Оксиморон

                       

                    „ В памет на Добромир Тонев”

 

                     „…Сдавай мне курва!”

                                   Йежи Пшебишевски

                                /може и да има такъв /

 

                  Събуди ме квиченето на кучките

                  и псувайки разбрах, че съм умрял.

                  Видях среднощ – играта е приключена

                  и господ вересиите прибра.

 

                  Пребродих и галактики, и лудници;

                  парадите посрещах и глупях –

                  с триумфа на възторжената глутница,

                  с рева на инфантилната тълпа.

 

                  Откакто съм умрял, не съм наоколо;

                  дебатът със простаци занемя.

                  Не чувам шум от глозгане на кокали

                  и верноподаническа пръдня.

 

                  Избягвах и фанфарите, и тръните.

                  Пребродих кръчмите от своя океан.

                  Достигайки накрая все до дъното,

                  установих, че господ е пиян.

                     

                  Но, мамка ти мерзавец, дай ми курвата!

                  Аз искам тук бутилка и жена.

                  Флиртувайки с безумия от бурите,

                  … съм рицар, цар и сатана….

 

 

 

 

                          Сурвакане

 

                  Куче, на ти кокал.

                  Глозгай и мълчи!

                  Така и ний във своите окови

                  безропотно мълчим.

                  Не се зъби! Не лай срещу властта,

                  макар че стяга те синджирът

                  и всяка гадост, всяка гнусота

                  послушно аплодирай!

                  Не е сърди, не яж лайна,

                  когато някой се насира!

                  Трай си, не търси вина;

                  лягай и умирай!

                  Бира – скара, цигани и чалга,

                  помия,  кърлънгъч.

                  Един простак върти бухалка;

                  едно магаре хвърля къч.

                  Керванът лае; кучето си блее –

                  храчка и медал.

                  Гордо знамето се вее

                  с тояга, гайда и абдал.

                  Нещастно псе! Пияна  курва!

                  Държавна  ясла, футбол и белот.

                  Мамка ти заспала! Сурва! Сурва!

                  Стани, бе идиот!

 

 

                                

                                  

 

                               Цар     Алко

                                           На Р.

 

               Една нощ в притихналата стая

               тъгата тихичко запя.

               В безсънна нощ безсъници витаят

               на мислите в безредната тълпа.

                                   

                Магьосница направи ми магия –

                Бутилката съдбовно възжелах,

                че глутници в душата вият

                в часа на синята мъгла.

 

                И всяка нощ бутилката ми шепне.

                Танцува там един кристален  бог. 

                Настана празник – пир великолепен –

                самотен пир, самотен диалог.

 

                А после чух – промъкна се тъгата

                и ехото в ъглите занемя.

                Бе свършен танцът, песента изпята,

                стихът – изтлян, смехът – изсмян.

 

                И възцари се на света цар Алко

                сред тържества и отчаяния.

                Среднощен цар, среднощна катафалка,

                Мълчание. Мълчание…

 

 

 

 

 

 

              Съвсем късичка Одисея

 

         Агонията свърши, притъмня

         и всякакви тиктакания спряха;

         преминаха безлюдно през съня

         капчуци от безлюдната ми стряха.

 

         Във моя дом часовникът е спрял.

         Не пее в сънищата ми Калипсо;

         танцуват там след всеки карнавал

         мълчания от спотаени липси.

 

         Калипсо в моя тъжен дом мълчи

         и чезне всеки остров на забрава;

         с усмивка от разплакани очи

         безмълвно сянката и отминава.

 

             

 

 

 В сезона на разгонените кучки

 

   „Лапай, кучко, кокали!..”

              Дядо Тоню Тъпанов

 

Бе ваш`та мамка, пак ли побесняхте,

че лаете в душата ми среднощ!?

Аз срутих вече замъци и стряхи

и карам я така през куп за грош.

 

Но жив съм още; още не съм пукнал,

не съм си писал текст за некролог.

Разреждам с вино ядове и скуки,

ругая и по дявол, и по Бог.

 

И все така – с усмихващи се кучки –

аз вия към студената луна,

но никога, но никога не случих

поне за миг, поне с една...

 

 

 

 

 

    Филипополис                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                

 

През  каменните ти разпятия

вървят фаланги и центурии.

В погром и полет знамената ти

разкъсани догонват бурите.

 

От димките и пепелищата

възкръсват вечните ти феникси –

сразени или триумфиращи,

прелитат те през вековете си.

 

В безброй беди тълпи и варвари

сквернят покоя на светините;

в безброй беди творци и майстори

олтари вдигат сред руините.

 

Безмълвно крачи под тепетата

посърналата ти история;

мълчат край пътя монументите

от скърби и от еуфории.

 

На дъщерите си – робините –

във зидовете сенки вграждаше;

ако се любеха и гинеха,

ако тъгуваха и раждаха.

 

Със всеки полет и крушение

погребваш мълком синовете си;

със всяка смърт и възкресение

прелитат вечните ти феникси.

 

В безкраен ход, в злини и празници

вървиш с тъгата на България –

фрагмент в прокъсаните страници

на химните и на тропарите.

 

И все така – самотни конници –

препускат покрай теб годините –

за Крезове и за бездомници,

за хлябовете и за виното.

 

 

 

                     

 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   Сомнамбулен    Сомнамбулен  романс

 

„Вървя и сричам силуети”

Ваня Клечерова /Late/

 

Видях на сън – един прозорец свети

и пееха Плеядите* без глас.

Вървя на сън и гоня силуети

от скитащи принцеси на Атлас.

 

Една звезда – безумно син пулсар –

отива си от тъжните ми бездни;

зад всеки ъгъл, всеки светофар

блуждаещо усмивката и чезне.

 

В прозореца сънувам светлина.

Към края на тунела тя ме вика.

В галактики от синя тишина

докосвам чезнещата и усмивка.

 

 

 

*

Плеяди -   дъщерите на  Атлас: Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа.     /Гръцка митология/

Плеяди -   /M 45/  - разсеян звезден куп в съзвездието Бик, съставен предимно от млади сини звезди. /астр./ ;          / Квачка – побългарен вариант/

 

 

 

 

     Епилог

 

Полегнал във ковчега чух

сонати от тъгуващи хлебарки.

С Отца и Сина, и Светия дух   -

в последна схватка и последна спарка.

 

Полегнал във ковчега чух

печал в душата на палача,

но тъй като съм сляп и глух

хлебарките в съня ми плачат.

 

Полегнал във ковчега чух,

че пееше ми дървоядът скръбно;

там някой шумно в мозъка ми плю

и някой шумно в храма пръдна.

 

Чух дяволи, чух ангели;

оргазмите на Демиурга чух.

Но всички музи са прегракнали

и грачи в мен Светия дух.

 

Накрая пукнах – Бог да ме прости –

в агонии с разгонени цикади.

Сам Господ Бог – безкрайно милостив – 

душата ми с памук извади.