-         Къде си я помъкнал тая торба, бе пенсиьо? – ми вика едно смачкано копеле – някакъв сбъркан мутант или хибрид между чавка и хомосапиенс.

-         Ами тръгнал съм за България да нося подаръци на децата, ама се обърках из тия кьорсокаци; чудя се тук Анадола ли е или Бангладеш – обяснявам аз, опитвайки се да се измъкна от това натрапчива внимание.

-         Ами че то това си е баш България – облещи се копелето – поне до скоро така беше.

-         Майната ти – сопнах се аз – ти за канарче ли ме вземаш, бе пич? Нали гледам, че всички табели наоколо са изписани на латиница?

-         Ха, ха! Явно не си идвал скоро насам. Ама ти да не си някакъв нов дядо Коледа, дето хал-хабер си няма от Европейски съюз?

-         Хич биля не съм нов; баш съм си стария дядо Коледа.

-         Ай заваллията - ама че си се подредил! Ами къде ти е шейната, бе човек, къде ти е Снежанка?

-         Тя – шейната я нарязаха за скрап циганите от Столипиново, докато раздавах подаръци на циганчетата, а магарето го разфасоваха. Много били гладни.

-         Олеле, олеле! Какво магаре, бе приятелю, нали бяха елени?

-         Елени – друг път – възразих аз – от КАТ не разрешават да ползвам такъв транспорт. Казват: трябва да е автомобил – най-добре мерцедес. Едва кандисаха да впрегна магаре с хиляди молби и рушвети, щото в България винаги си е имало достатъчно магарета. Глобиха ме и за това, че нямам шофьорска книжка, и  за това, че пак бях си подсладил душата с половинка гроздова, ако че не съм шофьор.

-         Магаре - магаре! Той и Христос е влязъл в Ерусалим с магаре, ама Снежанка ще ти трие сол на главата. По-друго си е мерцедес.

-         Тя – Снежанка забягна при някакъв поет, който написал стихчета за нея в един литературен сайт. Клъвна веднага като обикновена каракуда и запретна полата. Влюбена била.

-         Ами то си е нормално – отсече онзи – не може младо момиче да се мъкне цял живот по кърищата с такъв дърт пергишин като тебе и то с магарешки впряг – да беше кандисал поне на мерцедес.

-         Ще ти дам аз на тебе един мерцедес като те халосам с дряновицата по чутурата – ядосах се аз – я си помисли не бързаш ли за някъде!

-         Ц. Аз никога за никъде не бързам. Това е принципно положение. Отдавна съм приключил със строителството на ново общество и съм преградил достъпа за всякакви Снежанки.

-         То си личи. Коя ли ще да е тази, дето ще легне с такава дрипа като тебе.

-         А-а намират се, намират се. То за това не се иска много акъл. Ами твоята Снежанка да не мислиш, че е налетяла на нещо по-свястно. Кой го знае каква откачалка и пиянгурин е онзи щом като е поет; да беше поне счетоводител или автомонтьор.

-         Кой го знае. Разправят, че бил голяма знаменитост сред техния творчески елит. Снежанка преди да забегне ми прочете нещо от него:

                                 „ Сънувайки зеленоокия ти задник

                                 изпих коктейл от зъзнещи бездушия.

                                 С оргазми от разплакани Снежанки,

                                 Венерин хълм и криви круши...”

      Някаква такава щуротия май беше, ама не помня всичко.

-         Чакай сега, какъв е тоя зеленоок задник, какъв е тоя коктейл от бездушия и криви круши. Нещо хептен се е объркал този поетичен гений.

-         И аз това се питам. „Ами това, дядо, са метафори – рече ми Снежанка – само, че  ти хем си остарял, хем си оглупял и не разбираш от метафори, нито пък от подаръци. Какви са тия камиончета, кукли и дрънкулки. Сега децата искат компютри и автомобили от Формула едно”.

-         Права е за куклите и дрънкулките, ама  тези метафори не стават за аперитив. Нито солени, нито безсолни. Нещо като пръдня по време молитва. Снежанка май ще се върне някой ден обратно разсополивена и с подут корем.

-         Тя натам върви работата с метафорите – въздъхнах аз – но дано не се пръкне някое недоносче като тебе, че тогава направо ще изтърся чувала с подаръците в контейнера за боклук.

-         Хайде сега пък и обиждаш на недоносче – нацупи се копелето – все едно аз съм виновен, че твоята Снежанка малко се разгонила. Но виж сега, все пак си извадил късмет със зетя: по-добре пиян поет, отколкото принц – идиот.

-         Какъв принц бълнуваш, бе аланкоолу, ти имаш ли акъл – реагирах остро аз – да не би да имаш предвид наследника на цар Киро?

-         Как какъв принц, нали такава беше приказката; пристига, значи, принцът на бял кон през девет планини в десета и Снежанка се лепва за него като муха на лайно. Три дена яли, пили и се веселили. Но ако питаш мене, наследникът на цар Киро хич не е за изпускане. Династията отдавна е изхвърлила магаретата от употреба - също и конете - и принцесите се возят с мерцедеси. Помисли по въпроса!

-         Няма какво да мисля; тя вече е измислена – отсякох аз – Снежанка се е прикоткала при тоя поет и сега ще ми надуят главата с рецитали.

-         Е не е чак толкова страшно. Като започнат много да се карат, бягаш направо в кръчмата.

-         Не казах, че ще се карат, а че ще рецитират стихове – възразих аз.

-         Че то не е ли едно и също? Доколкото съм запознат с поезията, те тези поети само се карат. Спорят и се надвикват чия псувня е най-поетична. Едни предпочитат римувана псувня, други неримувана.

-         Най-вече се карат защо на онзи дали награда от някакъв конкурс, а на него не дали. От там иде всичко, а не че псувнята е римувана, мерена или в бял стих.

-         Ами тя е ясна работата, че става въпрос за кокал, а не за някакви поетични Еверести. Също като при вас. Вие защо не можете да се понасяте с онзи пиянгурин дядо Мраз, дето идва не от Лапландия, а някъде от Сибир? Да не би щото единият е по-добър християнин от другия? Нищо подобно. Гледам ви и ви се чудя на акъла; и двамата сте от един дол дренки – дърти хора, а хич акъл си нямате. И на двамата са ви сини носовете от тая пуста пукница, и двамата вече за нищо не ставате, но не се отказвате от серсемлъците; децата отдавна вече не си играят с влакчета и дрънкалки, а ровят из интернет и гледат порноспектакли. Късметлия ще е онзи, който успее да се спогоди с цар Киро. Там са парите и пиячката, там е истината.

-         Майната ти! – скастрих го веднага аз – той този дядо Мраз не може да ми бъде никаква конкуренция. Снощи го гледам – заспал кьоркютук - в една канавка край Румънската граница и играчките се разсипали от торбата; циганчетата грабят и бягат.

-         Няма значение; нали са за децата тези играчки...

-         Те пък едни играчки, да паднеш от смях: матрьошки, гармошки, автомати Калашников и най-вече водка за лични нужди. А неговата Снегурочка също се насвяткала в един бар; вие като хиена и играе казачок с митничарите. Сритах го онзи в задника: „Ставай, колега да вървим, че децата нас чакат, а той ме гледа премрежено и грухти: Виж к`во, ти нямаш работа тук; отивай на запад, тук е моят сектор.” Дърт изкуфялник, не си вижда дереджето – и той за сектори и за сфери на влияние седнал да ми говори. Оставих го да лежи в канавката и хукнах към Пловдив; казаха хората, че имало много деца без играчки, а също и хубави майки.

-         Направо са те преметнали – информира ме онзи – вярно, хубави майки има, но деца няма; повечето са в Столипиново. Там деца се намират калабалък, но пък майките не ги бива. Най-много да ти откраднат джиесема.

-         И защо така няма деца – натъжих се аз – да не би да няма кой да ги прави?

-         Ами може и това да е причината. Младите мъже са пияни и дрогирани; повечето забягнаха на запад; останаха по-будалите, а някои са си направо импотентни. Остава ние с тебе на стари години да се захванем да им правим деца, но проблемът е, че ти се появяваш само веднъж в годината и аз бая ще се озоря сам.

-         Представям си какви деца ще се пръкнат като те гледам каква си китка. Ти да не си от Чернобилското поколение?

-         Има нещо вярно; ние всички сме от Чернобилското поколение и само дядо Мраз се навърташе тъдява по онова време, но пък рокендролът беше млад...

-         Аха, Аха... Ей!

-         Виж сега - продължи копелето – тя хич не е лесна твоята работа, но имам предложение. Явно трябва и аз да се жертвам.

-         Казвай да видим.

-         Така или иначе подаръците ти ще артисат, щото няма да намериш достатъчно деца, но се сетих за една стара история от времето на  Тридесет годишната война в Германия; чел съм я някъде.

-         Е вече съм забравил някои работи – почесах се аз по главата – бая отдавна беше тая война, но си спомням, че ядяхме само кукуруз и картофи, щото имаше глад.

-         Не само това – прекъсна ме онзи – лошото е, че мъжете почти били избити по фронтовете и по селищата останали само вдовици и моми за женене, пък няма кой да ги сайдисва.

-         Така, така... Май тъй беше.

-         Та, значи и тогава нямало кой да прави деца.

-         Хм. Хм. Е - и?

-         Ами един поп и един войник тръгнали по пътищата на Германия от град на град, от село на село – в дъжд и сняг, в жега и студ да обслужват нещастните женици.

-         Аха. Аха.

-         Абе – мисля си - то тъдява Тридесет годишна война не е  имало, но поразиите от тези безкрайни преходи са коджа по-големи.

-         Да, да, да...

-         Та се чудя дали и ние с тебе да не тръгнем по същия начин от село на село и от град на град да сторим някоя добрина на хорицата. Знаеш ли какво: направо хвърляй тая торба и да прескочим набързо до секс-шопа да се снабдим с някои необходими материали. То така или иначе тук нормални мъже няма...