Поп Дончо, който е утешил толкова нещастни женици и в резултат на благородната му дейност ,

из село се пръкват доста дечица, сам си няма ни дете , ни коте. Има само един стар котарак, старо магаре и старо куче. Попадията също е стара и поне до сега – все още бездетна.

Но напоследък в една пауза между две напивания, поп Дончо с учудване забелязва , че иначе сухата и съсухрена попадия , някак странно се е закръглила в ханша .

“ Ще да е от боба”- мисли си той –“напоследък много боб плюска дъртата”. И забравя за случая.

Но след известно време  в друга пауза ,той отново забелязва , че попадията още повече се е подула.

“ Че е болна, болна е- разсъждава той- ама това не е болест. Всичко е от  храната…”

Чак много по-късно, след няколко месеца, поп Дончо  установява  удивен и възхитен , че попадията е бременна. Всъщност, той открива това , което  вече всички знаят  и се подсмиват, а някои  открито злорадствуват:”Намери си майстора”.

Поп Дончо си поглажда брадата и грабва попадията на ръце.

-           Защо не си ми казала до сега !- и прибавя самодоволно -Мъжът си е мъж, майка му стара, майсторът си е майстор…- очевидно имайки предвид себе си.

-           Че какво да ти кажа- подмята лукаво попадията- та ти кьорав ли си?

-           Че тука има нещо…- тупа я той по корема.

-           Ами ти спираш ли се!- измъква се тя по йезуитски.

Поп Дончо удря килимяфката в земята и  хуква към кръчмата да се похвали.

Само че по пътя забавя крачка и започва да мисли. Нещо му се губи , нещо не е съвсем ясно.

“Брях мааму стара, не си спомням кога съм го направил- напряга паметта си той– не помня и туй то.

Трябва да съм бил много пиян . А тя уж болна , уж дърта , а я виж ти , я виж ти!”

Той наистина не си спомня кога за последен път е спал с попадията. Влиза в кръчмата смутен и объркан и си мисли: “От даскала ще да е “…

Това откритие  не го  изненадва особено , нито пък го натъжава.

В кръчмата са няколко души от тайфата . От клуба на коцкарите са само  Колю- гърбата и даскал Дечо. Той поръча питие за компанията и сяда на масата. Посрещат го с повишено внимание ,сякаш очакват важно съобщение . Но той си трае. По едно време Колю гърбата отива до тоалетната и

тогава попът прошепва тихо на даскала:

-           Баджо, тя бая се е подула . Хич не е за вярване- дърта , болна , а я виж…

Даскал Дечо подсмърча и се свива конфузно на масата .

-           Ама, баджо, аз не исках…Бях пиян и не помня.

-           Чакай, чакай , в кой ли месец ще да е?-говори сякаш на себе си попът.

-           В седми е . Ама , баджо, аз..- сконфузва се още повече секретарят на клуба.

-           Спокойно , баджо, спокойно  - усмихва се благо поп Дончо – всичко е в божиите ръце.  Писано било. Значи ще ставам татко.  Ами ще почерпя.

Наскоро след това започват велики събития. На поп Дончо му се ражда син . Детето е здраво и хубаво. Бащата е на седмото небе от щастие. Тук са и  “ орисниците”- селски бабички, които знаят всичко.

-           Въх , мари – врещи първата възхитено- каков е убав. Метнал се е на баща си.

-           И каков му е голям патока – добавя втората разповивайки бебето- ждъ стане като на баща му.

-           Да даде господ поп да стане !-заклина третата.

-           Млъкнете , мари, дърти вещици!-Ждъ урочасате детито – пу да не е на уроки!- хока ги четвъртата и си плюе в пазвата.

Отрочето е истински юнак и надава страшен рев. Поп Дончо се е натряскал като мотика и лежи възнак напряко в коридора , а гостите го прескачат , за да минат.  По –късно някой предлага  и го замъкват в ъгъла под стълбището , а друг му мята една скъсана черга.

-           Мари ми как го кръстихте?-сеща се по едно време една от гостенките , оставяйки сребърна столевка до главичката на бебето.

-           Дечо- отговаря троснато попадията . –Кръстихме го Дечо на кръстник му Дечо.

След малко пиян- залян се появява и самият кръстник- даскала – с пълна бутилка и кутия бонбони ,а

отделно- някакъв пакет за кръщелника

Другото бебе, което се ражда почти по същото време е на пиян Ванчо и на булката му  Нейка.

И бабичките са почти същите.

-           Въх , мари, каков е убав!- пищи още от прага първата бабичка- Същински  Ванчо.

-           Метнал се е досущ на баща си – потвърждава втората и го разповива – въх, въх ,въх –

той се е насрал.

-           Ми как го кръстихте , ма Нейке?- любопитствува третата.

-           Живко  - отговаря сепнато  кака Нейка – кръстихме го на кръстник му Живко.

-           Ми кой е тоа Живко , мари , да не е онова  - момчето на Пена , дека одеше да калесва за сватбата на бачо си  Кънчо?

-           Ъхъ… Убаво калесваше.

-           Ха да е живо и здраво! Пу да не е уроки!

И си плюе в пазвата.

Раждат се още  “бир билюк “ дечица – българчета , циганчета – все здрави, буйни и кресливи.

Само че това е последното изобилие.

След което, подобно събитие  започва да става все по-рядко и по-рядко.  И  в самия край настава тишина…

Но до тогава има още време, братя…

Наскоро след “масовизацията “ на селското стопанство  по оградите и електрическите стълбове  на село Мамульово ,започват да се появяват все повече и повече некролози.

Последен в ТКЗС-то влиза Мурджов Делчо . След един як бой в мазето на кметството , в който участвуват освен местните “специалисти” и “специалисти “ от града, с изкъртени три зъба у счупени две ребра , той подписва  предварително приготвеното заявление  за ТКЗС, с което му вземат имотеца.

На връщане към къщи , той се отбива  в кръчмата  , пие няколко ракии на крак , прибира се , набива жена си , защото ревяла , а после се затваря в избата и залоства вратата.

На сутринта  съседите разбиват вратата  и го намират легнал по гръб и вдървен като пън, но все още

гушкайки дамаджанчето с анасонлийка. Човекът не успял нито да изтрезнее , нито изобщо да дойде в съзнание.  По –късно “вещи лица “ изчислили , че с такова количество изпита ракия , може да умре  и бивол. Местните зевзеци пуснали приказка  , че станал “електротехник”, защото  снимката му била залепена на електрически стълб.

Но плана за масовизацията е изпълнен , съревнованието- спечелено и местните другари слагат на

ревера си по една значка. Полага им се.

След тази” велика победа” на партията,”електротехниците” стават все повече и повече. Разбира се , най- напред се натръшкват старците.

Един ден дядо Петко излиза от кръчмата пиян , отвързва полекичка магарето, което го чака отвън  и се мъчи да се качи , но не успява. Старецът се засилва ,прави подскоци ,мъчи се да преметне крак , но все нещо му пречи и той безпомощно се тръшва  в прахта. Анкин Колю минава от там по същото време и се шегува :

-           Как е, дядо Петко, как се чувствуваш?

-      Чувствувам се също шестнадесетгодишно момче – изрепчва се старецът  и прави още един опит

да възседне  магарето.

Анкин Колю се подсмива, после го хваща за дъното на потурите и го мята на гърба на магарето.

В следващия миг физиономията му е стричена от гнуслива гримаса и поглежда към ръката си.

Тя е мокра и смърди на урина.

На другия ден некролозите на дядо Петко са разлепени по стълбовете . Станал “електротехник”.

Дядо Видю –котето го последва наскоро след това . Паднал пиян в една локва , не успял да се измъкне , премръзнал и пневмонията го довършила. И той станал “електротехник”.

По този начин партията преизпълнява плана и по  “електрификацията”.

Последват ги набързо  дядо Балю , дядо Вълю –македонеца, дядо Коста –шопа.

Дядо Събо умрял както си карал каручката върху сеното и магарето му го докарало чак до вратнята.

Поп Дончо е претрупан с работа . Търчи от погребение на погребение, след което довършва

 церемонията в кръчмата . Една вечер от лаф, на лаф, той задава  “риторичен” въпрос на Чикчирика:

-           Другите вече ги изпратихме един по един, ти до кога мислиш да я караш така –ни тук, ни- там ?

-           То се не знае кой- кого ждъ изпрати – отговаря сериозно Чикчирика- само господ е наясно по въпроса.

И се оказва прав.