Беля си хванах с тоя интернет. Манджите все загорели, жената все пред компютъра и рови из нета. Ами какво мислите, че търси? Познахте естествено. Най- вече сайтове за запознанства, сайтове за самотни влюбени, сайтове за недолюбени, сайтове за споделени и несподелени чувства, сайтове за магии, вещици, заклинания, рицари и сатани. Да не мислите, че се интересува от специалната или общата теория за относителността? Или пък за ентропията в глобален мащаб? Или пък от скулптурите на Микеланджело и Роден?  Хич даже.

Клюки, клюки, клюки… И естествено- любов.

Отначало не и обръщах внимание, но впоследствие ми омръзна да ям загорели манджи и проявих интерес. Тази мания започна да ме дразни. Понеже не обичам да се заяждам, реших проблема по своему: започнах да си купувам готова храна и да се самообслужвам. Разбира се, тя реагира моментално:

-            Защо не си ял от манджата, толкова ли пари имаш, че купуваш готово?

-            Загоряла е.

-            Ами ти какво си въобразяваш, да не съм ти слугиня!..

И т.н. Не обичам подобни разправии и се изнизвам  навън, оставяйки я да се заяжда със себе си. Къде може да отиде един сериозен мъж, на когото е  дотегнала семейната идилия? Естествено в кръчмата. Пийвам набързо две чашки Пещерска гроздова и отскачам в интернет –клуба. Там е пълно с младоци- все едни такива замислени и малко изперкали. Не са онези, дето някога гонеха топката по поляната. Тези са слабо подвижни, трътлести и компенсират липсата на движение с детски занимания пред монитора: разни нинджи, разни дракони и всякакви перковци- рожби на японската развойна индустрия. Ровят из сайтовете в търсене на себеподобни. Има ги всякакви.

Поразрових се из нета и скоро открих моята благоверна. Появява се в сайта за запознанства под поетичния ник  Алмея. Та тази  Алмея непрекъснато  охкаше и въздишаше в нета  след множество разочарования. Нямам впечатление да е чак толкова многострадална, но поне така го показваше. Как я разпознах ли? Ами много просто: по правописните грешки и по някои специфични, типично нейни предпочитания- поезия, филми, приказки и други. Естествено и по някои конкретни изрази, отнасящи се до моя милост. Наричаше ме моя Клавдий, визирайки явно известния със своята дебилност и обич към кулинарното изкуство римски владетел. Е да, щом аз съм Клавдий, би трябвало тя да е  Месалина или поне нейно подобие, доколкото позволяват възможностите на нета. Присъствието на една виртуална Месалина винаги е потресающо и навяващо тъга.

Хич нямаше да и обърна внимание, но ме впечатли обстоятелството, че нашата усилено си търси партньор за по- специални цели. Ами човешко е- нека си търси и дано си намери, та да миряса. Обаждаха и се в чата няколко мераклии, но повечето живееха на далечни разстояния, други- съвсем зелени пубертетчета, трети- съвсем елементарни личности, дори един и беше изпратил изображение на мъжки полов орган, което едва ли я е впечатлило.

Аз като обикновен компютърен специалист и модератор в един сайт, лесно откривах нейната кореспонденция, но не и се бърках, нито възнамерявах да я шпионирам. Съвсем случайно попадах на нейни неща и повечето ги подминавах без внимание, но когато установих, че  тя има въпиюща нужда от мъжка компания, реших да се намеся и да и помогна. Да и предложа собствената  си услуга, естествено беше най-глупавият номер; нали в края на краищата трябва да се покажа в реална обстановка и ще бъда изхвърлен като кирлив фес, поради което реших да и изпратя Ванчо мъглата- един сбъркан тип от групата на програмистите- колкото грозен, толкова и залисан, въпреки че нямаше равен сред компютърните спецове. Хърбав, гърбав, кривокрак- някаква несполучлива карикатура между дон Кихот и Милю лудия. Появява се в нета с ник  „Гейтсби”, явно комбинация от Бил Гейтс и „Великият Гетсби” на Скот Фицджералд.

Направих каквото трябва и скоро между Гейтсби и Алмея в нета се появиха следните диалози: „Копнея да се видим час по- скоро. Моят Клавдий напълно ме е забравил и се чувствувам свободна. Но и обвързана. С теб…”

„ Чувствата са споделени. Аз не съм зависим от никого, горя от нетърпение да се освободя от ангажименти и да те видя.”

И т.н. Естествено, че нито единият, нито другият си показваше фотографията. Единият по понятни причини, а другият поради някакви комплекси. Правилно.

Ха, ха, ха! Представям си как ще реагират и двамата като се видят за първи път. Оставям ги на мира да правят каквото си искат.

…Ами имам си и други грижи.

Бях помолен преди време да оправя програмите в компютъра на една местна литературна звезда- поетеса- и от тогава тя често ме кани- кога за някакъв ремонт, кога за тържество на хората от литературния сайт, където членува, кога за нещо друго.

Прекрасно момиче- Ира, но малко диво. В един момент е лъчезарна и предразполагаща, а в следващия- затворена в себе си и отнесена. Понякога ми се струва, че проявява интерес към мен от по- особено естество, но  когато се опитам да я заговоря по темата, касаеща естеството, слага ръка на устата ми и ме поглежда с такова равнодушие, че ако бях паметника на  Съветската армия, вероятно бих предизвикал повече симпатия. Това хем ме отблъсква, хем ме привлича, но когато решавам да се махна окончателно, при първото подсвиркване веднага притичвам обратно като добро куче.

Понятно е, че тя не можеше да не знае за настроенията ми, въпреки, че все не успявах да спомена нещо; няма такава жена, колкото и да е заспала, да не установи веднага, че е обект на внимание и да реагира подходящо. Шесто или седмо чувство. Те са по- чувствителни  и от котки.

Освен това, когато преставах да я търся- просто се заинатявах- веднага започваше да ме кани по всевъзможни поводи: я телевизорът загубил говор, я компютърът запецнал; има безброй начини да заблудиш един нормален мъж.                                                    Ами нищо му няма на компютъра; съвсем в ред си е, само дето е вкарала някаква парола, вероятно нарочно, за да ми отвори работа и, както е редно паролата иска да бъде въведена, само че кой  знае каква е. Оправям нещата, преинсталирам  Windows и питам:

-            Кажи сега за какво си ме повикала?

-            Как за какво?

Тя ме гледа учудено, а очите и едни такива тъмни и прекрасни. Замайва ми се главата и бързам да си тръгна, защото знам, че ако посегна  и ако я награбя ще изкрещи и ще ме шамароса. Но дали е така?..

-            Тръгвам си.

-            Но не искаш ли да останеш? Имам качествен алкохол.

-            Не!

Няма смисъл да си правя илюзии. То се познава веднага. Мислите и са толкова далеч от мен, че я виждам как се скита между звездите, търкаля се в тревата или се гмурка заедно с рибите и делфините, гони пеперудите и гали цветята, но моето присъствие в този неин свят не се забелязва. Очите и са дълбоки и празни. Няма нищо в тази бездна от отсъствия.

-            Но все пак би могъл да останеш. Нуждая се.

-            Не.

-            Остани!

-            Не.

Отговорът ми е категоричен. Бързам да се махна, защото ако остана още секунда, ще я награбя и тогава нямам представа какви ще бъдат последствията. Вероятно никакви.

Бързам да изчезна и изчезвам. Няма друго решение на проблема. Да остана и да си създавам химери е безсмислено. Достатъчно съм порасъл, за да ми дойде акъла.

Освен всичко друго, тя е наясно, че съм семеен и аз непрекъснато го подчертавам, за да видя реакцията. Реакцията е никаква. Все едно не е чула. Това нито я дразни, нито я впечатлява. Пълна незаинтересованост. Някакви далечни протуберанси от нежност. Обикновено жените търсят необвързан мъж или ако попаднат на семеен, се опитват всячески да го откъснат и запазят за себе си. Най- голямо удоволствие им доставя, ако успеят да откраднат гаджето на първата си приятелка. Мен някога едни студентки- съквартирантки са ме разигравали на зарове за кутия шоколадови бонбони. Явно толкова са ме оценили. Коя спечели играта вече не помня, но ядох от бонбоните.

Тази Ира няма нищо общо с правилата. Не е съвсем луда, но има някакъв шемет в главата. Понякога в очите и плуват облаци от тъга. Далечни и тъмни. После стават безизразни.

Ужасно е интелигентна и ужасно дива. Абсолютна дивачка.

Обектът се охранява строго. Влюбването е нежелателно. Бягам без да се обръщам. Ако се обърна, трябва и да се върна, а тогава нещо ще се случи. Може и нищо да не се случи, което е все едно. Тръгвам.

…Аха! Ето, че се появяват Гейтсби и Алмея. Явно са успели да си уговорят среща. Засякох нещо съмнително в нета. Направо ме напуши смях като си представя срещата на моята леко повехнала  Алмея и моя смачкан приятел Гейтсби. Те не се познават помежду си, но като се видят шокът ще бъде впечатляващ. Моята благоверна го е правила и друг път, но не с такъв смачканяк като  Гейтсби. Предишният и партньор беше симпатяга и тя още си спомня за него  с известна тъга. Зная някои подробности, но не се бъркам. Тези неща понякога дори са здравословни за уюта на семейното огнище. Винаги след това тя е особено нежна и отзивчива, а липсите се отразяват зле на самочувствието и на нервната система. Разбирам я. После онзи изчезна някъде, а тя потъна в мълчание, компенсирайки липсите с дребни радости от сапунени опери и интернет- чатове.

Самият Гейтсби- сигурен съм в това-  едва ли е притежавал някога жена в леглото.

Трябва да е някоя съвсем побъркана или сляпа. Би могъл спокойно да влезе в ролята на лорд Кланчарли от „Човекът, който се смее” на Юго, само дето е много по-сериозен и поради което- още по- смешен, а слепи красавици наоколо колкото щеш.

Хем слепи, хем побъркани. Ама той не знае това.

Гейтсби е мъж без самочувствие. Явно външността му го прави плах с жените и поради неопитност се опасява да разчита на вродената им щуротия. Появите му в интернет сайтовете са повече от скромни. Забелязал съм, че бърза да се измъкне, ако някоя дама прояви по- траен интерес към него. Прави го явно от притеснение  поради комплексите. Но от настъпателната Алмея не успя са се отърве. Тя го атакуваше неотстъпно из виртуалното пространство, предлагаше му съблазните на рая, а ябълката беше откъсната предварително; той клекна и се предаде.

-            За къде си се разбързал, приятелю?- питам го развеселен на изхода на службата, когато случайно се сблъскахме.

-            Ами, ами- отивам към „Загубената вселена”. Чакат ме- пелтечи той и се изчервява.

Веднага разбрах кой го чака.

Да си призная, сам се учудих на любопитството си. Никога не съм бил ревнив, но много си падам по подобни майтапи. Иска ми се да разбера как ще протече срещата между Алмея –тоест- жена ми и този хубавец Гейтсби. Представям си физиономията и и умирам от смях.

Не, няма да изпусна такъв цирк.

Успях да хвана такси и да се придвижа до „Загубената вселена” достатъчно бързо.

Спрях наблизо под прикритие и зачаках. Не чаках дълго; Гейтсби се появи почти веднага с огромен букет и се спря пред входа. Въпреки, че се смрачаваше, гротескната му фигура се очертаваше ясно на фона на стената. Гейтсби с букет.

Малко след това дотича и тя. Някаква бяла сянка се плъзна по оградите и се появи едно видение, което ме накара да оглупея окончателно. В следващия миг тя полетя и се хвърли с писък в прегръдката му. Алмея!!!

…Не, не тази Алмея, която очаквах. Не е моята благоверна .

Всъщност Алмея е Ира- същата онази малка поетеса, която тогава ме караше да остана, а аз постъпих като магаре.

Ира- Алмея…

Няма ли кой да ме трясне  по тиквата?!

Р