04 12 79
Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/
Аз идвам, мамо. Идвам, идвам...
Безкраен път към тебе извървях.
Една сълза, една молитва –
самотен път, самотен грях.
В градини от тъга съм разпиляла
безброй, безброй сънувани цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.
И всеки цвят е eсенно вълшебство –
откраднат сън от лунната дъга.
Далечен цвят, далечно детство,
в притихнали градини от тъга.
И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина.
Цветя, цветя – копнеж и клетва –
и светлина, и светлина…
Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.
Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча!
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…
Ще идвам тихо, тихо ще почукам –
в случаен дъжд, случайно прошумял,
в приспивната соната на капчука
и ехо от забравен карнавал.
Ще идвам с полета на птица
в спектакъл – неизменно млад,
с усмивките на моите връстници
и шепот на бленуващ листопад.
Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
отрано стъпкан цвят.
В измислени безпътици се лутах.
Измислени галактики събрах.
Видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.
Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач. –
Среднощен бриз, среднощна самодива –
среднощ като нестихващ плач.
Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот. Гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…
Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…
