Чудноватата от Кит

Точно над прозореца  сутрин и вечер прелитат гарванови ята. Обикновено се движат в посока изток запад и обратно; изчезват малко преди да се покаже зад облаците Мира Цети – онази загадъчна звезда от съзвездието Кит, което, разбира се, няма нищо общо нито с гарваните, нито с облаците; обикновено те си имат друга работа.

Аз също си имам друга работа: в повечето случаи лежа и зяпам през прозореца, а понякога чета стихове, които звездната принцеса ми изпраща, но внезапно умря от любов и сега съм в траур. Ако трябва да бъда съвсем откровен, по-скоро аз съм умрял, а тя си е съвсем жива и е някъде, но не зная къде и траурът изобщо не подхожда на новата и прическа. Това не е онази принцеса; друга е и аз никога не съм имал удоволствието да целувам жаба.

Когато получих известието за своята кончина, нито се изненадах, нито се притесних – знаех го предварително, понеже Мира Цети блести точно в средата на прозореца и вероятно иска да ми каже нещо успокоително, но този език ми е непонятен, поради което често я губя от погледа си, а гарваните вече са накацали по ръба на меланхолията и няма нито един луд в покоите на Светая Светих.

Разбира се, диагнозата не се отличава особено от общоприетите тенденции – казват – депресия или нещо от тоя род, което е твърде близо до възможностите на една качествена лудост, само че някъде се губи устремът. Точно поради това нещата при мен не се случват – тоест – страдам от неслучване и, което е най-досадното, започвам да свиквам с това състояние, дори ми липсва неговата очарователна безтегловност. Ако все пак нещо се случи, то е предимно с отрицателен знак; премествам го в графата случайни и го давам за бърза консумация.

Случаен беше и оня флирт със звездната принцеса малко преди да умра окончателно, защото аз непрекъснато умирам  и го правя от доста време. Ефектът не беше изненадващ – това се оказа твърде мимолетно, дори съвсем, за разлика от гарвановите ята, които продължиха да нарастват в посока изток – запад; чудя се от къде се вземат толкова много гарвани зад един нищо и никакъв прозорец.

То се знае, че си имам и паяк – горе в ъгъла над перваза. Той е идеален събеседник и много ми помага в отглеждането на депресията, защото всяка депресия си има нужда от  паяк. Той е особено лаконичен и на мен това ми харесва, понеже не е необходимо да си запушвам ушите по време на диалога. Ако някога се наложи да се превъплъщавам, вероятно то ще бъде в паяк или друга подобна фауна, стига заявките за тези категории да не са над лимита, но понастоящем достъпът ми до конкретна информация  е ограничен.

Както може да се предположи, звездната принцеса не е разговаряла нито с паяка, нито с Мира Цети, но дойде точно навреме, когато последната беше в своя максимум – едва ли тези съвпадения са случайни – и тогава правилно си помислих, че появата и не е свързана с  моето възшествие, нито с раждането на Младенеца; дори няма как да бъда представен за негов Отец, доколкото Витлеемската звезда фигурира в съвсем друг каталог. Тази Мира Цети от Кит е забележителна със странния си навик да изгрява временно, след което пак изчезва, така че съм наясно с последствията от подобни флиртове с неидентифицирани принцеси и изгледи от тъмни прозорци. Естествено, това никак не може да ме разколебае; вероятно имам нужда от поддържане на депресията в постоянна готовност.

Не зная с какво ме привлича появата на Мира Цети, но тогава предпочитам да съм по-настрана от прозореца, защото имам усещането, че нещо ме кара да преодолея гравитацията, което едва ли е особено здравословно. В такава една нощ, когато мъглата се вдига и в стаята прелитат прилепи от тишина, прозрението за празнотата на вселената придобива особена конкретност; винаги ми се струва, че една крачка напред носи странното усещане за необятност. В такава една нощ дилемата да приключиш с битието или да прочетеш някаква книга не съдържа очебийни разлики, но аз предпочитам второто – вероятно по навик, въпреки че всяко подобно начинание е в състояние да ме изпълни с непреодолима досада. Това се случва не само поради празнотата на вселената и нарастващата ентропия, но и не само, защото никога няма да имам достъп до брачното ложе на Савската царица. Оставам с впечатлението, че вече всичко съм прочел, както и всичко преживял /по-точно нищо/ и мислите ми се втурват в друга посока, което поставя на дневен ред въпроса с онази крачка напред към прозореца с бленуващата Мира Цети, ако преди това не се наложи да ремонтирам кранчето в банята.

Когато звездната принцеса изчезне от монитора, аз се залавям да чета нейните стихове, понеже тя е все влюбена, но не знае в кого и стиховете и са невероятно красиви. Оказва се, че и това не мога да направя както трябва, вероятно поради алергия или друга особеност в диагнозата, защото явно се касае за диагноза. Тези стихове са задушаващи и не съм в състояние да ги прегледам набързо, поради което ги чета на порции и после дълго опитвам да се съвзема. Ефектът напомня картината с гарвановите ята на Ван Гог или концерта с Лунната соната в огромна и празна зала, когато публиката се е разотишла, пианистката я няма и чуваш само ехото между паузите и петолинията. Тъгата, която блика от всеки ъгъл хваща за гърлото и не е възможно да се преодолее с подобаващо хладнокръвие. Възторгът и болката са съизмерими и аз не зная до къде се простира едното или другото. Струва ми се, че стиховете са измислени на перона на безлюдна гара, когато влаковете са заминали или на дъното на тъмно езеро, когато рибите са заспали. Поради което се опитвам да убия звездната принцеса, а после и се обясних в любов, но тя не знае нито, че съм я убил, нито че съм и се обяснил в любов; знае само, че имам намерение да ремонтирам кранчето в банята и бях похвален, че се справям сносно в това поприще.

Естествено, тя не е никаква жаба, дори е безумно красива, поради което нямам право да я целувам – ето, че си дойдохме на думата. Освен това тя самата прави магии и ме омагьоса по най-банален начин – да я гледам в някакъв монитор и никога да не мога да приближа на по-малко от сто шейсет и три светлинни години /толкова е разстоянието до Мира Цети/, но не мога и да се откъсна от онзи тъмен прозорец по време на максимума. Другото, което е още по-отчайващо – не съм никакъв принц; обикновен пешеходец съм и не яздя нито коне, нито пегаси; дори и магарета не мога, което ме прави особено неподходящ както в очите на принцесите, така и на Магдалените, предпочитащи ездачи на магарета.

Всъщност, прочетох някъде, че Мира Цети /чудноватата/ е пулсираща звезда в съзвездието Кит, която по парадоксален начин има най-малки размери по-време на максимум. Тоест – оказва се, че това е един максимален минимум или минимален максимум, доколкото подобна игра на думи има значение. През останалото време – огромна и тъмна – се крие сред облаци от тъга. До тогава нямах представа, че тъгата е доминиращо състояние в пределите вселената.

Когато съобщих на звездната принцеса, че я обичам, тя много се зарадва и каза, че това е взаимно, след което размисли и добави, че то я ужасява. Въпреки, че ми е трудно да проумея защо взаимността е ужасяваща, приемам го като даденост и се опитвам да се вместя в подобна категория, вероятно в ролята на необходимия ерзац. Този диалог, доколкото се е състоял, е вече забравен и не е нужно нито повторение, нито напомняне, поради факта, че във вселената нищо не може да бъде повторено и всички пътища са еднопосочни. Нямам намерение да събличам звездната принцеса, защото е винаги гола и виждам неповторимата и изящност в една скулптура на Камий Клодел, където тя отправя молитва към небесата – една раздираща сърцето молитва, която никога няма да бъде чута и разбрана. Всевишният е перманентно глух за подобни молитви и няма да си оправи слуха в близките няколко еона. Не мога да я прегърна и не мога да спра да я гледам,  защото трудно се обичат скулптури, както и тъгуващи принцеси. Пигмалион ще си остане единствен в това начинание. Не мога дори да я докосна, защото тя спи непробудно и сънува залез в очите на умиращи риби. Нямам намерение да прогонвам депресията, дори и да мога. Ако беше инфаркт или дори рак бих се опитал да се боря, но с депресията не успявам. Имам странното усещане, че това ще ме лиши от удоволствието да страдам. Затънал съм в кладенците на своите мълчания и това започва да ми харесва. Тук в тази неподвижност на сенките, преминава нощем силуетът на звездната принцеса, което ми е необходимо и достатъчно, за да мога да вия от болка. Но този вой е някъде съвсем вътре, защото залата е тиха. Мобилизация не е необходима и захвърлям всички оръжия в празното на небесата. Свалям бойната готовност и отменям Ultima necat, защото подобно освобождение ми е непонятно. Победата би била поражение, а ехото от триумфа кънти с покрусата на траурен марш.

На дъното някой е легнал – може би съм аз, но нямам спомен от подобно пребиваване и рибите са мъртви. В главата ми някой неистово мълчи, но това е онзи същият, който някога съм бил или по-скоро никога. Тук съм или ме няма; разликата е несъществена. Записвам нещо механично и то би било част от дневник, ако имаше смисъл да описвам небитието.  

В такива моменти поглеждам към тъмния прозорец, където Мира Цети отказва да се появи. Имам разговор с тази Мира и се надявам да го осъществя преди да съм направил крачка напред.  Но не зная за какво ще си говорим с нея. Бих искал да бъде за Лунната соната или за стиховете, въпреки че в мозъка ми чукат капките от онова развалено кранче; трябва да го ремонтирам най-после това проклето кранче и то да стане преди да съм направил крачка напред. Подобни ангажименти отлагам предимно за следващия ден, после за по-следващия и т.н. – не само защото сега гарваните спят, но и защото Мира Цети би могла да се покаже по всяко време и не искам да пропусна този важен момент. Тя сигурно ще ми съобщи нещо, което бих искал да зная.

Съвсем в реда на нещата, тази принцеса е луда и си има двойнички. Тя самата е двойничка на Мира Цети или може би е самата Мира Цети и гравитира някъде в непосредствена близост около самата себе си. В монитора се е превъплътила някак и придобила образ на красива жена, която никога няма да мога да имам. Виждал съм я многократно по разни места сред галактиките и се припознавам, защото те всички си приличат, но не мога да си обясня по какъв начин са приели един и същи образ. Когато се опитвам да ги заговоря, те обикновено се смеят, защото всичко това е смешно и няма как да бъде обяснено в пределите на Евклидовото пространство. Не зная коя от тях е истинската; вероятно няма такава, но дори и да има, то е без значение. Така потвърди и онази стара циганка, когато ми гледаше на ръка, после обясни, че някъде съвсем близо нишката се прекъсвала, а по-нататък не се вижда нищо. Не става въпрос за нишката на Ариадна; други са тези лабиринти с друг умиращ минотавър – някъде вътре в себе си и насочени към лоното на Нюкта или към края на тунела, доколкото тунелът има край. После циганката изчезна; не знам дали изобщо я е имало  – и аз оставам сам в средата на един безлюден свят с прихлупени хоризонти – явно меланхолията има нужда от такива прихлупени светове.

 Мисля, че събуждането не се състоя и диалогът също не се е състоял. В такива моменти Мира Цети се е спряла съвсем низко в южна посока – безмълвна и далечна  по време на максимум. Виждам я пулсираща в една гигантска пауза – сърце от тишина, което иска да ми подскаже, че е „време да настане време”, но това няма нищо общо с Пол Целан. Не мога да я стигна и не мога да я докосна. Не мога да избягам и не мога да се скрия. Стоя на дъното – прикован към своята меланхолия и нищо не правя. Има някой вътре в мислите ми и това го зная отдавна.

Тук  е, разбира се, виждам я низко сред облаците; тръгвам към нея, за да мога да намеря себе си. Ето я тази празна зала  в мен самия и Лунната соната кънти зъзнещо.  Гарваните са някъде далеч зад предела на залеза – няма ги.

Това е тя – съвсем близко. Бяла рокля с много цветя и усмивка за мен; празник е. Усмивката се плъзва насам – още по-насам и каца на перваза – виждам я. Съвсем смътно и съвсем докосващо – до самия прозорец – още много малко. Не мога да чакам повече и отивам да я посрещна. Тя е, тя е, тя е – eто я! Правя крачка напред...