Валпургиева  нощ 1

 

  “…И цял Ефес кънтял от музика и песни, потънал в облаци от благовония. Когато Антоний влязъл за първи път, жените ,които го придружавали вървели отпред облечени- сиреч съблечени- само с една кожа от пантера като вакханки, а децата  облечени – сиреч съблечени- като сатири  и панове; целият град бил пълен  с благовонен дим, тирси , свирки , флейти , арфи…”

                                             Костас  Варналис /Диктаторите/

 

  

   Попаднах случайно там.  Клиентката , която трябваше да закарам с таксито  на посочения адрес ми се стори позната ,но  в началото  не можех  да си спомня от къде. Помислих си , че съм  я возил и друг път, а освен това беше  жена с впечатляваща външност и невероятно излъчване – много красива дама - някъде около тридесетте  или поне така изглеждаше на пръв поглед. Облеклото и очевидно  беше от някоя западна модна централа- вероятно италианска- не само защото не забелязвах никакви пропуски, но и плата ,и кройката не ми се виждаха хич нашенски. Не беше съвсем екстравагантно , но не  се и отличаваше  с излишна скромност.

Показваше всичко , което беше допустимо да се покаже , а то не беше никак лошо.

Освен това по нея блестяха множество скъпи бижута – пръстени , обици , колиета- всичко беше красиво и истинско. Очевидно не и липсваше смелост , за да тръгне нощно време  из града сама  в такъв привлекателен вид.

Напрегнах паметта си, но нищо не се получаваше. Изредих  повечето популярни личности от женски пол от телевизията ,вестниците , театрите – манекенки, актриси , рокзвезди, дори фолкпевици и т.н. Нищо.  Това не беше просто любопитство. Не, не беше.

Определено беше българка , но говореше със слаб английски акцент  ,което придаваше особен чар на родната реч. Нормално явление за българи , прекарали известно време от живота си зад границата.

Нещо ми просветна , когато ми се усмихна. Защо ли го направи ? Много позната усмивка . Някога и някъде.  Къде , къде , къде ?.. Не помня.

Подкарах таксито към посочения адрес . Беше доста далеч –към университетския квартал.

Поглеждайки през огледалото за обратно виждане , ми направи впечатление , че тя тайно ме наблюдава и продължава да се усмихва. Очите и бяха много странни. Чудех се и се ядосвах.

Най –после пристигнахме. Тя плати двойно цената на услугата  и не искаше никакво ресто . Не даваше и да се издума.

Хвана дръжката на вратата, после сякаш размисли и отново я пусна. Много красива и много позната усмивка.  Накрая съвсем се разсмя.

-          Доктор  М ?.

Красив алтов тембър. Чак тогава започнах да включвам.

Десетина години по- назад. Да , да , да. Онова свитото момиче , което постъпи в първи курс медицина , когато аз завършвах и се явявах на държавни изпити. Беше скромничко, невзрачно , с големи и тъжни очи, а аз- блестящ абсолвент, с блестящи перспективи.

Прекарахме само една вечер заедно . После заминах за София , после за малко в Полша и накрая – за провинцията , където бях назначен по разпределение и не зная какво е станало. Нещо трябва да беше станало през това време- нямах представа.

Що се отнася до перспективите  пред мен , те се изпариха много бързо . Бях известно време практикуващ лекар  в едно  Родопско селище, но когато после се оказа , че селището е със

“затихващи функции”, останах без работа и се върнах в  Пловдив. Възнамерявах да специализирам и да започна частна практика, защото след политическите промени  в държавните и  общински лечебни заведения не можеше  да се проникне по никой начин , а освен това се работеше на вересия тоест- понякога и без заплати.

Поради което , за да  мога да преживявам и да изкарам някой лев  се наложи да карам такси.

Вече няколко години съм таксиметров шофьор с докторска диплома.

Изобщо не е за чудене.- Наскоро видях един колега , който ремонтираше покриви  и комини , а друг пренасяше чували с цимент в един склад за строителни материали.

 

-          Доктор  М ?...

-          Същият.   Но …но …но- запелтечих аз-  това ти ли си?

-          Същата.

Като видя, че зинах  и останах така в зинало състояние, тя се развесели съвсем и се разприказва. От онова скромно и срамежливо момиче , което познавах нямаше и следа.

-          Случват се разни неща на човек. –обясни тя- Живея в Америка. Там съм омъжена , но си идвам често по най- различни поводи и без поводи. Тук ми е по –добре. Сега съм канена на някакво Бакхусово тържество  на местната аристокрация. Организирали са шведска маса или нещо подобно.

-          Практикуваш ли професията?- осмелих се да попитам аз след като преодолях вцепенението.

-          Вече не . Мъжът ми е достатъчно богат, така че не си струва. Между другото имам собствена клиника в  Мичиган , но не съм пряко ангажирана.

Чувствувах се не само  шокиран , но и унизен. Ето какви майтапи си прави съдбата. Почти незабележимото  някога момиче се бе превърнало в блестяща дама – не само богата и красива , но и безкрайно самоуверена, докато аз- перспективният млад лекар-  бях стигнал до нивото на таксиметров шофьор. Работата е ясна . Достатъчно.

-          Номер 66- обади се гласът на диспечерката  от централата- имате заявка на адрес и т.н…

Номер 66 бях аз. Тук всички сме под  номера.

-          Отпишете ме- отговорих троснато- приключвам за тази вечер.

Наистина не ми се работеше повече. Почувствувах се смазан. По- добре да се прибирам да спя.

Забелязах някакво весело пламъче в очите и. Не съм го виждал друг път.

-          Слушай какво- каза тя- между другото тази вечер съм сама. Ела с мен на  разпивката, а после ще видим какво да правим. Ще ми бъде много приятно.

Предложението  и още повече ме побърка. Нямах никаква готовност за подобна изява. Колата не беше проблем – щях да я оставя на улицата , но аз самият  бях облечен като за шофьорска работа и приличах на бараба. Тя забеляза смущението ми и побърза да ме успокои:

-          Хич да не ти пука.  Ти си достатъчно представителен мъж, а там има всякакви отрепки – повечето  са някакви местни парвенюта, и освен това вероятно ще бъдем дегизирани  с подходящи маски. Зарязвай автомобила.

Направо дойде и ме измъкна от шофьорското място . Оправна жена. Никакви задръжки.

От допира и почувствувах  горещи тръпки , които  запълзяха нагоре и надолу по цялото ми тяло. Какво пък . Тръгвам. Едва ли някога ще имам подобен шанс.

Най- напред ме впечатли постройката , където попаднахме.  Скоро я  вдигнаха  и не бях  я виждал в цялото и великолепие, но то беше един огромен замък  със супермодерна архитектура , за който ние- простосмъртните  дори не можехме да мечтаем и на сън .

Очакваше ни самият собственик – местен бизнесмен- забогатял по странен начин по време на хиперинфлацията. Впрочем странното не беше никак странно. Впоследствие банките , от които беше теглил големи суми пари  просто фалираха ,поради главоломното обезценяване на  лева , а неговите долари , в които беше превърнал левовете си останаха почти непокътнати , въпреки , че се беше издължил до стотинка с инфлационни пари и никой не можеше да го барне за нищо.

Елементарна логика , но достижима само за избраници от системата , които бяха сътворили разграбването на държавата. Тоест – висши държавни  и партийни функционери и вътрешни хора. Те доказаха нагледно ,че печатането на инфлационни пари може да бъде от полза за някои- тоест за самите тях. Хубаво нещо са печатниците за пари.

“Вътрешният човек” ни посрещна любезно – особено спътничката ми- и ни въведе в обстановката. Обстановката беше шашваща.  Представиха ни.

-          Доктор М…

-          Доктор К…

 Доктор К.  е тя.  Определено най-хубавата.

Оглеждах се като циганче в кулинарен магазин.

Огромен и полузатъмнен салон. Кристали , полилеи, мрамор. Картини и скулптурни групи.

Малък фонтан  с позлатени амурети . Водоскоци и нимфи. Светлина , която прониква от някъде , но не може да се разбере от къде. Приглушена музика  , прозвучаваща като ехо.

И още , и още…

Не. Това не беше обикновена шведска маса. Маса изобщо нямаше.

Всичко беше наредено направо долу  върху специални поставки  , а “ аристократите”- полуизлегнати на една страна върху разкошния килим като патриции от епохата на упадъка консумираха усърдно от благата на Юпитер.

Наоколо се разхождаха или излежаваха като тюлени  множество  “императори “ и  “императрици”.

Гай Юлий Цезар.

Разбира се , тук е. Величествен и властен . С величествено шкембе. С пурпурен хитон.

В едната ръка държи стакана с виното  , а в другата -кокал с мръвка.

За разлика от оригинала , който - както е известно – не пие , този пие и то здраво.

Юлия Криспина.

Една  весела лелка .  С туника и сандали. Малко по- широчка в ханша .Карай да върви.

Октавиан и Ливия.

Истински аристократи. Пият умерено и позират.

Нерон и Попея.

Разбира се , разбира се…

Нерон ли? Тук вратата на историята се отваря и влиза  с цялото си великолепие  , с меч и китара -Нерон Клавдий Цезар Друс Германик…

Да , ама не.. Няма нищо общо с онзи. Някакъв подпухнал , хилещ се щастливо  пиянгурин- бивш  поет и настоящ депутат – доста позастарял , на една страна захвърлил кокала , на другата китарата  , лежи пиян и от време на време изгрухтява нещо неразбираемо.

Карикатура на  карикатурата.

Попея, за разлика от него –едно съвсем младо момиче, преработила по подходящ начин патрицианската туника в минижуп – се озърта неспокойно и очите и се залепват мечтателно по  младите  “роби “ и “сатири “ обслужващи   тържеството.

И Агрипина е тук –любящата майка на Нерон и бъдеща съпруга на Клавдий. Без нея не може…

Клавдий и Месалина.

Почти идентични с оригиналите.

Клавдий- дърт пиргиш- вече се е натряскал здраво и спи на килима , а Месалина – също пияна  е бръкнала под хитона на един “роб” с великолепна фигура и търси нещо. Що ли търси?

Спомних си реплика  от Ювенал :”Месалина се уморяваше от любов , но не се насищаше никога.”

Може и да е вярно.

Но кого виждам отсреща? Аха…

Гай Цезар Калигула. Великолепна маска.

“Звезда на народа”, “Баща на войската”, “Най -благочестивий”, “Превъзходний”, “Най-великий”, “Римски Зевс”…

Стига , стига! Този пък от къде се взе ? Абсолютна откачалка. Познах го веднага , въпреки , че се е дегизирал  и позира  като  Холивудска звезда. Исак се казва и живее в махалата. Набеден за художник. Виждал съм го как разнася по улиците един скицник, придърпва хубавите жени  и ги кани да му позират . И – което е най -озадачаващото- някои от  тях се съгласяват.

Калигула. Няма нужда да пие вино. Той си е пиян по рождение. Пие само Кока кола.

Тиберий.

Разбира се , че е тук. И е много гладен . Унищожава блюдо след блюдо  като същинска месомелачка.

Ами другите.

Тук са  августейшите – Комод, Каракала , Хелиогабал и още , и още…

Китки мамини. Няма начин да не са тук. Без тях не може- как ще изпуснат такова плюскане без мярка?

Повечето ги познавам .Разкарвал  съм ги нощно време с таксито пияни от кръчма в  кръчма. Известна част от тях  са необогаташи и кредитни милионери , а друга – бохеми от градския хайлайф и “звезди на културния хоризонт”. Има и посредствености  и най- обикновени фукари.

Както се полага ,дадоха ни патрицианските одежди. Отведоха ме в някакъв будоар, а нея – в друг. На мен ми помогна в преобличането една “одалиска”- около осемнадесет годишна , а на нея- някакъв млад “роб”. “Преобличането “ продължи около час и беше особено впечатляващо.

Сауна, вана , рехабилитация…

Появихме се  в салона между патрициите със сребристи хитони  и в блестяща форма.

Марк Антоний и Клеопатра.

Програмата беше максимално наситена: Ядене и пиене на корем. Музика , танци, разбира се  и любов. Най- вече и преди всичко.

Двойките се усамотяваха за известно време по стаите  и след това се завръщаха щастливи и доволни. Но съществуваха и изключения.- понякога се налагаше смяна на партньорите.

Имаше и такива случаи , когато с  “недолюбените “ се заемаше специален екип  от по- млади и здрави момчета –сатири и панове- осъществяващи довършителните работи.

Преялите и препилите биваха отвеждани в специално помещение, където повръщаха храната , подобно на древните  римски патриции , след което  отново залягаха край софрата с неотслабваща енергия.

Направи ми впечатление онзи Тиберий. Неговият апетит направо ме ужаси . Същински гуроман. Поглъщаше огромни количества храна като някакъв змей горянин и почти не ходеше да се облекчава. Коремът му бе придобил внушителни размери.

От някъде го познавах , но от къде? Нещо ми се губеше.

Осмелих се да полюбопитствувам.

-          Приятелю, ти ме радваш като те гледам . Кога можем да се срещнем и да пийнем нещо в кръчмата?

-          По всяко време – отвърна  незабавно   Тиберий.

-          Но все пак трябва да бъде извън работно време.

-          Аз нямам работно време. Писател съм.

-          Аха…

Работата ми се изясни моментално. Нещо ме присви под лъжичката. Български писател. Човекът просто беше премалял от глад и бързаше да навакса.

Опитах от блюдата и ми се хареса. Направено с много вкус като за закоравели чревоугодници. Въздържах се от алкохола, защото си мислех, че може да ми се наложи да ползувам автомобила. Новопоявилата се Клеопатра, която се бе излегнала до мен веднага ми направи забележка.

-          Ти не пиеш. Защо?

-          Ами защото…

Започнах да и обяснявам , но тя изобщо не прие мотивите ми.

-          Няма никъде да ходиш! Тук си с мен тази вечер. Наздраве!

-          Наздраве.

Тази Клеопатра  беше истинска вълшебница. Колкото повече пиех , толкова по- красива ми изглеждаше. Тя просто нямаше грешка.  Гърди , крак , ханш- всичко като изваяно , а освен това виртуозно умееше да  изглежда още по- хубава. Не се напиваше , но от виното  в очите и се появи странен подканящ блясък. Очите и бяха много  интересни – уж сини или сиви , после станаха зеленикави  и накрая – тъмни.  Сякаш меняха цвета си.

Още след първия танц , направо ме помъкна към будоара  и започна да ме разсъблича. Разбира се , не се противях . То само това остава…

Няма да навлизам в подробности. Мероприятието продължи час- час и половина заедно с почивките, след което се завърнахме сред останалите. Тя изглеждаше още по- свежа и красива , очите и- усмихнати и лазурно сини, а аз едва се тътрех.

Там тържеството беше в апогея си. Всички се бяха изпонапили ,някои спяха , други танцуваха , а трети  правеха секс направо там  край дансинга и басейна с  Амурите- вероятно кой когато му дойде момента. Почти никой не ги безпокоеше.

Докато  Нерон спеше – пиян като мотика- прелестната  Попея  се усамоти някъде  най- напред с  онзи “Калигула”-смешникът , а после си хареса  едно момче  “роб” от обслужващия персонал.

Месалина , естествено , надмина всички. Клавдий беше мъртвопиян и не помръдваше , а тя- също така пияна , се смееше безпричинно с  истеричен смях  и след всеки танц  отвеждаше партньорите си  някъде по стаите. Все нови и все различни.

Появи се и  някакъв особен индивид. Кой го домъкна не разбрах. Веднага прикова вниманието .

Нарекоха го Езоп  и го облякоха по подходящ начин.

Много ми заприлича на онзи  Пловдивския чешит Милю, дето му изтипосаха паметник на главната улица – прочут със слабоумието си и с голямата си бухалка. Истински секссимвол на града. Ами то , май няма с какво друго да се похвалим.