Сервирах вечерята; винаги има нещо в хладилника за особени случаи, но тя не пожела нищо. Пуснах музика, опитвах се да я успокоя, опитвах се да я разсея, но реакцията беше никаква. Присъствието и беше само физическо, а самата тя витаеше някъде другаде. Кой знае къде.
- Къде си Ана, защо мълчиш?
Заговорих и на ти. Преди никак не можех да си го позволя, а сега след този провал сякаш доста лесно си го позволих; явно социалният статус е от значение за тези неща.
Много време мина в напразни усилия да я предразположа. Не успях.
Отначало мислех да я настаня в спалнята, а аз да пренощувам на дивана в кухнята, но това се оказа непосилно. Промених решението си скоро – някак твърде лесно го промених – още повече, след като останах с впечатлението, че тя няма нищо против. Направо изтърсих:
- Искам да сме заедно, искам го!
Тя не отговори, а може и да не ме чу. Не разбрах кимването съгласие ли беше или отрицание – май все едно.
Вложих всичко, на което съм способен, за да видя следа от симпатия по лицето и, но не разбрах доколко съм успял. Изглежда до никъде. Лицето и оставаше все тъй безизразно.
Късно след полунощ съм заспал и няколко пъти се събуждах с вик и с паническото предчувствие, че си е заминала, но веднага се успокоявах, след като установявах, че няма как да не е тук, защото здраво съм я притиснал в ръцете си и дори на сън не разхлабвам хватката; това беше някаква неистова жажда за притежание; не напразно съм зодия рак. Единствено, което ме безпокоеше беше, че тя изобщо не спи, а погледът и е вперен в тавана – един много празен поглед – събрал в себе си всичкия мрак на нощите. В стаята беше безумно тихо.
- Къде си, Ана, къде си?
Хич не можех да си обясня защо повтарям този безсмислен въпрос. Естествено, че е тук, макар че я няма. Някакво мъчително предчувствие ме глождеше отвътре с упорито постоянство.
После съм заспал непробудно и се събудих късно. Наистина прекалено късно беше, защото веднага открих, че я няма. Ето, че се случи това, от което непрекъснато се опасявах. Нямаше я. Едно листче се подмяташе по масата. Оставила нещо за мен – ето го: „ Най-после ме намери достатъчно унизена и успя да ме вкараш в леглото. Ти си от амбициозните плебеи. Поздравления!”
Няма как да обясня колко болка ми причини това нищожно листче. Тя явно не е разбрала, че ситуацията в леглото е най-малкото нещо, до което съм се домогвал.
Хукнах веднага да я търся, но я нямаше никъде. Беше безсмислено да ходя до бившото и жилище. Няма какво да търся там. Тогава се сетих. Съществуваше все пак слаба надежда. Хванах такси и след половин час бях пред клуб Византия. Не се учудих, че я намерих там. Стоеше отвън на тротоара и гледаше замислено към спуснатите рулетки. Някаква неподвижна мисъл беше стаена в погледа и. Отново ме присви от ляво.
- Ела, Ана! Да си вървим!
Тя вдигна очи. Нещо чуждо и далечно.
- О-о ти ли си пак!? Що за неотразима досада да се мъкнеш непрекъснато по петите ми.
- Да вървим, Ана, моля те!
Студът все повече се усилваше. Бездните се отдалечаваха.
- Махай се, чуваш ли! Това, че си се възползвал веднъж от безпомощното ми състояние, съвсем не означава, че ще ти позволя да продължаваш да го правиш. Що за собственически амбиции!
- Но, Ана аз... Знаеш, че не си ми безразлична.
- Съвсем не ме интересуват настроенията ти. Изобщо не си в състояние да надскочиш себе си, спасителю на фалирали бизнесдами.
В очите и засвяткаха студени мълнии. Това не беше омраза; то беше една безкрайна пустота. В този миг в едно с болката се промъкна съмнението, че тя е луда. Нещо много странно се таеше в този неподвижен поглед.
- Хайде Ана, моля те! Да си вървим у дома!
- Слушай, ако не изчезнеш веднага, ще повикам полиция. Върви си в своя си дом!.. И не ми се мяркай повече!
Тръгнах си, но не можах да отида далече. Нещо ме държеше вързан наоколо. Спрях се зад съседния ъгъл и видях как в един безкрайно жалък миг самотната и фигура се разтресе; тя сякаш залитна, започна да си блъска главата в стената и изпадайки в истерия, издра лицето се с нокти.
Хукнах веднага нататък, но в този момент там спря такси и тя веднага скочи в него. Не успях да пристигна навреме. Отново не успях...
След което загубих следите и. Известно време бях ангажиран със собствения си бизнес, наложи се да ходя и по чужбина и когато смогнах да отделя време, не я открих никъде.
За да се сдобия с информация, се наложи да отида до онова родопско село да потърся бабата. Но бабата вече я нямаше. По оградите видях само некролози. Вратите на старата къща бяха залостени и по прозорците бяха налепени вестници. Явно животът тук беше угаснал окончателно. Все пак научих нещо от една възрастна жена, която гонеше стадо кози по улицата.
- О-о тя умря преди месец – обясни жената – не можа да понесе тази мъка. Малката и внучка Ана я взеха в психиатрията. Нещо се побъркало момичето; сигурно е от любов... Те младите...
Това последното изявление направо ме шокира. Доста озадачаващо ми се стори подобно побъркване от любов, защото нямах такива впечатления. Поблагодарих и побързах да изчезна, защото старицата явно искаше за ме хване за слушател. Но нямах време.
Следващото ми посещение беше в психиатрията. Водеше ме някаква неистова нужда да я видя отново – явно чисто емоционална причина – дори не знаех как да я нарека. Вярно, че доста се бях увлякъл, но до тук нещата удариха на камък. Все пак искаше ми се да зная какво е станало с Ана.
Намерих я лесно. Оказа се, че всички я познават.
- Аха – онази принцесата ли? Ами тя си е там – в стаята. Затворила се е, не излиза никъде и непрекъснато пише нещо. Някакви истории, някакви мемоари...
Помолих една сестра от персонала да ме пусне при нея. Не беше проблем. Сестрата се усмихна и реши, че трябва да ме придружи. На изненадата ми обясни, че тя – принцесата не приема толкова лесно – много била заета и трябва задължително заявката да мине през „обслужващия персонал” – тоест – през персонала на клиниката. След което влезе в стаята и няколко минути по-късно се завърна.
- Имате късмет. Принцеса Ана е в състояние да отдели за вас няколко минути от скъпоценното си време. Заповядайте!
Това ме гръмна от упор, но вече бях свикнал с подобни изненади. Значи вече до там се е стигнало. Принцеса Ана. Прекрачих прага, а сестрата остана отвън.
Посрещна ме Ана, но коренно различна. Всъщност физически никак не беше се променила – все същата потискаща красота и безупречна фигура. Все същото замислено лице с дълбоки сини очи на фона на катранено черната коса. Освен това беше облякла онзи син блузон, който баба и изпрати, а аз доставих в офиса. Не мога да не спомена, че ужасно и отиваше. По принцип, не съм в състояние да си представя, че е възможно някоя дреха да не и отива. Но в погледа и имаше нещо лунатично. Всъщност, и преди съм го забелязвал, но не до такава степен. Сега направо и личеше, че не е на себе си. Въпреки всичко изглеждаше особено спокойна и някак уравновесена. Нямаше я онази студена неприязън от последната ни среща. Нямаше го отчуждението. Тръгна към мен с характерната си царствена походка и ми поднесе ръката си с усмивка и подчертан жест, изискващ подход от по-висша категория. Сетих се навреме и съобразително я целунах. Кой знае как се сетих.
- Заповядай, рицарю! Вече почти привършвам работата си и ще мога да ти отделям повече време.
Въпреки, че го очаквах, не можех лесно да го възприема. Сърцето ми се изпълни с горчилка. Ана се оказа в много напреднала фаза на процеса и съвсем неадекватна. Вече по парадоксален начин беше склонна да деформира идентификациите. Всъщност, бях убеден, че тя изобщо не ме позна или по-скоро представите и за мен са се преобърнали на сто и осемдесет градуса.
- Ето че дойдох, Ана. Знаеш, че непрекъснато мисля за теб...
- Държа да се обръщаш към мен съобразно сана ми. Не е допустима подобна сервилност от страна на обслужващия персонал. За теб аз съм принцеса Ана Комнина.
- Но Ана...
Тя вдигна властно ръка и ме прекъсна. Някаква покровителствена снизходителност се плъзна по лицето и. Забелязах нещо твърде изкуствено в маниерите. Явно съвсем се бе вживяла в новата роля.
Направи ми впечатление, че масата бе отрупана с ръкописи. Огромни камари с изписани листове бяха пакетирани и подредени прилежно по рафтовете.
- Съжалявам, принцесо, че бях малко неадекватен – коригирах се аз, – но виждам, че имате напредък с написването на историята. Бих искал да погледна.
В този момент, въпреки горчивото чувство, някакво любопитство ме подтикваше да хвърля едно око на текстовете.
- Но да, разбира се – въодушеви се тя – Това е част от Алексиадата.** Радвам се, че и хора от по-нисши прослойки се интересуват от постиженията на духа. Това е обнадеждаващо явление. Ето ти първия том от Алексиадата.
Взех ръкописа, надникнах и болката веднага запълзя с непреодолима ненаситност от горе на долу и от долу на горе. Цялата ми душа се сви в една студена топка и застана неподвижно отвътре. За малко не извиках от отчаяние. Бях загубил напълно своята Ана. По вина на провидението...
Прогнозата беше достатъчно конкретна и достатъчно безнадеждна. Листовете от този ръкопис се оказаха изписани с някакви неразгадаеми йероглифи – няколко тома нищо не значещи драсканици. Един колосален и напълно безсмислен труд – последен етап преди началото на упадъка. Мълчах и не знаех какво да предприема. При тази ситуация не можеше да се предприеме нищо.
Тя ме разглеждаше внимателно като някакъв особено екзотичен екземпляр от вида хомосапиенс и по устните и пълзеше лунатична усмивка.
- Радвай се, бедни рицарю; ти си щастливец! Държиш в ръцете си оригинала на един титаничен труд, произлязъл от моето перо. Това казвам Аз – Ана Комнина.
Р
* Византийска хронистка – дъщеря на император Алексий втори
** Многотомна история на Византия от 11 и 12 век, написана от Ана Комнина
