Ситуацията се оказа максимално тревожна и трябваше да се вземат спешни мерки, за да се спре този колапс в рейтинга на партията. С наближаването на президентските избори рейтингът се сриваше тотално, въпреки усилията на шефа да излъска образа на нашия кандидат и този процес  нарастваше неудържимо. Поначало самият избор на подходящ кандидат се оказа максимално труден, но шефът не се вслуша в съветите ми и наложи една харизматична личност, която според него ще събере достатъчно активи сред електората, хранещ инфантилна надежда, че с издигането на подходяща фигура на този пост, ще се решат проблемите с изхранването, парите, безработицата, престъпността и пр, и пр – все неприятности, които продължават да се натрупват върху главата на бедния мамулювец, въпреки дилетантския извод на политическите ветрогонци, че народът винаги има право.

Ами добре – щом винаги има право, нека му осигурим възможността да ползва това право по подходящ начин. Но шефът, така и не успя да проумее какво точно се изисква. Разбира се, фаворитът на шефа беше някаква парфюмирана личност, разбира се, професор по право или икономика /чунким има значение за нашия селянин/, безспорен ерудит, който лееше потоци от мед и масло по посока на избирателите и громеше политическите си опоненти по медиите аргументирано, точно, /както и те – него/  и, ако това се случваше в някоя бяла държава, победата му беше в кърпа вързана. Но уви – нито държавата е бяла, нито електоратът – с всичкия си; ясно, че се касае за държавата Чалгария, където всичко е с краката нагоре, така че са нужни съществени корекции в начина на мислене; за съжаление тук няма кой да мисли, освен аз разбира се, което ме изправя на нокти в намерението ми да им налея малко акъл в тъпите глави, сякаш имам около себе си не политици, а овни.  Проблемът, естествено, се състоеше във факта, че конкуренцията бе избрала същия подход, като този на шефа, така че подобен вариант се оказа максимално губещ, защото всички затъваха в блатото на разливащата се помия. Съвсем логично социологическите изследвания отчитаха спад на доверието и този процес се оказа неудържим. Колкото по-бляскави победи жънеше нашият човек на телевизионния екран, толкова по-калпави резултати отчитаха социолозите по време на предизборната кампания и при това положение шефът трябваше просто да си подаде оставката, но копелето беше достатъчно надуто и амбициозно, за да продължава да порти работата.

Що се отнася до мен, аз бях един от заместниците и определено обирах негативите от калпавата му политика. Знаех отдавна, че резултатът ще бъде плачевен, но онези не ме послушаха и подкрепиха неговата версия /аман от натегачи/; сега ще сърбаме колективно попарата за тази недалновидност.

Накрая не издържах да бъда фигурант в тази пародия и взех събитията в свои ръце. Един ден, когато шефът замина на поредното си турне в провинцията, събрах моите хора, включих още известен брой клакьори от всевъзможни бардаци, за да има кворум и му спретнахме по класическата схема един добре оформен вътрешнопартиен преврат. Когато долетя спешно обратно – син-зелен от ярост – и почна да се ежи, направо го изритах от партийната канцелария; да върви на майната си, като не разбира от дума.

… И за нула време всичко бе подменено и префасонирано. Разбира се, заместниците и заместниците на заместниците бяха все мои хора; не мога да понасям дървени философи да учат баща си как се правят деца, така че сега победата ни е в кърпа вързана; майната им на всички!

След обичайните процедури по вътрешнопартийната организация, веднага последваха спешни мерки. Най-напред вдигнахме олелия по медиите, че партията тръгва по нов път, съответно със смяна на кандидат президента, поради причините, които вече споменах. Явно народът не се нуждае от ерудирани и интелигентни всезнайковци /може и да няма представа защо/, поради което ще му осигурим подходяща личност.

Събранието на партийния актив беше кратко и делово; няма начин да не е така, след като аз го ръководя. Чакайте, че в бързината забравих да посоча името на партията. Естествено, отнася се за „ракиената партия” – по принцип най-великата и  най-непогрешимата и естествено, заседанията се провеждаха на чашка.

Та значи, обясних вкратце на моите хора за какво става въпрос и преминахме към деловата част. Точно това, което се опитвах да налея в главата на бившия шеф имах намерение да предложа и тук. Народът не се нуждае от стари муцуни и многознайковци; патила му е главата от подобни и е наясно, че колкото вождът е по-умен, повече го краде. В това отношение народът е стигнал до своеобразно прозрение и е трудно да му внушиш нещо друго. Ами тогава да му предложим алтернатива!

Дадох думата на заседаващите и предложенията заваляха едно след друго. Опасенията ми веднага се оправдаха. Тези хора в личните си пристрастия, така и не успяха да проумеят за какво става въпрос. И съвсем естествено, започнаха да предлагат себе си, приятели, роднини, баджанаци и т.н., под предлог, че били много кадърни, също и кадри на академичната общност и културния елит, сякаш не ми се изприщи устата да им обяснявам до сега, че точно това трябва да избягваме. То не бяха професори, то не бяха академици; даже някакъв велик магистър от ордена на розенкройцерите измътиха от някъде, та накрая не издържах и взех инициативата в свои ръце.

Встъпителното ми слово бе изпълнено с гняв и възмущение спрямо политическите дилетанти в редовете на партията. Те като че ли не могат да вдянат, че точно такива предложения като техните ще прогонят нашите гласоподаватели от урните и ще се съсипе авторитетът на партията:

-          Дълбоко съм огорчен от неспособността на мнозина наши съпартийци да схванат  съвременните тенденции в политиката – започнах аз своето кратко изложение. –  Те като че досега не успяха да схванат, че народът не храни особени симпатии към кохортата на разни професори, академици и тям подобни величия, въпреки че досегашната практика убедително го доказва. Следователно ще трябва да се потърси алтернатива. Имената на посочените кандидати са недолюбвани тъкмо поради високото им положение в обществото. Това подсказва, че е наложително да търсим истината в друга посока. Не бива да забравяме шопския стил в мисленето на нашенеца.

-          Но каква друга посока; ние недоумяваме? Обадиха се гласове от редиците. – Та това са най-достойните хора на нацията.

-          Тъкмо поради това, че са достойни, са неприемливи. На електоратът му е дошло до гуша от разни политически грандомани – възразих аз с целия авторитет на лидерската си позиция. – Този факт е потвърден многократно, така че е безсмислено да спорим.

-          Но ние сме изненадани – нажалиха се хората. – Какво друго може да се измисли?

-          Може – категорично наблегнах аз. – И тъкмо в това се състои прозорливостта на един истински партиен лидер като мен. Аз държа в ръцете си сериозна алтернатива и възнамерявам да я предложим на народа.

-          Кажете! – извисиха се гласове. – Кажете!

-          Разбира се, ще кажа, но първо ще изясня причината, поради която съм принуден да прибягна до подобни мерки.

-          Да, да – кажете причината!

-          Някои от уважаемите съпартийци посочиха професор Бюлбюлев като евентуален кандидат – продължих аз. – За съжаление подобна кандидатура е неизползваема по изброените по-горе причини. Човекът е умен, авторитетен, популярен в страната и навън; доколкото ми е известно беше патентовал самонадуваема гайда с електронно ручило, освен това познава особеностите на страната и политиката, но това не е достатъчно. Народът оскотя от политическа чалга и предпочита натурална чалга.

-          Ок, но другите?

-          Професор Чикчириков ­– голям учен и ерудит. Създател на фундаменталната теория, че футболната топка може да се ритне само от външната страна и никога от вътрешната. За съжаление – също неблагонадежден, поради горепосочените причини

-          Аха! Аха!

-          Професор Башакъллиев – велик мислител и ерудит – формулирал независимо от Наполеон принципа, че е по-добре да имаш пари, отколкото да нямаш, освен това парите притежават неприятното свойство да свършват бързо. Също не може да бъде приет благосклонно тъкмо поради неспособността му да осигури достатъчно пари.

-          Вярно, вярно – така е. Давай нататък!

-          Професор Башлокумджиев – специалист по разтягане на локуми – стигнал до фундаменталния принцип, че един локум, колкото повече го разтягаш, по-дълъг става. Много е популярен на запад, но напоследък народът премина на бира и кебапчета, което прави локумите неизползваеми.

И т.н. Изредих още няколко имена и посочих причините, поради които не се вписват в нашата програма. След което извадих от ръкава скрития коз:

-      След дълги размишления и внимателно проучване на народните въжделения – започнах изложението си аз – стигнах до правилния извод, че ще бъде най-подходяща кандидатурата на селския имбецил Гуню от Мамульово.

При тази новина всички изпаднаха в паника.

-      Но как така; вие сериозно ли говорите!? Изяснете се! – чуха се гласове от залата.

Но реакцията беше предвидена и в края на краищата наложих своите аргументи:

-      Логиката е елементарна – ударих с длан по бюрото аз с целия си лидерски авторитет. – Щом като народът няма доверие на умните глави, ще трябва да му осигурим тъпа глава; то е ясно като две и две. Разбира се, въпросният тъпоглавец е истински супермен и ще им разкаже играта на всички, така че целият инфантилен електорат на нацията ще гласува за него, а то значи абсолютно мнозинство.

-     Но как така – хем супермен, хем тъпоглавец – негодуваха някои от залата?

-     Точно така. А вие виждали ли сте някой от онези холивудски супермени, които забавляват народа, да не е тъпоглавец? Точно това се харесва на тълпата. Колкото може по-тъп и по-елементарен.

-     Но тогава защо не предложите себе си? –  опитаха се да ме преметнат онези.

-     Именно поради същите причини, аз също съм неизползваем – обясних им без ни най-малко да се засегна. Дори бях подготвен за подобни въпроси.

-     Значи настоявате за Гуню.

-      Абсолютно вярно. В настоящия момент, съобразно политическата обстановка, безспорният фаворит е Гуню от Мамульово – потвърдих аз и отново ударих по масата, налагайки разбиране. – Живеем в страна, където населението е с атрофирало мислене и не можем да предложим нито Сократ, нито Марк Аврелий! При избора, който имам предвид, аз залагам целия си авторитет и гарантирам, че президент ще бъде човекът на нашата партия. В противен случай нищо не гарантирам – тоест – единственото, което мога да гарантирам е, че провалът ще бъде пълен. Сега решавайте! Съдбата на партията и държавата е във ваши ръце. Предлагам гласуване!

Залата зашумя и започнаха да се вдигат ръце – отначало едва, едва, после все повече  и накрая почти всички. За останалите кандидати не остана нищо.  Естествено, избрахме Гуню.

В заключителното си слово дадох още няколко кратки пояснения:

-        Много се радвам, драги съпартийци и приятели, че тръгнахме по правилния път. Сега вече можем да очакваме само възход. Гарантирам, че няма да опропастя доверието ви; можете отсега нататък да спите спокойно. Нашият кандидат ще бъде уведомен незабавно за решението на партията, с което се заемам лично аз. Изграждането на медийния му образ е най-елементарната задача и едва ли ще възникнат проблеми; само с появата си той ще размаже опонентите. Човекът е достатъчно убедителен и веднага ще спечели сърцата на гласоподавателите, още с излизането си в ефир. А на телевизионният дебат, аз не виждам кой може да му се опре. Що се отнася до ценз, до способности, това е най-незначителната подробност, която може да впечатли народа. Народът се интересува от бира, кебапчета и чалга. В този смисъл се налага тенденцията: „колкото по-прост, толкова по-добър”. Така че – вервайте ми!..

Закривам форума и вдигам тост за ракиената партия и нашият президент Гуню Мамульовски. Да живей!!!

Последваха бурни аплодисменти и после всички се разотидоха почти трезви. Останах сам в залата, за да подредя мислите си и да начертая стратегията на партията – сам с бутилка гроздова от ланската реколта. Тежка е короната на  истинския водач.

За разлика от онези властолюбиви копелета от разни фантомни партийки, които се домогват с всички сили до властта и неизменно посочват себе си за най-достойни, то аз – по принцип най-достойният – посочвам селският идиот Гуню от Мамульово за президент, защото така иска народът. Ето това е мъдро решение…

Моето решение много скоро започна да доказва своята състоятелност. Работата веднага тръгна по мед и масло. Отначало Гуню се дърпаше и не щеше да става президент; предпочиташе да яде баницата с хляб, но след като му курдисахме една тава кебапчета и една каса бира, кандиса. Съвсем типична ситуация, потвърждаваща формулата – какъвто народът, такъв и царят. Дядо Иван Пеев от същото село на няколко ракии, все повтаряше една проверена мъдрост: „От даскал – доктор; от свинар – говедар.” Ами направихме, каквото се изисква от политическата реалност.

Отначало вдигнахме шумотевица по медиите и излъскахме образа на Гуню до блясък. Той не беше просто „човек от народа” като онзи изкуфял старец; той беше подобие на самия народ – тъп до безобразие; виждаха го по кръчмите да се налива до откат и да праска чалга заедно с най-инфантилните индивиди. Виждаха го да лови риба с ръце и да се бори с мечки по панаирите. Това – на първо време.

Някои от съпартийците се опасяваха, че Гуню ще се изложи, когато го атакуват журналистите, но бяха опровергани безапелационно. Интервютата протичаха при колосален успех:

-          Каква е вашата политическа платформа?

-          Никаква. Само едене и пиене – мамка им вагабонтска! – отсече Гуню и тресна с юмрук масата, та чак полюлеят се заклати.

При подобен аргумент залата изпадна в бурен възторг.

-          Какви са плановете Ви в сферата на социалната политика? Как ще се справите с безработицата и социално слабите?

-          Няма да работим; само ще ядем и ще пием – настави Гуню безапелационно – Хляб ще има за всички.

-           Имате ли планове във външнополитически аспект? Възнамерявате ли да правите промени?

-          К`во, к`во?..

-          Какви идеи и планове имате във външната политика? – повтори онзи.

-          Големи планове. Тук няма шменди капели…

-          Отношенията с Щатите как се вписват във вашата програма? Сближаването ще продължи ли или са нужни корекции?

-          Ще им взема парите. Те имат много пари и не им трябват толкова. Пък на мене ми трябват.

-          Какви ще бъдат отношенията с Русия и Китай?

-          И на тях ще им взема парите. Тук народът обича пиенето с мезе.

-          А за какво Ви са толкова пари?

-          Как за какво? Ами да ям и да пия.

-          А с Европейският съюз как ще работим?

-          Няма да работим. Да работят тракторите, че са от желязо. Ние само ще ядем и ще пием.

-          Но те няма да искат да си дават току тъй парите – възрази един от пишещите.

-          Ще дават, къде ще идат. Няма да дават, ама мамицата им! – озъби се Гуню и тресна отново масата с огромния си юмрук; прозорците започнаха да вибрират и чашите подскочиха. При такива силни аргументи, явно, че европейците не могат да имат друг избор, освен да дават пари до откат.

-          Какви ще бъдат отношенията ни с република Мбадунга?

-          Ще им взема и на тях парите.

-          Но такава република няма изобщо – захили се онзи изверг и насочи камерата си към нашия човек.

-          Бе ти ли ще ми кажеш какво има и какво няма, бе копеле шопско!? Ей сега ви таковах мамицата на всички – изръмжа Гуню  и насочи застрашително Кралимарковското си туловище към нещастните писарушки.

В следващия миг в залата настъпи истинско стълпотворение и цялата пишеща гилдия грабна камерите и бумагите и хукна стремглаво навън. На вратата се получи задръстване и Гуню успя да докопа за вратовете двама екземпляра от закъсалите. В следващият момент ги нагъна на няколко ката и им помогна с по един добре премерен шут в задниците да намерят правилната посока. Изобщо – пълен триумф на партийната политика.

Няколко от моите съпартийци, с които наблюдавахме този дебат по телевизията, поради ретроградно мислене изпаднаха в паника, изразявайки опасения, че нашият кандидат се е провалил, но аз им се скарах и ги успокоих. Бях безкрайно доволен:

-          Не бойте се! Аз точно на подобни изяви разчитам.

И наистина, както обикновено, се оказах прав, а то няма как да не е така. Още на следващия ден медиите отразиха, че рейтингът на нашия човек рязко се е вдигнал. Привържениците от Столипиново устроиха банкет с бира и кебапчета, а някои от тамошните интелектуалци дори сътвориха нов кючек: „Гуню”.

Като видяха зор нашите опоненти атакуваха прокуратурата и онези перекендета от върховния съд се опитаха да анулират кандидатурата под предлог, че изборът бил нелегитимен, айде холан, чунким има нещо легитимно в тази държава. Разбира се, на улицата веднага се оформила огромна тълпа /за съжаление не присъствах/ и едва не подпалили сградата, където заседават служителите на Темида. За друго нещо, дори да им бръкнеш в задниците,  едва ли ще се сетят да протестират, но щом е за Гуню, „няма лабаво”. В този спор дори служителите на реда взели страната на народа, не се намесили и, когато магистратите се разбягали като хлебарки, Гуню ги подгонил и собственоръчно докопал върховния съдия за вратовръзката, накарал го да коригира протокола от заседанието, след което му праснал един шут в задника, придавайки му допълнително ускорение в права посока – един подвиг щателно фиксиран и документиран от тружениците на печата и естествено, посрещнат от народа с бурен възторг. После било обявено с мегафон пред протестиращите, че решението на съда е отменено, справедливостта възтържествувала и по този начин – предотвратени по-нататъшни ексцесии, след което тълпата се разпръснала.

Що се отнася до телевизионните дебати, там Гуню бе направо неудържим. Опонентът се опита да лансира версията, че нашият човек е малко зле с умственото си развитие, след което се втурна да бяга, защото Гуню само пресегна през масата и ако беше го сграбчил, жална му майка. Сигурно на някой щеше да му се наложи да пере посрани гащи.

Следващият дебат не се различаваше особено от предишния. Там Гуню още с появата си в студиото разгони конкуренцията в буквален смисъл без да му трепне окото и се тупна с юмрук по гърдите: „Мамицата им вагабонтска!”

Тези демонстрации на юначество се оказаха истински мехлем за душата на бедния мамульовец и вече нямах съмнение кой ще е следващият президент на републиката.

По същия начин преминаха всички останали дебати и пресконференции. Там нашият човек не говореше много /той не можеше дори да говори, завалията/, но когато се наложи, показваше красноречиво огромния си юмрук и опонентите млъкваха моментално като паметника на незнайния войн или хукваха да бягат кой накъде види. Това ужасно се харесваше на народа и рейтингът на Гуню растеше неудържимо. Вече беше съвсем ясно, че няма да има никакъв балотаж и онези чиновници от Брюксел започнаха да се безпокоят. Реакциите отгоре не закъсняха, но това само наля масло в огъня:

Плъзнаха разни слухове, че Гуню бил учил само до четвърти клас в училището за бавноразвиващи /което, между нас казано, си беше така/, че пасял говедата на село, че бил касапин известно време и трепел телетата с юмрук между веждите, че изнасилил кравата на кмета и т.н. Всички тези измислици и клевети на реакцията, разбира се, не можеха да засенчат сияйния  образ на бъдещия президент на република Чалгария. За всеобща изненада на клеветниците, след тези изпълнения, рейтингът му скочи до небето. Вече дори и тези, които отначало не го харесваха, решиха да гласуват за него. А апогея на тази кампания настана, когато онези гадове от журналистическата гилдия решили да се изгаврят с него и на едно интервю един тип подхвърлил идеята, че на някакви островни републики някъде накрая на света, народът избирал вожда си съобразно големината на половия орган. На това предизвикателство Гуню реагирал по подобаващ начин и слисал мизерниците с царствения си жест. Без да пророни нито дума, само си разкопчал панталона и размахал пред реакцията грамадната си бухалка – явно за радост на присъстващите дами. След този убедителен аргумент те просто си подвили опашките и дори забравили да си записват впечатленията. Интервюто приключило с колосален успех  за нашата кауза. Това потвърди безапелационно проверената ми версия, че в страната на идиотите, башидиотът е цар.

Разбира се, както и предполагах, плановете на реакцията удариха на камък и предизвикаха още по-голям триумф сред нашите редици.

Но в интерес на истината, трябва да спомена, че възходът на Гуню никак не се отрази на престижа на партията. Хората дори бяха забравили, че зад него стои конкретна политическа сила. Този факт беше доста неприятен дори за личния ми престиж и един ден – малко преди изборите, когато вече всичко бе решено, аз го привиках в канцеларията, за да му напомня съвсем бащински за своите и на партията заслуги.

-          Господин президент, време е да направим нещо за партията. Не забравяй, че аз те издигнах до това ниво и на мен ще трябва да даваш отчет.

-          Кой, бе?! Аз не тебе ли, бе?! Аз на тебе да ти давам отчет?! Мамицата ти вагабонтска, ей сега ще ти дам един отчет!

И размаха под носа ми огромния си юмрук. Наложи се да бягам много бързо…