„Тук, където всичко отвръща поглед от мен, аз не мога да отвърна поглед от нищо.”

                                                               Елена Алексиева  /Човекът от другата стая/

Събуди се прав в стаята, защото няколко ярки звезди блестяха в прозореца и му говореха. Тогава осъзна, че изобщо не е заспивал, но то беше така отдавна- вероятно винаги- и блясъкът на тези звезди рисуваше кошмари от будните сънища. Много често нещо му се губеше- вероятно цяла вечност- някакви призраци витаеха в тишината и объркваха представите му за време и място, но после всичко стихваше и над смълчаните поля прелитаха сенките на множество черни птици. Откакто се появи тази светлина в дните и нощите, сънят непрекъснато бягаше от очите му и палитрата ставаше все по- наситено жълта, сякаш пространствата се възпламеняваха, но тези пламъци горяха  вътре в собствените му преизподни заедно с непрекъснатия хленч на вятъра по покривите и комините, където всички демони и сатани си бяха направили аудиенция. Пожарите бяха огромни и странни- гореше цялото небе, обърнато вътре в себе си и цветовете на дъгата даваха смътна представа за това, което се случва, защото може би нищо не се случва. Раждането на тези звезди ставаше спонтанно: пламъците изпълзяваха от въртопа на галактиките- едни собствени галактики, търсещи взаимност- и го заслепяваха. Там горе по върховете на кипарисите и тлеещите облаци на Орион сътворението продължаваше с неотслабваща сила, макар че творецът е полудял; това бе внезапно проникновение, изскочило из небитието, когато мисълта за предстоящия финал изплуваше все по- настойчиво в паузите сред писъка на тишината и тъгата го мачкаше в своята непоносимост. Ниско на притихналите хоризонти прелитаха онези черни птици, нещо го хващаше за гърлото и тогава с усилие се опитваше да потисне този вик, защото някой вътре в него- онзи другия- крещеше диво и скръбно, че така повече не може да се продължава; така повече не е възможно… Чуваше собствения си вик в собственото си мълчание и търсеше изход от несъществуващия лабиринт. Това мълчание се спотайваше в облаците зад прозореца и ъглите на бялата стая; нещо се трупаше, нещо се напластяваше и заплашваше да прелее, защото в хаоса от сътворения и гарванови ята бълбукаше тих ромон- вътре в мозъка- малко преди да избухне викът- и галактиките се срутваха в кладенците от безпросветна тъга. Още много отдавна- от самото прохождане- сред плисъка на капчуците и воят на вятъра в комина, заедно с този неистов копнеж за взаимност, когато тлееха пожарите на Звездната нощ и наоколо се прокрадваха силуетите на самотата, тази тенденция се задълбочаваше непреодолимо: те всички започнаха да бягат от него или да го прогонват, защото една сянка обикаляше наоколо- по алеите и тротоарите на глухата улица- сянката на обреченост; нещо неизменно пропадаше, нещо неизменно умираше и не можеше да бъдат спрени тези бягства, защото душите на нищите духом предпочитат хляба и виното от плътта на своя спасител и тридесетте сребърника на вездесъщия Юда, нежели звезди и слънца.

Понякога съвсем смътно в паузите между две пропадания се мяркаха женски силуети и  женски лица, които поднасяха усмихнатите си извинения, поради съображения за несъвместимост- може би Урсула и Ке- не беше съвсем ясно- и откриваше себе си в съвсем ранна младост- смазан и унизен в пълзящите мъгли и меланхолии на севера, когато си мислеше, че трябва да умре, но никак не можеше да умре, защото онова другото напираше отвътре и искаше да се роди- съвсем ново и странно- едно всевиждащо око към безкрая, което го държеше буден и разместваше ледовете на зъзнещата тишина. То не беше само парче хляб и халба бира- рецептата на Дикенс срещу желанието за самоубийство, а друго- много по- силно и болезнено от самото самоубийство. Виждаше кошмарите си цветни- предимно оцветени в ярко- жълто и после се оказа, че е житна нива с множество гарвани, летящи към залеза и едно небе в пламъци- подгонени от ветровете- малко преди последния вик, когато личният му инквизитор го хваща за гърлото и го хвърля в тлеещата клада от тъга. Тогава всичко чезнеше, спомените се губеха в подмолите на Инсомния и една необятна пустош пълзеше по тротоарите, разнасяйки своите паяжини и парчета от безмълвия.

Внезапно осъзнаваше, че върви нощем по безкрайните пътища на ненаситните си кошмари, от двете страни го притискат оградите на някакъв призрачен град, а наоколо притичват залези от множество посърнали разпятия. Не можеше да се освободи от пристъпите на тъгата- сковаваща нощите и дните и потъваше в чернилките на Лондон, на Антверпен, на Нюнен: черни храсти, черни клони, черна трева- всичко черно. И всяко пропадане беше преход към ново пропадане. И всяко зазоряване търкаляше камъните на скорошния си залез- нагоре и все по- нагоре- с обречеността на Сизиф.  Sorrov*!  Понякога се мержелееха фрагменти от гробището на Зюндерт, където върху онази малка надгробна плоча е изписано собственото му име- името на мъртвородения  брат- и една сврака крещи от клоните на близката акация. То не беше сън, явно не беше, защото отдавна не можеше да спи, нито пък да бъде буден; често сънуваше ходейки и ходеше сънувайки; животът протичаше между две пропадания в чернилките на Нюкта..

Марго. Коя ли беше тази  Марго, какво се е случило с нея? О да- Марго от  Нюнен: имаше нещо, свързано с нейното участие, но какво ли беше? Навярно и тя е луда като него или може би- още повече. Но е невъзможно да се съберат съдбите на двама луди по ред непонятни причини. Никой няма да разбере това, а най- малко онзи горе, който раздава индулгенциите. Отива си Марго и тъжната и сянка се губи в мъглите на спомена.

„Откакто съм на този свят, се чувствам като в затвор”. И ето ме в самия затвор- вижте  онзи невзрачник на преден план сред призрачните гротески на обречените и огради от   каменни чудовища. Рецидивист с доживотна присъда без право на помилване. Строга и справедлива присъда, произнесена от най- висша инстанция. Стригана глава, затворническа одежда, лудост и мрак. Това съм аз. Това е той. Но кой е той и кой съм аз? „Знам, че съм се появил тук, за да направя нещо, което никой друг не може, но какво е то- все още не ми е съдено да разбера.” А когато го разбера, се оказва, че не е същото. Нищо не е същото. Разликите изплуват в антрактите на нескончаемата драма сред падащите завеси на мълчанията. Тежестта е непосилна. Срещата с онзи- горе е достатъчно разочароваща, не само защото никога не се е състояла, но дори не е предвидена в протокола за посещения, при все, че няма такъв- или по- точно се оказва, че и той- онзи не е същият. Може би му е дотегнал  този безкраен хленч на простосмъртните и се е покрил зад собствените си скрижали. Той е твърде далеч и твърде недостъпен, а вероятно винаги е бил такъв и винаги ще бъде- очевидна грешка в намеренията; очевидно пътят е в друга посока, ако са възможни изобщо някакъв път и някаква посока. В действителност пътищата са много, но всички до един водят към никъде. O fallacem hominum spem!**

…Той се появява внезапно тук и там по тези пътища без посока в търсене на нещо незримо или несъществуващо, сяда  самотен в ъгъла на някоя селска кръчма- много често без пари- и чака да му оставят парче хляб. Когато това не се случи, обира трохите от масите- той- презрения приживе и възвеличения посмъртно. Действително никой не знае какво е онова другото у него- още никой. Един дрипав скитник по пътищата на Европа- непрокопсаник, неудачник, неуспял художник, луд. Ходи от село на село, от град на град и проси. Картините му- пълна мизерия. Какво си въобразява; той ли ще ревизира каноните на академията?!  Само няколко години по- късно същите тези нищо не струващи картини, които често заменя за кило картофи, за да се нахрани, вече струват милиони. Корифеите ще се избият да наддават по търговете. Какво ли се е променило? Какво ли е станало? Явно нещо се е случило, само че него вече го няма. Къде ли е? Може би се смее някъде отгоре… Може би.

„Ето ме- тук съм. Това съм аз- същият онзи луд холандец, дето още не е пукнал по кърищата. Бихте ли ми услужили с два- три картофа?”

Два- три картофа. Това е всичко. Вледенена нощ и тишина. И тъга- навяваща страх. Изследвайки пределите на болката, бе уточнено, че тя няма предели. Изследването е точно и доказателствата- проверени. Болката се натрупва в небесата и крещи.

„ Когато се събудя в полунощ, го чувам да плаче и стене на тавана”- уточнява дъщерята на миньора от Нюнен, който го е приютил за една нощ.

Но кой е той, кой плаче и стене на тавана? Вятъра ли? Може би- вятъра…

Може би същият онзи вятър от бушуващия хаос на кипарисите и на вселените. Все още е там- в бушуващия хаос. И вероятно там ще остане.

Но къде ли е Ке? Къде ли е Урсула? Няма ги. Отдавна вече ги няма и той е сам с лудостта. Там- по коридорите на ледения замък затихват стъпките на вечното отдалечаване  и една усмивка увисва в пространството- „виждам чезнещата и усмивка”.*** Те ще се появят много по- късно с цветя на гробището в Овер. Ще плачат, защото нещо се случило. Какво ли е то? Всичко се изяснява много бързо: там е онзи- мъртъв приживе и жив след смъртта. Сред житни ниви и гарвани…

…Там е. Без значение къде. Трябва да рисува, защото същата тази лудост, която го хвърля на дъното, още след зазоряването пришпорва всички ветрове след пожарите на хиляди слънца и е „време да настане време”****. Няма начин да се спи, защото палитрата е хвърлила своите примамки. То никак не е възможно.

И не е важно, че боите са скъпи и парите на Тео свършват. Парите на Тео…

Но храненето не е съществен проблем; важното е да се доставят бои, защото няма нищо по- тъжно от една стая със захвърлена палитра. Не е допустимо да се захвърли палитрата . За сега чорбата от трапезата на пансиона за луди е достатъчна; няма значение, че смърди и отгоре плуват хлебарки. Нищо по- незначително от едни плуващи хлебарки.

Междувременно пътищата са много: Лондон, Амстердам, Хага, Париж, Антверпен и обратно- все пътища за никъде. Непрекъснато  движение. И никъде не е предвидено място за него, макар че изискванията са скромни: една стаичка с маса, стол и място за палитрата. Толкова.

Местата се оказват вечно ангажирани и той е просто един скитащ аутсайдер.

„ Аз съм. Идвам при вас. Пуснете ме! Искам да направя най- хубавата си картина.”

Лондон, Париж, Амстердам. И пак, и отново… Лутане в безизходицата. Път през безпътиците.

Академията по изкуствата е една безнадеждна институция, където непрекъснато демонстрират как не трябва да се рисува. Необходимо е да се прави точно обратното на онова, което се изисква. Тук няма на какво да го научат. Просто не могат. А то е и невъзможно по принцип. Би било нелепо да учиш Бог на сътворение. Аз съм- отивам си, защото моят свят е в друго измерение!

После и онези- импресионистите: Моне, Сисле, Сьора, Миле, Реноар, Писаро, митничаря Русо- наистина впечатляваща група със собствени амбиции. А там ли е той?  И, всъщност, къде е? Май не се намира място за него- вечно отсъстващият. Тук, там и навсякъде… И наникъде…

…Напред- към „Ателието на юга”! Но възможно ли е то? И дали съществува такова? В Арл има само една олющена жълта къща, един публичен дом, където работи проститутката Рашел, няколко пияници в кръчмата, но много слънце, много цъфнали поля и много звездни нощи… Това се иска! Достатъчно.

Разбира се, в края на краищата настъпва часът на късата сянка и  Гоген ще дойде. Защото всички надежди, свързани с  „Ателието на юга”, се допълват с идването на Гоген. „Пладне, когато сянката е най- къса”- това е часът на Ницше, но напразно  Заратустра отправя своите проповеди към глухите си свръхчовеци. Те няма да го чуят.

Слънцето е спряло в своя зенит и житата разпростират гигантски пожари към стихналите хоризонти- същите онези „Гарванови жита”. Жълтата боя свършва най- бързо, но трябва да бъде уловен безкрая, защото това е един изплъзващ се безкрай в едни изплъзващи се хоризонти, където времето е спряло. Или тръгнало обратно. Но ето ги „Слънчогледите” – смеещи се чада на  Бога- Слънце.  Тук са и „Старите обувки” от времето, когато Бог е отишъл да спи, което е характерното му състояние. Ето го  Мостът „ Англоа” в Арл , ето го „Червеното лозе”- странен и болезнен кошмар в червено, вилнеещият мистрал в сънищата на „Кипарисите”. Работа като на конвейер. „Вече не сещам себе си и картините ми идват като на сън”.

„Je suis Saint- Esprit” *****

И все пак, ще дойде Гоген. Може би- някога. Ще дойде и ще си отиде, защото аз съм луд и всеки момент ще поднеса на Рашел отрязаното си ухо. Но това е част от нов сценарий с настъпването на голямата самота. Всъщност, тя- самотата- никога не си е отивала и в това се състои цялото и очарование- вярна до смърт любима. Дори в моменти, когато наоколо се тълпят множество присъствия, най- очевидното присъствие е то- на самотата. Те са тук, но някъде далеч зад смълчаните пространства на своята недостатъчност. Чува се само глухият тътен на заплахите. Тук и там; този или онзи. Но какви заплахи? Естествено онези- дебнещи зад сумрачните коридори на безумието.

„Ателието на юга” се прекратява от самосеби си и в едно смълчано утро зад  върховете на кипарисите се очертават неясните контури от покрива на приюта за душевно болни „Сен Пол дьо Мозол в Сен Реми. Тук е тихо, въпреки крясъците на лудите и има една бяла стая, очакваща своя посетител. Сам в бялата стая. „Това съм аз.”

Но вън ухаят едни перуники, обагрили двора във виолетово и бяло. „Перуники в двора”. Невероятни са. В паузите след всяко пропадане по платното цъфват перуники. Те изникват сред нестихващите крамоли между  Бога и Сатаната и участията им са все по- наложителни. Лудост в лудостта.

Но този жетвар на Жул Бретон е твърде закъснял с прибирането на реколтата. И ето го отново- залягащ над своята работа, която никога не свършва. Жътвата продължава безкрайно, но в друго място и друго време. Вероятно зад предела на човешките възможности. Тук са още маслиновите дървета. Странни са тези дървета със своите разкривени клони в тишината на есенния пейзаж. Ето го и „Пътят с кипарисите”. Още един път и още едни кипариси.  Една непрекъснато повтаряща се драма, придобиваща все по- болезнено развитие. Тези кипариси са забили върхове в небето и го люлеят с поривите на мистрала. Разлюляно небе с едни разлюлени кипариси. Нещо в мълчанията също се люлее; иска да изскочи навън и да се втурне по алеята. Това е викът при всяко сгромолясване в небитието.

Идват още: „Църквата в Овер”, „Градината”, „Дамите от Арл”, „Портрет на доктор Гаше”, „Ливади при надигаща се буря” и още, и още- стотици или хиляди. Излишно е да се споменава, че тази буря, в действителност никога не  е стихвала. Но сега намира своя реален отдушник в самия край, когато нищо не е реално и не съществува никакъв отдушник. „Човекът с отрязаното ухо и още- човекът с лулата”. Това съм аз или това е той, но не е ли вече все едно?

Нищо, че Анна Бох е закупила „Червеното лозе”, нищо, че са се появили възторжените отзиви на критика  Орие. Вече е твърде късно за каквато и да било промяна. Всичко е направено и сътворението- отдавна приключено. Аз съм мъртъв приживе и възкръснал посмъртно. Моля, заповядайте в моята вселена! Тук съм. Въргалям се в сандъка за въглища с пяна на уста, ям боите и пия газ. Гърча се в носталгията си и вия в тъгата. „Мъката е по- силна от лудостта”. „Перуники и бели рози”. „ Невъзможно е!-Невъзможно!”

…Тичайки след сенките на залезите, установявам неизменно, че Господ е зарязал своите изчадия. Будувайки в изгревите, умирам многократно след всяко възкресение. Вия срещу луната и режа пъпната връв на недоносчето, което никога те успя да се пръкне. Вървя след всички погребения и бабувам на раждането на вселената; насилвам лудостите си, когато Ин и Ян намират терен за своите съвкупления. В премръзналата си прегръдка притискам спомените от своите никога несбъднати любови. Моите неродени рожби ме преследват плачейки нощем в тъгата на будните ми сънища. Картините, които не успях да нарисувам ще бъдат моите застъпници пред Бога в часа на страшния съд. Приветствам поредната си смърт, защото тя беше тази, която ми протегна ръка без погнуса и ме удостои с внимание. Признавам  вината си: аз бях онзи- приютил небето и земята и осквернил утробата на  Нюкта. Аз похитих светлината и насилвах багрите и в здрачните си сънища. Аз пуснах Сатаната в храма Господен и сричах неговото  Евангелие в името на Отца. Аз бях. Приемам констатациите на съда за меродавни, приемам своята вина без разкаяние и съм съгласен с присъдата, каквато и да е тя. Но ето ги отрочетата на моето грехопадение- демони и ветрове- виещи в мрака. Акуширах и режех пъпната им връв, за да се родят, но вече ги има. Прииждат от всички страни и флиртуват със слънцето. Минават ниско над житата и вилнеят в клоните и залезите. Танцуват в пламъците на нощното небе и тичат през поляните на жаркото лято. Тук са. Много са. Заключвам ги в рамка и ги предавам на собствените им съдници. Когато те- онези- идват да приберат душата ми, се оказва, че нея просто я няма или никога не е била. Виждам една одрипавяла блудница, проституираща в сенките на буренясал двор или светица- насилвана от своите Богове и своите Сатани; намирам я- линееща в безброй пиянства, прегърнала чудовищата на своите кръвосмешения. Резултатите се свеждат предимно по посока на откритието, че съм достатъчно мъдър, за да се  самонакажа и достатъчно луд, за да заслужа своята Голгота. Заслужавам я! Когато идвам или когато си отивам от този живот- аз, той или онзи- е видно, че през паузите на множество битиета, под сенките на множество разпятия, в присъствието на липсващите Магдалени, съм постигнал успешно собствените си екзекуции  и собствените си преизподни. Те са предназначени единствено за мен, поради право на собственост- гарантирано от закона. Заслужил съм ги с достойно поведение  пред Отца и Сина, и Светия дух. Аз, той или онзи… Амин.

Агонията продължава. 29- ми юли- сенките са най- къси и нощта най- дълга. Това не засяга никого, освен мен. Безполезна е всяка инициатива. „Тъгата ще продължи цял живот”.  Вероятно и след това.

Житни поля и гарвани. Гробището в Овер сюр Оаз. Кръчмата „При Ван Гог”…

Р

*                        мъка

**   лат.            О измамна човешка надежда!
***                    по Бото Щраус
****                  по Целан

***** фр           Аз съм Свети Дух