„Часовникът бие в полунощ”
Всеволд Гаршин
... --- ... SOS. Това е сигнал за бедствие и всички моряци го знаят, а корабите се отправят в нужната посока. Понятна е тази загриженост на хората. Те са наясно, че там някъде някой има нужда от помощ. Че може би някой умира сред вълните. Че някой се надява...
SOS. Отправям този сигнал към загрижените, но зная, че не мога да бъде чут, не само защото няма морета и кораби, но няма и загрижени. Радиосянката е пълна, диапазонът е друг и няма никакво покритие. Поради което, се давя на сухо.
Иначе не ми личи; дори си мислят, че съм добре и тия дни или някога ще сменям тапетните, а може би ще направя коледен подарък на някоя Пепеляшка. Макар, че и Пепеляшка липсва и, изобщо, цялата конница е боядисана в зелено.
Бих се отбил в дома за сираци, бих целунал ръка на попа, бих поднесъл цветя на случайна жена; мисля го, защото няма да се случи никога. С настъпването на празниците това е особено мил жест, но не зная как ще го направя давейки се.
Опитвам се да продължа онзи роман, който бях започнал някога и съм стигнал доникъде. Дори ми изчезна първоначалната идея и останаха само някакви висящи и недовършени пасажи от неясни намерения. Вместо това се получава нещо като дневник, само че датите са объркани и всичко е объркано; самият аз съм достатъчно объркан и пиша мимоходом – по-скоро регистрирайки случайни събития, доколкото ги има тези събития изобщо и по принцип. Естествено, това се случва нощем, защото денем нищо не се случва. Ако можех непрекъснато да спя, бих го правил, но не мога. Безкрайно обезсилен, втренчен в монитора, будувам някъде между съня и безсъниците в напразни опити да преодолея вцепенението. Знам, че там в дъното на затъмнения екран, някой продължително е замълчал.
Заспивам и се събуждам. Прелиствам една стара книга на Всеволд Гаршин, която някога в ранната ми младост ме ощастливи с великолепна депресия. Попадам веднага на героя с дървен крак от онзи късичък роман /прекалено къс е наистина/, включвам се в неговата разходка и чувам с безпощадна яснота чукането на протезата по паважа на Невски проспект, както и ударите на камбаната от крепостта.
Но тук няма камбана и няма Невски проспект. Просто се опитвам да си поема въздух. SOS.
Междувременно получавам съобщение в чата, че е наложително да сменя курса и се оказва, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Това го е предложил човек, който знае правилата. Известно ми е какво означава и трябва да се взема в ръце. Трябва.
Наближава Коледа и всички бързат занякъде. Понеже текстът явно се оформя като дневник, оставям го така и продължавам. Всъщност, изобщо не продължавам и за разлика от другите не бързам заникъде. Когато ми омръзне състоянието на безтегловност, чета вестници. Попадам на едно съобщение в днешния брой, че на пешеходната пътека – тук или там – едно дете е било прегазено от някакво тенекиено чудовище. Пак тенекиено чудовище и пак – дете; тягостна е тази статистика. Видях го как умира – проснато на асфалта. Виждам го непрекъснато и вия от болка. И си задавам въпроса, който някога бе поставен от Достоевски: „Дали си струва някаква всеобща хармония, ако цената за тази хармония е страданието дори само на едно дете.” Не може да се отговори еднозначно на този въпрос, но няма как да бъде подминат. Викам SOS и милост за децата. Но няма кой да чуе, защото радиосянката е пълна. Викам по-скоро на себе си.
Продължавам.
Понеже наближава Коледа и се говори предимно за подаръци и за деца, се сетих за онова хлапе пред витрината. Не същото – друго беше. Не онова или онези от зъзнещия стих на Смирненски, нито детето от коледната елха при Христа на Достоевски; друго беше, но кой знае. Имаше си и майка. Майка му се опитваше да го откъсне от витрината с играчки; явно нямаше пари за подобна покупка, но забелязах, че очите на малчугана са пълни с тъга. Тези малчугани много обичат да се зазяпват по витрините с тъжни очи. Не мога да понасям тъга в очите на децата; просто не мога и нещо ме хваща за гърлото. Реагирам съвсем неадекватно:
„ Госпожо, почакайте един момент – ето това ще стигне за един малък подарък.” Хванах детето за ръка и го поведох към входа на магазина. „ Аз съм дядо Коледа. Ела мъничето ми!”
Но тя го дръпна мълчаливо и отминаха нататък. Очите му отнесоха тъгата си към ъгъла на съседната улица. Не може да се каже, че съм изненадан. Случаят е достатъчно ясен, за да бъде коментиран – много горда млада жена и не желае подаръци от никого. Бедните хора притежават болезнено чувство за собствено достойнство. Разбирам я.
Всъщност, тишината при мен понякога придобива особен нюанс. Все едно се оцветява, но не мога да определя какъв е цветът; не е нито синьо, нито никакво. По принцип, екранът е тъмен и там няма никой. Дори онзи, който мълчи между файловете, вероятно съм аз самият и се поглеждам от страни. Гледката не е особено впечатляваща.
По същата причина се сдобих с информация, че има промени в сценария и настъпило отрезвяване или нещо подобно, доколкото изобщо е имало пиянство. Трудно ми е да проумея това отрезвяване; аз не го мога и при мен махмурлукът продължава, дори и без напиване. Само се досещам за нещо, от което наоколо повява хлад и въздухът все повече не ми достига. Това не е задух – нищо подобно; не и онзи свински или какъвто и да било грип, от който умряха толкова млади хора; аз съм стар и не се плаша от свински грип, но някой така и не можа да го проумее. Тази болест е съвсем друга и за нея още никой не измислил лек.
Хубави са тези Коледни празници за всички, които са заедно. Много светлина и много надежда. Но не и за онова дете на пешеходната пътека. Какво ли е сънувала майка му?
И за още много деца от дома за сираци. И за онези, които са се родили мъртви или никога няма да се родят.
Същата вечер, разхождайки се през мъглата на булеварда с кестените /то е своеобразно самоизтезание/, попаднах на едно момиче, което просеше любов. Не беше проститутка – не. Никак даже, но откровено си просеше. Много млада и много самотна.
„ Господине, аз съм сама, пияна съм и ми е тъжно...”
Опитвам се да преодолея задушаването, но не успявам. Някой отвътре диво изкрещя и това не съм аз. Аз съм само един обикновен неудачник и не мога да дарявам любов. Бързам да се махна. Бързам да избягам, защото всъщност, бягам от себе си и няма никакво момиче; май че сънувам. Чувам плачещото SOS в мъглата на безлюдната нощ: „Господине, много ми е тъжно, много...”
„Дин-дан! Дин-дан!” Това е часовникът от крепостта и човекът с дървен крак на Гаршин бърза в мразовитата нощ, за да не закъснее за сватбата на любимата. И ролята си на шафер. Но този епизод няма нищо общо с моя случай и е част от друга история. Просто си го припомням мимоходом, поради продължаващата депресия.
Милост за просещите любов!
Сега си мисля за онази украсена и мъртва елха на площада пред кметството и не мога да намеря обяснение защо ми е толкова студено. Но откривам, че видът и е достатъчно меланхоличен тъкмо поради украсите и кой знае защо предизвиква спазми, а не би трябвало. Всъщност, няма нищо по-тъжно на света от една мъртва елха и това не е откритие само на Чарлз Буковски. В такъв тържествен момент желанието ми да се напия или издрайфам придобива особено натрапчив характер, което едва ли е заслуга само на мъртвата елха.
Изумителна е човешката склонност да убива всичко живо що пълзи, лети или диша, било то птица, куче, елха или любов; в последния случай е особено изобретателен. Разбира се, умее да убива и себеподобни, но това е друга тема.
Що се отнася до мен, никак не правя изключение от правилото, въпреки омерзението и порива да повръщам при вида на мъртви елхи. Когато накрая успях да убия тази любов, се оказа, че съм убил и себе си, въпреки че наоколо не се открива труп. По-скоро не се вижда такъв сред останалите артифакти, но това не означава, че го няма. Трябва да е някъде вътре в мен, защото чувствам особена тежест; в мислите ми е притихнал неподвижно онзи образ от тапета /май, че трябва да ги сменям вече тези тапети/ и нещо там прискимтява с някаква протяжна и съвсем кучешка печал.
Напоследък все повече ме занимава мисълта за смъртта; тя замръзва в една точка на тавана и понякога имам странна халюцинация. Изведнъж губя ориентир, в паметта ми зейва дупка; струва ми се, че пребивавам на друго място и по друго време, а сърцето е спряло между два такта и самият аз вече не съм аз. Наоколо се простира непозната панорама, която няма нищо общо с града, в който живея; по-скоро е някакъв сюрреалистичен пейзаж с притихнали от монотонност еднообразни жълти сгради и безлюдни улици, чиито очертания се губят зад хоризонта. Чудя се къде са се изпокрили минувачите и аз самият какво съм – човек или мъртва елха – защото след като премине тази пауза и се озова в собствената си реалност, започвам да си мисля, че има нещо шизофренично или може би се е отворил прозорец към друго измерение, където някога несъмнено ще попадна или вече съм бил. Обикновено това се случва едновременно с усещането за тъга, в която съм потънал до самото дъно и всички коледни елхи с неизменните им карнавали не могат да запълнят тази ненаситност; някой там е млъкнал завинаги и винаги пронизително ми липсва.
После всичко си идва на мястото; най-напред чувам поредния удар на сърцето, което прокънтява с открояваща се яснота, сякаш ще изскочи навън и към мен се втурва нестихващия шум на карнавала. Жив съм.
Понякога след продължителна летаргия – непосилно буден, почти сънуващ – чувам онази музика вътре в себе си. Вероятно я чува и всеки умиращ в празното след всеки удар на притихващото си сърце. Това е едно странно усещане за музика, която няма аналог сред познатото и не може да бъде побрана в петолинията. Останах невежа и никога не успях да науча нотите, поради което тя кънти беззвучно, както и всичко останало около мен. Понеже тези неща ги няма никъде и не може да ги има, предпочитам Шопен, заради особената атмосфера на своето умиране, което си е обикновена суетност за такъв тържествен момент. И няма кой да изпрати SOS.
Споменах думата умиране, но това не е вярно. Може би ще живея още дълго /няма значение колко/ доколкото физическото оцеляване е достатъчна алтернатива, когато душата агонизира. Нямам представа кога се е включил този процес; вероятно винаги е бил включен, но има периоди на циклично застудяване, когато тишината започва да звъни. Понеже съм достатъчно глух, чувам тази звъняща тишина особено ясно – с някаква непоносима отчетливост, в която всички сънища побеляват. Иска ми се да тръгна без посока и без значение дали обратния път е достъпен: да се напия, да скоча на релсите, да легна при проститутка; понятен ми е този нагон на лудите в безсмислени и спонтанни лутания без посока и цел, но никога не мога да преодолея потискащата си инертност – желанието да не правя нищо.
Всичките ми намерения се свеждат до равнището на обикновена мечта и там залязват. Любовните ми инициативи, доколкото ги има, не са много по различни; стигат до същото равнище. Измислям си любови; дори съвсем искрено страдам от тяхната липса, но също така сполучливо ги провалям при евентуално наличие. Това е някаква патологична потребност да съсипеш нещо, което ти е особено скъпо. Дори сякаш целенасочено търся провала във всичките му измерения; съществува обреченост, доколкото съществуват и намеренията. Това не е своеобразен мазохизъм; то се случва някак инцидентно и не съм в състояние да го преодолея; сякаш има някой друг вътре в мен, който е особено загрижен то да продължава. От друга страна подобни измислици впоследствие се оказват твърде реални за да не предизвикат погнуса. В този смисъл гаденето е обяснимо.
Опитвам се да не мисля за този роман, защото той се превърна в мелодрама. Ако започна да съчинявам сапунени сериали, сигурно ще бъда ненадминат. Разбира се, в центъра на събитието е жена; то няма начин да е бъде друго и дори не е необходимо да го споменавам. Вече не си спомням как съм я прогонил, но успях да го направя, доколкото изобщо, е била с мен. Сигурно е било ужасно нелепо и болезнено, защото тя не каза нищо; само пребледня след поредната ми изцепка, макар че не е имало никаква изцепка и в очите и застина една сянка. Мълча дълго, после внезапно си тръгна без да продума. Няма нужда да я спирам; зная, че е безсмислено и този епизод се е превърнал в съдба. Ако не сега, след ден, два или няколко тя пак ще си тръгне. Тя винаги си тръгва по един и същи начин и никога не се връща. И този сценарий се повтаря безкрайно; виждам я непрекъснато в гръб как си заминава и как не мога да я догоня. Някой ме е вързал за леглото и се сещам кой е; това е същият онзи от кошмара, който винаги ме сюрпризира по най-гаден начин. Но аз зная, че е кошмар и правя усилия да скъсам въжетата; ето ме – свободен съм. В следващия момент я виждам как отново си заминава и как отново съм безсилен да я догоня. Нов кошмар и нов цикъл от кошмари...
Балансирам по ръба на безумието и то си е сериозна еквилибристика. Опитвам се да не направя последната крачка и се пазя от окончателно срутване, понеже не ми харесва перспективата да стигна до дъното. Сам си измислих диагнозата и тя пасна идеално сега и в часа на страшния съд, но не се сещам за терапията; май такава не може да съществува. Свободен съм и ставам все по-свободен в усилията си да бъда никой. Ако някой иска да ме заплюе, моля да заповяда; приемам подобни инициативи. Ако някой иска да ме удари, няма проблем; предлагам и двете си страни, макар че Христос не ми е роднина. Най-много ми се нравят удари от хора, които обичам.
Събуждам се много бавно, макар, че никога не съм заспивал. Струва ми се, че онова петно по тапета – точно отсреща – става все по-забележимо. Понеже тапетът е избледнял /все се каня да ги сменям тия тапети/, на онова място се появява малко петно, което все повече нараства и придобива женски образ. По някакъв парадоксален начин виждам тук нейното лице. Явно това си е обикновена халюцинация, но не мога да я избия от главата си. Всъщност, петно като петно, но на мен ми говори нещо по-различно и появата на Витлеемската звезда едва ли има връзка със случая. Не ми се вярва да е същото онова, което кара Виржиния Улф да полудее; друго е и няма охлюви по стената. Понякога тъгувам за Виржиния Улф, но не мога да сравнявам собствената си лудост с нейната. Моята е доста по-незначителна и няма начин да се самоубия, но това не ми пречи да различавам образи по тапета.
После престанах да ходя и на гробищата, защото много се страхувам да не се появи онова лице – същото нейното – върху някой камък. Това е един вледеняващ страх и тя се принуди да си смени телефонния номер, за да не я търся непрекъснато. За мен е достатъчно да зная, че я има на тоя свят, но тя не го знае.
Междувременно гробовете на майка ми и баща ми буренясаха.
Всъщност, оказва се, че тя някога може би е била близо до мен или се е опитвала да бъде близо, но просто не е успяла. Това не е нещо ново като психологически феномен, но не мисля да правя психоанализи и изводите на Фройд ми са непонятни. Разбирам напълно нейните усилия и си обяснявам причините за неуспеха. Те са безброй много – не само поради безсмислието на някакви неравностойни взаимоотношения и склонността ми да преодолявам гравитацията, но и другото – най-стресиращото, че съм напълно неподходящ като присъстваш и дори като съзерцаващ, ако не за друго, то поне заради качеството на рекламата.
Само че агонията продължава прекалено, а реанимацията се оказва невъзможна. Събуждам се среднощ с вик – съвсем обезумял и потресающо буден – и се чувам как произнасям името и. То е най-красивото име на света и тя самата е най-красива. Казвам това, защото вероятно няма да я видя никога.
Разбира се, че е така и не е възможно да бъде друго. Когато изпратих поредното SOS в ефира, то отново не беше чуто, а малко след това мониторът промени цвета си и една сянка там изчезна зад ъгъла.
...Точно тогава, когато се задушавах от болка и просто не можех да извикам.
