках те и знаех, че те има.

-         Бих скочила при тебе в сеното. Бих го направила без да се замисля. Отдавна подобно нещо не ми се е случвало.

-         Моята баба умря с отворени очи. Така е, защото пясъкът е изтекъл. Всички пясъчни часовници притежават този недостатък.

-         Обичам да бъда хвърлена в сеното – продължаваше тя унесено. – Направила съм пропуск може би, защото никога не съм знаела, че е възможно.

-         Така е, защото пясъкът е изтекъл – повтори той. – От този пясък не може да се издигнат замъци.

-         Обичам песента на цикадите и полета на полудели сови. Нощем има едни диагонални светлини, които се спускат надолу по реката. Отдавна са угаснали.

-         Така е, защото накрая всичко угасва и залезите са белязани по особен начин. Днес един човек с много тежка диагноза рисуваше залези.

-         Сега не бих могла да изиграя финала на Бътерфлай; става ми студено. Няма как да понеса цялата и болка, без да полудея. Тогава също не можех да го правя.

-         Така е, защото публиката е твърде разумна. Никой не би се лишил от преимуществата на урбанизацията заради една копа сено и фуорите на Проксима.

-         Всъщност, знаех къде си и кой си; виждах те насън. Благодаря за цветята!

-         Чаках те.

-         Няма начин да не си чакал; ти беше онзи Карлсон, който никога не успя да достигне своята Алиса. Но достатъчно беше да те виждам, когато стоиш на прозореца и да зная, че те има. Това е много важно.

-         Чаках те.

-         В този епизод е невъзможно да скоча в сеното, поради изтекъл срок. Драмата на Бътерфлай е приключена и часовникът не може да се завърти обратно.

-         Приключена завинаги?..

-         Не завинаги. В следващия цикъл либретото е по-различно. Записано е в огледалото на онази кална локва.

-         С много жаби и сънища с черни котки.

-         С фуорите на Проксима и копи сено.

Старият писател посрещна изгрева по обичаен начин – седнал на терасата с най-щастливото изражение на света. Когато една съседка отсреща забеляза, че не е променил позата си няколко часа, влязоха в жилището и го откриха все още унесено загледан на изток – точно така, както бе отпътувал завинаги.

Погребаха го на следващия ден в централните гробища. Странното бе, че дойдоха много хора, дори тези, които не го обичаха особено. В края на процесията съвсем тихо и съвсем кротко пристъпяше онази лудата. Беше тържествено погребение и се произнесоха много прочувствени речи. Чак тогава откриха, че разказвал красиви приказки, което не успяваха да направят, докато бе жив. Когато всички си тръгнаха, тя засади на гроба няколко незабравки. После на близкото дърво кацна една врана и започна да си приказва с нея.

*         Съзвездия

**       гр.      Реката на забравата

***    астр.   Периодични проблясъци при някои звезди с малка маса.