/ Разказ без куче/
Отдавна започна да ми се изяснява, че не съм си на мястото. Понятно е, че тук никой не си е на мястото и то е забележимо дори за самите присъстващи. Тук някъде трябваше да се появи и кучето, но то също липсва и аз не разбирам неговото значение. Обикновено около Коледа пристигат много усмивки, а после заминават някъде от другата страна на бариерата – една безкрайна процесия от пристигащи и заминаващи усмивки, от които аз нямам намерение да вземам интервю, нито да записвам в книгата на Гинес, не само поради обстоятелството, че не ползвам лекарства против пърхот, но и явно защото това няма нищо общо с цикъла на баронеса дьо Ланкто. Обикновено стоя зад прозореца и наблюдавам, тъй като ми е известно, като на всеки добросъвестен регистратор, че в близките няколко еона няма да се случи нищо съществено; много отдавна в зоната на здрача нищо не се случва /това е една зона с повишена концентрация от мълчания/ и събитията се подреждат по посока поредното отдалечаване на служебната катафалка, след което тишината става все по-изпепеляващо жълта. Е да, умирането не е задължително, но по принцип – желателно, както от гледна точка на персонала – поради изчерпване на лимита – макар, че никой не свързва това с възшествието на Савската царица, както и на хоспитализираните, вероятно по същата причина - тоест – съгласно принципите на ентропията, умирането има достатъчно убедителни аргументи, а посоката – достатъчно еднопосочна, което се връзва с констатацията, че и гаргите имат право на своя лебедова песен. Понякога по алеята преминават сенки от усмивката на Е, но те винаги се разпадат при докосване, което предопределя докосването като нежелан фактор, понеже мъглата има дъх на отдалечаване, нямащо допирни точки със замислите на Демиурга и в този смисъл съм лишен от право на избор; това е една чезнеща усмивка, която съм нарисувал на стената на вила Тристеза, за да мога при необходимост да присъствам на нейната коронация в ролята на придворен шут. Те казват, че Е не съществува, но това е непроверен детайл и на мен ми е известно, че тя е там зад бариерата, защото чувам нощем стъпките и в коридорите от кънтяща тишина. Също така си нарисувах една къща на бега на Лета – това е същата тази вила Тристеза – където ходя да празнувам с усмивките на Е, когато нощем няма никой, особено по празниците около Коледа и тиктакането на часовника /той е съвсем реален часовник/ отеква безпощадно ясно в паузите от безмълвия под знака на Селена. Доказано е, че при пълнолуние не може да се спи, и аз, който никога не спя, не се нуждая от доказателства, но постигам компенсация, сънувайки буден, след което си нарисувах цветна градина с перуники и алея с кипариси, за да мога да разговарям с ветровете, когато всичко останало през цялата „Звездна нощ” притихва в лудостите на своя Ван Гог. То е ясно, че в този крайно незрим момент, колекцията от отсъствия придобива завършен вид; така - по един впечатляващ начин се оказвам собственик на комплекс от небеса и пространства и споделяйки ги със себе си, ги лишавам от реалност. Поради което, Е се появи най-напред в една пауза от протуберансите на Мечтание, когато Шуман в своя неистов копнеж, ме хвана за гърлото и, чезнейки в облаци от тъга зад ирисите на пианистката ми стана пределно ясно, че обектът е на другия край на галактиката, а то означава, че търсенето е приключено и концертът няма да се състои. Тази констатация се потвърди в останките на едно пепелище, където намерих майка си недишаща, но тогава ми казаха, че това е в потвърждение на теорията за неизбежен колапс, когато всички подобни пепелища и вселени се концентрират в окото на колапсара и времето тръгва в обратна посока, защото няма по-потресающа гледка на света от гледката с една недишаща майка. Но това учреждение, където пребивавам понастоящем е много далеч от категорията на вила Тристеза и притежава съвсем реални параметри, включително огради и жълти стени, което го прави предпочитано място в паузите преди умиране. Участниците тук се занимавам предимно с оцеляване, доколкото оцеляването се базира на конкретни субстанции и разполага с брутална непосредственост. Определящи фактори в тази посока безсъмнено са храната и лекарствата, имащи за цел отлагане на сценария с катафалката, но не винаги. И така, аз живея, за да се храня, а не обратно, както би възразил някой. Същото би могло да се каже за лекарствата: живея, за да гълтам лекарства и това е толкова абсурдно, колкото и смешно, но другата постановка е прекратила развитието си; алтернативата е приключена и точно по тази причина използвам всяка пауза след всяко проспериращо оскотяване, за да побягна към вила Тристеза, където ме чакат очите на Е. Оцеляването е една монотонна практика – физически еквивалент на живеенето - до момента, когато се стигне до стопяване на разликите, доколкото ги има и, ако ги има. В края на краищата физическият еквивалент се превръща в доминиращ еквивалент и това е особено потресающ факт зад стените на жълтата сграда, поради което сценарият се вписва с участието на онзи паяк в ъгъла, регистриращ събитията с акуратността на старателен актуарий, въпреки че събития няма. Сценарият е винаги един и същ и не се нуждае от редакция: Масите са подредени, участниците са заели местата си и в този мъртъв дом от сподавен шепот и потракващи канчета, аз виждам себе си отсреща – втренчен в супата - безмълвен. По принцип, не познавам тези около себе си, а може би и себе си не познавам. Те са винаги различни, вероятно защото са едни и същи или на мен така ми се струва; появяват се отнякъде или отиват някъде – не е ясно къде и не е толкова важно. Не разговарям с тях, нито със сенките им, дори е възможно да не ги различавам, което едва ли е от значение за резултатите от Троянската война; забелязвам само, че имат сенки, следователно не са призраци, но физиономиите им са досадно еднообразни и почти винаги безлични. Тук времето върви бавно, дори съм убеден, че спира, но потракването на приборите не е синхронизирано с това на часовника в коридора, което не означава, че всеки момент ще настъпи второто пришествие. Тези, които са тук би трябвало да са мъже и жени, но най-често са маски; би трябвало да имат, но нямат собствена идентичност и се крият зад други маски, също без идентичност. Грозотата им не е впечатляваща, както и красотата, тъй като не притежават нито едното, нито другото, а вероятно това е без значение, тъй като един ден всички огледала се оказват криви. Не знам какво означава да изпиташ любов към някого; най-често антипатията е взаимна или взаимно е безразличието, което едва ли представлява алтернатива. Но в момента, когато от стените на вила Тристеза ме погледнаха очите на Е, светът около мен се изпълни с криви огледала, в които се отразяваха гротеските на изродените им души. Тогава си направих една галерия от гротески, след което я затворих във вила Тристеза с надеждата, че съм се отървал от натрапчивото им внимание, но единственото, което успях да постигна е, че разглеждам сам собствената си галерия, любувайки се сам на собствената си гротеска. Вместо души и духове, намирам около себе си черва и стомаси, вместо арфата на Орфей, чувам чалгата на примитива, вместо Мислителя на Роден – камари от железобетон, вместо Емили Дикинсън – Кондю и Азис. И тогава осъзнах, че повече няма какво да се случи зад стените на жълтата сграда не само защото всичко вече се е случило, но и защото нищо не се е случило – тоест ситуацията се повтаря, а самата сграда се простира далеч зад собствените си мащаби. Това бе потвърдено и от майка ми, която дойде една вечер в стаята, застана над леглото и уточни, че съм ужасно закъснял; тогава се сетих, че предния ден е било Задушница и е трябвало да отида за цветя, защото тя много обичаше цветята, тъкмо поради което сега на гроба цъфтят само бурени. Общо взето в този ред протичат процедурите зад стените на жълтата сграда, но това, разбира се, не може да бъде променено, а то не е и нужно. Те се движат в някакъв забавен каданс – тела или сенки, разместват столове, тракат прибори, идват и си отиват, понякога ми се усмихват, но усмивките им са от същото това криво огледало и нямат собствена идентичност; не успях да се справя с това огледало, поради което все бягам и се крия. Впрочем, не е вярно, че никога не съм бил влюбен. Дори си припомням някои впечатляващи факти, когато съм бил странстващ Казанова, но то е било някога или по-вероятно никога. Разполагах с харем от съзвездието Плеяди, а дъщерите на Атлас ми пееха. Прелъстявах музите на Лувъра, Ел Прадо и музея на Роден, макар, че те не знаят за моето съществуване. Това са те - Одалиските на Енгр, Олимпия на Мане, Голата маха на Гоя, русалката от пристанището на Копенхаген – цяла плеяда от прекрасни жени, надничащи в самотните ми сънища, при все че никога не сънувам. Присъствал съм неизменно при тяхното възшествие и съм бабувал при раждането на Афродита; аз бях вечния Пигмалион, който ги извайваше, за да ги прелъстява и ги прелъстяваше, за да ги унизи. Аз бях онзи лудия – изгарящ в пожарите на Ван Гог и зъзнещ в молитвата на Камий Клодел, защото всяка нощ умирах, гонейки техните призраци. Аз виех в северните сияния на Едвард Мунк, крадях камъни от самотата на Кафка и пропадах в бездните на Достоевски заедно с шепота на листопада и плисъка на капчуците от смълчаните руини на моите пясъчни замъци. Знам, че времето е еднопосочно, както и умирането, след което вратите се затръшват с трясък. Тези констатации се потвърждават неизменно и по време на визитациите, защото във всички случаи присъдата е произнесена свише и палачът – достатъчно старателен в задълженията си. Както е известно, визитациите не се отличават съществено от останалите безсмислици. Младичката ординаторка ме оглежда преценяващо – тази процедура е винаги една и съща – и чувам задкулисния шепот зад маската на благоприличие, въпреки, че репликата не е произнесена: „Хм, не е лош, но тази диагноза го прави неизползваем”. Вярно е: в скрижалите на моята недосегаемост, лицето и изглежда размазано и разчленено в някаква имагинерна зависимост зад предела на гротеската - една недовършена скица на Пикасо, нямаща еквивалент. Не успявам да преценя дали това ме натъжава или ме разсмива, защото съм стигнал до онази граница на допустимост, след която тъгата не може да нараства и смехът не може да бъде смешен. Както би трябвало да се очаква, иронията ми е достатъчно импотентна: „Хм, за съжаление прогнозата го прави още по-неизползваем” – произнасям аз в някаква просъница между небето и земята и чувам собствения си глас зад кулисите в устата на онзи другия, който хем е тук, хем го няма, но не е много ясно. Тя се вглежда внимателно в мен, защото забравя какво е възнамерявала да каже и записва нещо в тетрадката - вероятно също толкова маловажно, колкото и всичко останало. Разбирам я. Съчувствам и. Събирам парчета от геометрията на Пикасо и се опитвам да сглобя образ в сферата на допустима реалност. Би трябвало да е хубава, но това не ми е съдено да уточня в настоящото пространство – време. Мярка ми се нещо като залез, нещо като усмивка, която се плъзва по стената, заедно с играта на слънчеви зайчета и тръгва към изхода; чувам шум от стъпките на разбягващи се паяци и смях от другата страна на луната, а тракането на токчетата се синхронизира с това на стенния часовник и приключва със захлопването на врати. Общо взето моето пропадане няма определени параметри. То е като пропадане в черна дупка и законите на термодинамиката са невалидни. Отдавна съм приключил с търсенето на себеподобни и контактите, доколкото си има, се ограничават до проблема с оцеляването. Всъщност, и това не е съвсем проверено, но инициативите не са от моя страна и имат рутинен характер. Що се отнася до необходимостта от контакти с любовно, интимно и всякакво подобно естество, те просто не съществуват и вероятно никога не са съществували. Обикновено онези странят от мен, както и аз от тях. Има нещо в появата ми, което не е традиционно и което не е желателно: плаши ги, отблъсква ги и не съвпада с представите им за рационалност. То ме прави „неизползваем”, а също така и смешен. Аз чувам този смях непрекъснато около себе си, дори и когато го няма, дори и когато няма никой наоколо. Тогава сам се смея над себе си, доколкото това е смешно; зная го. В сериозните им и загрижени лица, в дъното на очите с потрепването на миглите, неизменно избликва този смях; той винаги се отдалечава в обратна посока и стихва зад захлопващите се врати. Това е аксиома и на мен ми е известно, че моята Агапия няма да се състои. Дрейфувайки между айсбергите на своите крушения зная, че няма да бъда приютен нито от Пенелопа, нито от Клименестра. Известно ми е, че моята „Троянска война” е приключила преди да започне и, че хубавата Е ще си остане недокосната, но в този сценарий не мога да бъда нито Парис, нито Менелай. Във моя свят от хорограми отсъстват всякакви Жулиети и всякакви Офелии, доколкото съм наясно с проблемите на Ромео и Хамлет. Не може да бъде ощастливена дори Дулцинея не само защото някой е боядисал коня ми зелен, но защото го няма нито конят, нито рицарят; не се намира и въпросната Дулцинея, а вселенският луд е достатъчно щастлив в своето безумие, за да бъде натоварен с допълнителна реалност; поне аз по никой начин не смея да го направя. Но някъде около коледните празници виждам край замъците едни скитащи призраци и зная какво означава това. Тогава са умрели всичките ми близки и вероятно те са техните тъжни отражения. Пак не успявам да почистя гробовете, но ми казаха, че в района на жълтата сграда няма такива; чудя се къде са се дянали тези гробове. Цветята, разбира се, са изкуствени, защото е изсъхнала градината с перуниките на Ван Гог, но и без това нямам намерение да ги ползвам. Сетих се между другото, че отдавна не съм поднасял цветя на Е – вероятно никога. То е така, защото моята Е е измислена, а също и вила Тристеза е измислена. Освен това по същия начин е измислено кучето и споменавам този факт, за да обясня отсъствието му, свързана с началото на разказа; истината е, че никога не съм имал куче и то определено не ми липсва. Изобщо нищо не ми липсва и вероятно така ще продължи. Не съм наясно дали и Е ми е липсвала някога, макар че сянката и често преминава по стената на вила Тристеза, за да ми загатне нещо. В действителност Е – това не е писателката Е и аз знам, че тя не плаче над своите текстове, въпреки че не съм бил свидетел. То не е и необходимо. Аз самият не мога да заплача, защото сълзите ми са сухи, а освен всичко друго, нова Троянска война няма да бъде обявена, което означава, че хубавата Е ще очаква напразно своя провалил се Парис. Не мога да заплача и на гроба на Камий Клодел, въпреки че в нощта срещу Коледа, будувайки над своите безсъници, виждам в монитора преспите от тъга, засипващи камъка с премръзналата и молитва; тогава този камък застана в дистанцията между деня и нощта и аз не съм в състояние да го стопля. Така и не успях да занеса цветя на Камий, защото всички мои цветя са изкуствени и гробовете нямат нужда от тях. Към сенките от моето вледеняване успях да прибавя още една чезнеща сянка. В края на краищата, когато се срещнах със себе си, вече не бях същия. Бързам да се посрещна, защото се виждам в кривото огледало - една зъзнеща гротеска. Увит в дрипите на своите крушения, уточнявам неизменно, че това съм аз, макар че никак не приличам на себе си или – напротив – тъкмо сега най-много приличам. Мизерията на моята незначимост, се е превърнала в перманентна мизерия. Аз няма какво да предложа нито на другите, нито на себе си, защото всичко, което съм в състояние да направя е вече направено, но няма приложение. Разликата между живота и смъртта е достатъчно спорна и тъкмо затова не възнамерявам да го правя на въпрос. Аз нямам свои божества, доколкото сам съм си Бог, но и това е неуточнен момент. В объркания сценарий на настоящата постановка Бога и Сатаната често си забравят ролите, а още по-често ги разменят, но не аз съм режисьорът на спектакъла. Ролята ми е достатъчно конкретна, за да бъде забележима. Моя е тази Виа Долороса и мои са всички тъжни разпятия по света, но Възкресението няма да се състои. Не може да има нито „Осанна”, нито „Разпни го”, защото царството небесно е белязано с моето отсъствие. Виждам го този в цялата му трагична обреченост - сега и в часа на страшния съд – това съм аз. Виждам го, но не вярвам нито в Него, нито в себе си и няма светлина в дъното на тунела – това съм аз. Не мога да страдам и не мога да се радвам; и хора, и богове отвръщат поглед от мен – това съм аз. Не мога да живея и не мога да умирам, защото не ме иска нито живота, нито смъртта – това съм аз. Всичко, което не е било и не може да бъде – това съм аз. Всичко ненужно и всичко безсмислено – сега и во век и веков – това съм аз.
Късно след полунощ на Бъдни вечер в прозореца на вила Тистеза се блъсна една премръзнала птица. Погледнах я и я познах веднага, защото всички премръзнали птици по света са еднакво бели. Когато отидох да я взема, за да я утеша, тя ми проговори и ми каза, че съм ужасно закъснял.
Р
