Поп Дончо, който е утешил толкова нещастни женици и в резултат на благородната му дейност ,
из село се пръкват доста дечица, сам си няма ни дете , ни коте. Има само един стар котарак, старо магаре и старо куче. Попадията също е стара и поне до сега – все още бездетна.
Но напоследък в една пауза между две напивания, поп Дончо с учудване забелязва , че иначе сухата и съсухрена попадия , някак странно се е закръглила в ханша .
“ Ще да е от боба”- мисли си той –“напоследък много боб плюска дъртата”. И забравя за случая.
Но след известно време в друга пауза ,той отново забелязва , че попадията още повече се е подула.
“ Че е болна, болна е- разсъждава той- ама това не е болест. Всичко е от храната…”
Чак много по-късно, след няколко месеца, поп Дончо установява удивен и възхитен , че попадията е бременна. Всъщност, той открива това , което вече всички знаят и се подсмиват, а някои открито злорадствуват:”Намери си майстора”.
Поп Дончо си поглажда брадата и грабва попадията на ръце.
- Защо не си ми казала до сега !- и прибавя самодоволно -Мъжът си е мъж, майка му стара, майсторът си е майстор…- очевидно имайки предвид себе си.
- Че какво да ти кажа- подмята лукаво попадията- та ти кьорав ли си?
- Че тука има нещо…- тупа я той по корема.
- Ами ти спираш ли се!- измъква се тя по йезуитски.
Поп Дончо удря килимяфката в земята и хуква към кръчмата да се похвали.
Само че по пътя забавя крачка и започва да мисли. Нещо му се губи , нещо не е съвсем ясно.
“Брях мааму стара, не си спомням кога съм го направил- напряга паметта си той– не помня и туй то.
Трябва да съм бил много пиян . А тя уж болна , уж дърта , а я виж ти , я виж ти!”
Той наистина не си спомня кога за последен път е спал с попадията. Влиза в кръчмата смутен и объркан и си мисли: “От даскала ще да е “…
Това откритие не го изненадва особено , нито пък го натъжава.
В кръчмата са няколко души от тайфата . От клуба на коцкарите са само Колю- гърбата и даскал Дечо. Той поръча питие за компанията и сяда на масата. Посрещат го с повишено внимание ,сякаш очакват важно съобщение . Но той си трае. По едно време Колю гърбата отива до тоалетната и
тогава попът прошепва тихо на даскала:
- Баджо, тя бая се е подула . Хич не е за вярване- дърта , болна , а я виж…
Даскал Дечо подсмърча и се свива конфузно на масата .
- Ама, баджо, аз не исках…Бях пиян и не помня.
- Чакай, чакай , в кой ли месец ще да е?-говори сякаш на себе си попът.
- В седми е . Ама , баджо, аз..- сконфузва се още повече секретарят на клуба.
- Спокойно , баджо, спокойно - усмихва се благо поп Дончо – всичко е в божиите ръце. Писано било. Значи ще ставам татко. Ами ще почерпя.
Наскоро след това започват велики събития. На поп Дончо му се ражда син . Детето е здраво и хубаво. Бащата е на седмото небе от щастие. Тук са и “ орисниците”- селски бабички, които знаят всичко.
- Въх , мари – врещи първата възхитено- каков е убав. Метнал се е на баща си.
- И каков му е голям патока – добавя втората разповивайки бебето- ждъ стане като на баща му.
- Да даде господ поп да стане !-заклина третата.
- Млъкнете , мари, дърти вещици!-Ждъ урочасате детито – пу да не е на уроки!- хока ги четвъртата и си плюе в пазвата.
Отрочето е истински юнак и надава страшен рев. Поп Дончо се е натряскал като мотика и лежи възнак напряко в коридора , а гостите го прескачат , за да минат. По –късно някой предлага и го замъкват в ъгъла под стълбището , а друг му мята една скъсана черга.
- Мари ми как го кръстихте?-сеща се по едно време една от гостенките , оставяйки сребърна столевка до главичката на бебето.
- Дечо- отговаря троснато попадията . –Кръстихме го Дечо на кръстник му Дечо.
След малко пиян- залян се появява и самият кръстник- даскала – с пълна бутилка и кутия бонбони ,а
отделно- някакъв пакет за кръщелника
Другото бебе, което се ражда почти по същото време е на пиян Ванчо и на булката му Нейка.
И бабичките са почти същите.
- Въх , мари, каков е убав!- пищи още от прага първата бабичка- Същински Ванчо.
- Метнал се е досущ на баща си – потвърждава втората и го разповива – въх, въх ,въх –
той се е насрал.
- Ми как го кръстихте , ма Нейке?- любопитствува третата.
- Живко - отговаря сепнато кака Нейка – кръстихме го на кръстник му Живко.
- Ми кой е тоа Живко , мари , да не е онова - момчето на Пена , дека одеше да калесва за сватбата на бачо си Кънчо?
- Ъхъ… Убаво калесваше.
- Ха да е живо и здраво! Пу да не е уроки!
И си плюе в пазвата.
Раждат се още “бир билюк “ дечица – българчета , циганчета – все здрави, буйни и кресливи.
Само че това е последното изобилие.
След което, подобно събитие започва да става все по-рядко и по-рядко. И в самия край настава тишина…
Но до тогава има още време, братя…
Наскоро след “масовизацията “ на селското стопанство по оградите и електрическите стълбове на село Мамульово ,започват да се появяват все повече и повече некролози.
Последен в ТКЗС-то влиза Мурджов Делчо . След един як бой в мазето на кметството , в който участвуват освен местните “специалисти” и “специалисти “ от града, с изкъртени три зъба у счупени две ребра , той подписва предварително приготвеното заявление за ТКЗС, с което му вземат имотеца.
На връщане към къщи , той се отбива в кръчмата , пие няколко ракии на крак , прибира се , набива жена си , защото ревяла , а после се затваря в избата и залоства вратата.
На сутринта съседите разбиват вратата и го намират легнал по гръб и вдървен като пън, но все още
гушкайки дамаджанчето с анасонлийка. Човекът не успял нито да изтрезнее , нито изобщо да дойде в съзнание. По –късно “вещи лица “ изчислили , че с такова количество изпита ракия , може да умре и бивол. Местните зевзеци пуснали приказка , че станал “електротехник”, защото снимката му била залепена на електрически стълб.
Но плана за масовизацията е изпълнен , съревнованието- спечелено и местните другари слагат на
ревера си по една значка. Полага им се.
След тази” велика победа” на партията,”електротехниците” стават все повече и повече. Разбира се , най- напред се натръшкват старците.
Един ден дядо Петко излиза от кръчмата пиян , отвързва полекичка магарето, което го чака отвън и се мъчи да се качи , но не успява. Старецът се засилва ,прави подскоци ,мъчи се да преметне крак , но все нещо му пречи и той безпомощно се тръшва в прахта. Анкин Колю минава от там по същото време и се шегува :
- Как е, дядо Петко, как се чувствуваш?
- Чувствувам се също шестнадесетгодишно момче – изрепчва се старецът и прави още един опит
да възседне магарето.
Анкин Колю се подсмива, после го хваща за дъното на потурите и го мята на гърба на магарето.
В следващия миг физиономията му е стричена от гнуслива гримаса и поглежда към ръката си.
Тя е мокра и смърди на урина.
На другия ден некролозите на дядо Петко са разлепени по стълбовете . Станал “електротехник”.
Дядо Видю –котето го последва наскоро след това . Паднал пиян в една локва , не успял да се измъкне , премръзнал и пневмонията го довършила. И той станал “електротехник”.
По този начин партията преизпълнява плана и по “електрификацията”.
Последват ги набързо дядо Балю , дядо Вълю –македонеца, дядо Коста –шопа.
Дядо Събо умрял както си карал каручката върху сеното и магарето му го докарало чак до вратнята.
Поп Дончо е претрупан с работа . Търчи от погребение на погребение, след което довършва
церемонията в кръчмата . Една вечер от лаф, на лаф, той задава “риторичен” въпрос на Чикчирика:
- Другите вече ги изпратихме един по един, ти до кога мислиш да я караш така –ни тук, ни- там ?
- То се не знае кой- кого ждъ изпрати – отговаря сериозно Чикчирика- само господ е наясно по въпроса.
И се оказва прав.