След полунощ отново ме събуди тази музика и дълго време се чудех от къде идва. Отначало ми се стори, че идва някъде отгоре, после се сетих, че горе няма никой, защото обитателката отдавна бе починала и етажът e съвсем празен. И все пак ситуацията се повтаряше, защото неизменно прозвучаваха акордите – почти всяка нощ - и чувах на сън кънтенето на тишината. Но когато се събуждах, откривах неизменно, че няма никой и се мяркат само парчета от някакъв угаснал спомен. Постепенно събитията се възстановяваха и започнаха да се подреждат фрагменти на някаква излиняла картина – загубила се зад периферията на спомена. Отначало ми се мярна силуетът на едно съвсем дребно хлапе, което щъкаше из коридорите на старата къща, а после установих, че това хлапе съм аз. Как успях да се върна толкова години назад – нямам представа, но още тогава моята леля, при която бях на гости, забеляза, че се заслушвам в музиката и ми обясни, че на пианото e графиня Дренска. Още не бях в състояние да проумея какво е то това граф или графиня, нито пък си задавах въпроса как може да се обясни наличието на потомствен аристократ у нас в началото на петдесетте години – ерата на Сталин и Червенков – но музиката, която отначало определено ме дразнеше със своето хаотично хиатуо, впоследствие започна да ме впечатлява с нещо – нямах представа какво точно, но се криех под стълбището при една рунтава котка и тихичко подсмърчах. Тя – тази музика – проникваше във всяко кътче на огромната старинна къща – изскачайки зад всеки ъгъл, тичайки по стълбищата и таваните – и образуваше странни водовъртежи в детската ми душа; мислех си, че въпросната дама – графинята е не само невероятно красива /рисувах си някакъв въображаем образ/, но също така много тъжна поради липса на подходящи принцове, което ме караше по странен начин да се вживявам в ролята на необходимия принц. Отначало, обикаляйки по коридорите на старата къща, не успявах да схвана от къде идва музиката; струваше ми се, че идва от всякъде и едва няколко дена по-късно установих точния източник. Това беше една масивна врата в коридора на втория етаж – винаги затворена и внушаваща респект със своите дърворезби и лъскави ключалки.

Разбира се, не беше възможно да се надникне през ключалката /установих веднага този факт/, но беше ясно, че на това място музиката звучи по-силно, с някаква кънтяща яснота и въздейства по особен начин. Случваше се да вися с часове там в очакване на конкретна информация и детското ми въображение непрекъснато рисуваше образа на „линеещата по мен” графиня; то е ясно, че той не можеше да се различава съществено от този на Пепеляшка или Спящата красавица, които бях виждал по илюстрациите от детските книжки, а още по-впечатляващи можеха да бъдат биографичните подробности около живота и; то се знае – свързани непременно с наличието на разни тъмни сили и сразени в битките рицари. Много по-късно тези подробности ме изненадаха, защото се оказа, че тя действително е била съпруга на някакъв австрийски или полски аристократ – починал преди време – а освен това музикалните и предпочитания клонят определено към Бетовен, но това ми се изясни, когато вече бях наясно както с ролята на Бетовен, така и с предпочитанията на скучаещите дами.

Но тогава – по онова време – като обикновен дребен мъник, не можех да бъда наясно с всички особености и като всеки добросъвестен рицар се опитвах по всякакъв начин да зърна дамата на сърцето си, защото какъв рицар може да бъде този или онзи без дама на сърцето. Разбира се, всичко това се осъществяваше съвсем дискретно, защото осъзнавах какъв смях щеше да настане, ако някой успее да разгадае значението на рицарските ми отговорности. Успях да заблудя дори леля ми, която ме хвана, че клеча често в коридора пред въпросната врата и се ослушвам.

„ Какво търсиш тук?”

„ Ами играя си.”

Повече въпроси не последваха, защото едва ли някой е в състояние да се досети за истинските намерения на един влюбен рицар. Не си спомням сам имах ли или нямах осем години по онова време, но какво значение имат годините, когато сърцето ти е изпълнено с благородни пориви.

Мярнах я само за кратко през прозореца, но от значителна дистанция - от терасата на съседната сграда и от клоните на едно дърво, където се бях покатерил /добре, че не паднах/, но едва ли препятствия от подобен характер могат да попречат съществено при реализацията на подвизи от такъв мащаб. Тя отново беше на рояла и, съвсем естествено, веднага трябваше да установя, че е невероятно красива /има се хас да не е така/ и никакви Спящи красавици, нито Пепеляшки биха могли да имат претенции за титлата; що се отнася до журито – журито съм аз.

В края на краищата, както можеше да се очаква, бях разкрит и разконспириран по много елементарен начин. Пак бях заседнал пред вратата и изпълнението, което вървеше в момента почти не различавах от другите, но все пак съществуваше някаква разлика. Тогава хич си нямах представа, че това е Кройцеровата соната и авторът е същият онзи Бетовен, който на стари години оглушал, за да оправдае твърдението, че може да има не само слепи музиканти, но и глухи музиканти; важното е да са достатъчно луди.

Всъщност, и до сега не мога да си обясня как се е случило, но съм заспал по време на концерта. Ами съвсем нормално за един доблестен рицар и меломан; легнал съм на килима пред вратата, гушнал съм онази рунтава котка, която се мотае по стълбището и съм заспал. То не е кой знае колко чудно; и други са заспивали по време на концерт, още повече на театрална постановка, но тук нещата са доста по-различни. Аз сънувах, че тя – графинята – е дошла и ме е взела при себе си. Всъщност, то наистина точно така се бе случило: както я слушах тази Кройцерова соната – някакви коне препускаха през хоризонтите и някакви орли се виеха над замъците, после внезапно настана тишина. Събуди ме тишината.

То беше странно усещане; и до сега си го спомням с почуда. Вече не бях вън в коридора, а вътре в стаята. Кога и как съм се озовал тук, нямах представа. Много по-късно си обясних, че тя е отворила вратата и ме е намерила - проснат на килима като котарак, след което ме е пренесла в стаята. Ами да – намерих се на собственото и легло /от тогава не ми се е случвало да попадам в леглото на истинска графиня/, а тя бе седнала до мен и ме наблюдаваше с интерес, но някаква невъобразима тъга пълзеше по лицето и – истина беше.

Но не това беше най-странното. Най-странно се оказа, че образът, който си бях изградил докато витаех из облаците и по коридорите на голямата къща, напълно се покриваше с действителността. Сега хич си нямам представа как е било възможно, но тогава го възприех като даденост; дори напротив - изненадващо би било, ако не е така. Както и предполагах, всички онези Пепеляшки от приказките сега ми се сториха обикновени селски моми в сравнение с нея. Тя притежаваше онази царствена, меланхолна красота, която може да се наблюдава само от далеч и без докосване. При това положение моето безнадеждно влюбване придоби както оправдание, така и съвсем елементарна логика. Събудих се внезапно и почти се побърках, когато разбрах къде се намирам. Дори не можех да избягам, защото моментално се гипсирах. Така си останах със зяпнала уста и не бих могъл да произнеса нито една дума за оправдание, ако ме попитат какво съм търсел там зад вратата. Но тя не ми зададе никакви въпроси; явно беше наясно с всички подробности. Като ме видя как съм се втрещил като шаран и се опитвам да си поема въздух, внезапно се разсмя много весело и ме грабна в прегръдките си.

Е, ако щете вярвайте, но в този момент – съвсем чистосърдечно признавам – бях готов да оседлая всички най-диви коне на света, да препаша „сабя френгия”, да премина през девет планини в десета и да прегазя като хлебарки онези разбойници, змейове, вещици и зли магьосници, които се опитват да и навредят – една задължителна изява за един истински мъж на осем години. Не си спомням впоследствие да съм имал подобни рицарски пориви, но после проумях, че всички тези зли сили, които се канех да гоня през девет планини в десета, просто си седят в канцелариите зад бюрата и хич не им пука от мен. Тогава бях най-щастливият рицар на света и почти съм сигурен, че не съм изпитвал подобно щастие при всичките си останали любовни авантюри.

Графиня Дренска притежаваше всичко, което може да вдъхнови един нормален мъж – дори в излишък, но аз като обикновен осем годишен представител на мъжката половина от човечеството и рицарското съсловие, бях пленен най-вече от лицето и усмивката и. Виждам я и сега, макар че отдавна я няма.

„ Кажи ми, миличък, какво най-много обичаш?”

„ Вас най-много обичам, графиньо.”

„ Тогава какво би направил за мен: би ли отишъл на война?”

„ Но разбира се, това е задължително за един рицар.”

„ А би ли излязъл на двубой с огнедишащ змей?”

„ Но да – дори с всички змейове по света.”

„ А би ли отишъл на луната, на звездите, на морското дъно?”

„ Но да - веднага ли трябва да тръгвам?”

„ А би ли ме отвел в своя замък?”

„ Но да - това най-напред ще направя.”

Разбира се, подобен диалог изобщо не се е състоял, но тогава - в един крайно незрим момент така си представях нещата. Вместо това, диалогът беше малко по-прозаичен:

„ Кажи ми, миличък, какви бонбони предпочиташ: шоколадови или карамел лакта?”

Замислих се. Това беше нещо повече от любовно обяснение. В онези начални години на „дръзновено социалистическо строителство” да се говори за шоколадови бонбони беше по-невероятно, отколкото за съкровищата на Али Баба. Дори захарта беше с купони, доколкото изобщо я има. Все пак за една истинска графиня това не би трябвало да е сериозен проблем. Но дилемата беше трудна за мен самия: шоколадови или карамел – има ли някакво значение? Тя пак се разсмя и ме погали по рошавата кратуна.

„ Е не се затруднявай толкова; ще ти донеса и от двата вида.”

Трябва да поясня, че тогава за пръв път ядох шоколадови бонбони и уточних, че съществено се различават от скапаните марципани, с които ни залъгваха другарите. Единственият резултат беше, че изядох всичките бонбони, а тя непрекъснато ме насърчаваше и ми се радваше. След време си обясних на какво се дължи тази симпатия: тя нямаше деца, понеже съпругът и починал наскоро след сватбата. Разбира се, тогава имах съвсем друго обяснение за нейната странна привързаност и приемах ситуацията много по-романтично. Всъщност, след като овдовяла, тя дошла в България по някаква работа и тук я сварил деветосептемврийският преврат. Но после не успяла да се върне в Австрия по понятни причини.

Тази „наша любов” продължи през цялото време, докато пребивавах на гости у леля ми.

Не съм броил с колко кутии бонбони успях да се справя през този период, но бяха доста. Тогава се запознах и с крайно незначителната подробност, че графинята е собственичка на голямата къща, а всички останали са квартиранти – бяха пет или шест семейства. Освен това не се притесних особено, когато се появи отнякъде една неидентифицирана личност – малко смахнат тип с черни мустаци, очила и зализан алаброс, каквито тогава бяха на мода - и носеше често букети с цветя, но обикновено се застояваше около час или два при нея, през което време пианото не се чуваше. Естествено, намирах го за някакъв неин фен от най-незабележимите, които винаги гравитират около лицата със синя кръв: прислужници, икономи, коняри, слуги и придворни шутове. Дори го вкарах набързо в някаква подобна категория: коняр или придворен шут.

Но после този коняр или придворен шут изчезна някъде и повече не се появи. Когато отново на следващия ден прозвуча Кройцеровата соната, стори ми се, че акордите плачат. От тогава винаги съм бил на мнение, че акордите могат да плачат, но не ми е ясна причината.

Не зная от какво се създаде това впечатление. Почти половин час стоях отвън пред вратата, но накрая не издържах; отворих тихичко и надникнах.

Графинята седеше пред пианото и прекарваше пръсти по клавиатурата, но погледът и бе вперен в тавана и по прекрасното и лице и се стичаха вадички; тогава със свито сърце затвърдих подозрението, че акордите наистина могат да плачат – един факт, който покруси до дъно рицарската ми душа. В същия миг щях да ревна с цяло гърло, но веднага се сетих, че рицарите никога не плачат, а действат съобразно създалата се обстановка. Ето – сега е моментът за изява на един доблестен рицар. Веднага се сетих какво трябва да предприема, за да отстраня проблемите.

Но преди да „посегна към оръжието” реших, че първо трябва да поднеса букет с цветя на дамата. Ами да – онзи коняр или придворен шут точно така правеше, защото явно е запознат с етикециите в дворцовите среди. Отскочих набързо до градината отсреща и след малко се върнах с огромен букет – вече не помня какви бяха цветята, защото ги късах наред. Когато се появих в стаята, явно съм предизвикал истински фурор. Графинята побърза да изтрие сълзите си и ме загледа недоумяващо. Преди да падна в краката и, поднесох букета и успях да произнеса с необходимата тържественост:

„ Графиньо, възнамерявам, след като порасна и приключа недоразуменията с всички недоброжелатели, да поискам ръката ви. Надявам се да ме изчакате.”

Сигурно това я хвърли в луд възторг, защото в следващия момент бях целия нашарен от целувки /тя употребяваше едно особено ярко червило, което трудно се измива/, след което се появиха и бонбоните. Леля ми припадна от смях, когато - безумно щастлив - се върнах в къщи и започнах да давам обяснения.

Разбира се, впоследствие уговорката бе спазена.

Когато пораснах достатъчно, минавайки покрай голямата къща, си спомних, че трябва да я потърся и го направих, но я намерих при други обстоятелства. Казаха ми, че е отишла до централните гробища  и наистина там я открих. Отначало чух фрагменти от същата мелодия, която ме бе поразила в първите години на детството, след това изплува и образът. Очите и ме погледнаха от камъка на един стар гроб, а след това се появи и усмивката, но тогава ми просветна, че това е същата онази невероятно тъжна усмивка, която ме преследваше по коридорите на старата къща в онези рицарски времена, когато се криех от себе си и плачех под стълбището.

Всъщност, не изглеждаше никак променена, само червилото беше избледняло.

Р