Разговаряйки със себе си, компенсирам отсъствието на поне още един. Преимуществото е, че не може да възникне противоречие, още по- малко свада; поне до сега не съм стигал до подобни ситуации; вероятно не е без значение да успееш да се скараш със самия себе си, най малко от медицинска гледна точка.  
Разговаряйки със себе си, не си спомням да се е получил скандал и не ме е подразнила нечия глупост, най- вече поради невъзможност да констатирам своя такава. Когато това се случи и, ако се случи, би било прецедент и ще означава, че съм прескочил собственото си равнище на видиотяване, което е твърде невероятно и би означавало, че съм първият хомо, регистрирал подобен триумф със собствената си персона – нещо като нов етап в еволюцията на хомо- едно становище  не само съмнително, но и смехотворно.
Разговаряйки със себе си, неизбежно стигам до откритието, че разговарям с умен човек – има си хас да не е така- и това е сериозно преимущество от полза за душевното ми равновесие, без дразнещото несъгласие на останалите и без каквато и да било несъстоятелна алтернатива, убеждаваща в противното.  
Разговаряйки със себе си, навлизам в територии, където смисълът от всяка констатация достига своя апогей- тоест изравнява се с безсмислицата  и тогава започвам да се съмнявам дали изобщо  има полза от съществуването или се движим по инерция, поради страх от неизвестното. Не мога да си отговоря на този въпрос, както и никой до сега не е успял да го направи, а съобразно тезата на  Достоевски, това дори е необходимо, тъй като, търсейки смисъл в живота, неизбежно стигаме до безсмислица и следователно, най добре е хич да не го търсим, а просто ей така – да си живеем и до където я докараме.
Разговаряйки със себе си, аз затъвам в поредното  мълчание.     
Съвсем наскоро присъствувах на едно самоубийство. То не се открояваше с нищо особено – поредната банална история между множеството баналности. Млад  мъж скочи от десетия етаж. Полетът беше кратък, агонията- също кратка. Една съвсем нормална агония. Минах от там и видях. Няма какво да се отбележи. По тротоара се трупаха мълчаливи крясъци и вой от преизподни. Мъгли от вцепенени ириси. Не обичам да гледам такива неща.
После разбрах, че бил наркоман. Нямаше да коментирам тази трагедия, ако поглеждайки надолу през прозореца на своята спалня и на мен не ми е минавал еретичния въпрос: “Ами ако?…”
Някой беше казал: “Бездната привлича”.  Вярно е. Сигурен съм, че подобно състояние не е само мой проблем.  Но аз живея на тринадесетия етаж и нямам парашут.
Разговаряйки със себе си, често констатирам, че няма какво да си кажа. Всичко е отдавна изприказвано и само преравям стари истории- натрупани и складирани из коридорите на спомена, заедно с камарите от мълчания , събиращи прашоляка на отминали дни и пайджасали  любови.
Използувах хубавото януарско време и се отбих до родния си дом. Един стар дом в едно забравено от бога село. Отдавна не бях го правил, въпреки носталгията, защото знаех какво ще ме посрещне. Посрещна ме тишината. Къщата все още не беше паднала, но всичко наоколо се бе срутило: огради, стопански постройки, навеси… Тук някога  бе кипял живот.
Тогава дворът беше пълен с животни, а къщата – с хора. Сега няма никой. Тишина. Вратите са изкъртени, прозорците- изпочупени, коминът- килнат.
Няма кой да ме посрещне. Няма ги. Някога майка ми чакаше на вратата, когато автобусът  се покаже от завоя и пристигне на спирката. Притичваше и ловното куче на баща ми. Чуваха се викове, смехове и кудкудякане на кокошки.
След това започнаха да си отиватедин по един. Отначало си отиде баща ми, след него веднага и кучето, последвани от всички останали. Майка ми остана последна, но и тя си отиде, прегърбена под товара на цялата си  мъка. Тишина.
Дори плъховете някъде изчезнаха, въпреки, че вече няма кой да ги безспокои.
Намерих в стария лин на дядо ми умряла  невестулката, която някога се подвизаваше из камънаците и всяваше респект сред мишото съсловие. Скочила вътре и не могла да се измъкне от там. Но независимо от това, изчезнаха  и мишките. Лястовиците, които гнездяха под стрехите също изчезнаха, сякаш не желаейки  да отглеждат пилетата  си в запуснат дом. Не се виждат и врабци наоколо. В градината скиташе нощем един таралеж. Той също си е намерил друго място. Нощем  от дупките излитаха прилепи; вече не излитат.
Совата, която гнездеше в тавана. Гургулиците. Дивите гълъби. Нищо няма.
Дори старият семеен дух, който се разходаше нощно време  по тавана и ме будеше от сънищата на детството ми, се спотаи и изчезна.
Скоро  след окончателната тишина, започна и опустошението. На няколко пъти къщата бе разбита и  ограбена- знае се от кого- докато всичко потъна в разруха.
Не успях да се преборя с грабителите. Разрухата доминираше.
Чудесно място за разговор със себе си.
В градината преди имаше овощни дръвчета- вече ги няма. Изсъхнаха. В двора и пред къщи имаше лозници с чудесно грозде; също изсъхнаха. Всичко изсъхна и изчезна…
Не, не всичко.  Зад къщата  до стария кладенец, където някога моите старци пояха добитъка, сред руините и пущинаците стоеше самотен – все още жив- един огромен чимшир. Не можах да повярвам на очите си- цяло дърво. Помня го съвсем незабелижимо храстче сред другите дървета, което някога майка ми бе забучила  в градинката до кладенеца, а сега доминираше и беше единствено оцелял. Зелен посред  зима, кичест, красив…
Поприказвах си с него. Наистина си поприказвах и съм сигурен, че срещнах разбиране.
Упадъкът започна неусетно. Симптомите бяха почти незабелижими. В действителност, отначало се появи заблуждаващата илюзия, че нещата вървят към подобрение.  Всичко като че изглеждаше по-спокойно и по- разумно. Някога дните ми , а и нощите, бяха изпълнени с тъга; вече не е така. Не че нещо се е променило; просто аз съм се променил. Направо се чудя какво не ми е стигало и защо съм тъгувал. Сега или гледам скептично на всичко, което се случва около мен, или  съм доволен от битието си: тоест, мога да седна край софрата и да се радвам на кулинарните великолепия. Не съм недоволен от битието си или недоволството ми се изразява в евентуална недотатъчност на пари или на някаква придобивка от битов характер.
Някога непрекъснато ми е липсвала любов, дори когато съм я имал в излишък, а сега никак не ми липсва, дори когато я нямам изобщо. Някога се чувствувах комплексиран и лишен от внимание, при все че съм бил заобиколен от близки и загрижени хора, а сега нямам подобен проблем, дори страдам от излишък на внимание, въпреки, че то рядко ми се предлага. Някога обичах да скитам- често дори сам нощем- това бяха едни тъжни разходки; не мога да си обясня дали търсех  някого или съм търсил себе си; във всички случаи не намирах никого, нито себе си, а сега не търся нищо и си стоя в къщи, ако няма някоя належаща работа; дори се чувствувам щастлив между стените на своя панел; само дето все още ме отвращават латиноамериканските сапунки, но не се знае до кога. В процеса на упадъка много е възможно някой ден да остана очарован след хиляда и някоя си серия, когато в края на краищата вечно влюбените герои от филма вземат, та се оженят  пред възхитените погледи на милиони загрижени бабички. Някога обичах да слушам музика, да посещавам театри,  премиери, концерти, гастроли; сега се чудя защо съм си губил времето с излишни неща. Хем се чудя, хем се досещам, че нещо в мен е пресъхнало и изчезнало. Досещам се на какво се дължи, но нямам сили да променя тази инертност в предпочитанията, защото вече много неща не ме вълнуват.
С напредването на упадъка, започвам да се чувствувам все по- добре. Много неща, които винаги са ми били нужни, вече не ми са нужни, въпреки, че все още ги нямам  и никога не съм ги имал. С кулминацията на упадъка те стават просто непотребни. Никога не съм бил доволен от себе си, но вече съм много доволен. Не, че нещо съм постигнал, не че това, което притежавам е повече и по- добро, а просто защото имам усещането , че се задоволявам и от малкото, и от нищото. Много е вероятно достигането на пълна хармония и душевно равновесие да се осъществява в момента на самата агония, когато душата бавно се изнизва от скапаната мърша, защото  съществуват достатъчно предположения в тази посока.
Когато докторът попитал умиращия  Шопен има ли някакви страдания, той отговорил:”Вече не”.
Нищо чудно “Одата на радостта”на Бетовен да е свързана по някакъв начин с процеса на умиране. Интересно, че някога често ме е вълнувал въпросът за смъртта, а сега- много рядко. Все едно, че тя изобщо не съществува.
Разговаряйки със себе си, стигам до извода, че не се страхувам толкова от смъртта, колкото от неизвестността след нея. Защото аз, бидейки това, което съм, знам какво съм и то ме задоволява що се отнася до съществуването ми като личност, съзнаваща своето предназначение, а с изчезването на това съзнание сякаш изчезва всичко. Но не толкова това е проблемът. Проблемът е, че на планетата, на галактиката, на вселената живеят безкрайно много същества- едни умират, други се раждат- като се започне от едноклетъчните и се свърши с висшите организми, хомо сапиенс, вероятно и някакви други неизвестни форми на живот- кой знае още какви- и едно от тях – може би червей или влечуго може да се окаже следващото това АЗ и да погледне на света около себе си от една съвсем различна гледна точка. Вярно е, че то не е нито личност, нито притежава съзнание- поне така се предполага- но пък притежава собствен живот, който се появява, съществува и умира за да се появи на друго място с раждането на друго живо същество, което никак не е задължително да бъде от същия вид. Но вероятно всяко божие създание е доволно от участието си на белия свят и не желае по никой начин да замени това съществуване с друго неизвестно или пък известно. Поговорката : “По- добре мъртъв лъв, отколокото живо магаре” може да устройва мъртвите лъвове, но не и живите магарета. Във всички случаи съзнаващата личност е изправена пред една непреодолима неизвестност и това преживяване е достатъчно неприятно, за разлика от невежествата, които прекалено много разчитат на благоволението на своите богове и божества, но това пък ги прави по- сигурни и по- щастливи, компенсирайки глупостта със слабоумие. Перефразирам Чарлз Буковски и излизам с нова констатация, внасяща известна корекция:”Всеки се ражда полуидиот и умира пълен идиот.” Това се оказва преимуществото на  “нищите духом”, както и на останалите божи твари, които присъствуват в битието, за да осигурят оцеляването на вида. Нищо повече.
Едно от доказателствата за прогресираща деменция е крайният скептицизъм на възрастните по отношение изявите на младостта. Някога не ми правеха впечатление непрекъснато променящите се тенденции в модата, а сега определено ги намирам за лоши. Не ми харесват и то е явно не защото  действително са лоши, а защото аз ги виждам такива. Няма друго обяснение.
Присъединявам се към непрекъснатия хленч на старците, които  открай време виждат второто пришествие- може би отпреди хиляди години – и то все не идва, напук на всички пророци и библейски изкуфялници откакто свят светува.
Наличието на геронтокрация, особено в тоталитарните държави до голяма степен е обосновано от страха на старците, че младите току виж, изпортили нещо и светът ще се затрие. Застарелите диктатори винаги си мислят, че без тях светът  ще пропадне.
В действителност, нормалният разум подсказва, че светът – тоест по- скоро планетата е заплашена не от друго, а от пренаселеност- обстоятелство, което в един момент може да се окаже съдбоносно не само поради изчерпването на ресурсите, но и поради проблеми с екологията.
Фактът, че все повече не ми харесват увлеченията на младите, означава, че все повече остарявам. Визирайки тяхната въсторжена глупост, в действителност демонстрирам собствена такава. Харесват ми тихите кръчмарски запои и сладките старчески клюки. Не обичам да се преуморявам.
Някога в младостта си спортувах; сега се чудя защо съм го правил.
Някога бях и турист, и природолюбител; вече не съм.
Някога ходех по футболни мачове, ревях по стадионите, въодушевен от въсторзите на  инфантилната тълпа; вече не съм въодушевен.
Вълнувах се от спортните двубои; вече не се вълнувам.
Някога ходех по концерти /вече го споменах/, кина, театри, забави; чудя се защо съм си губил времето с това.
Ходех и на поетични сбирки, по рецитали, по изложби; то беше отдавна.
Някога се влюбвах; сега нямам обяснение какво ме е карало.
Някога се заглеждах по представители  от другия пол; и сега го правя, но само от любопитство.
В състояние съм да изпитам нежност, но тя бързо се превръща в досада.
В състояние съм да се привържа към някого, но само дотолкова, доколкото да не ми се нарушава спокойствието.
В състояние съм да обичам, но само до толкова, доколкото това няма да ми причини болка. С недоумение поглеждам  Заратустра и чета следното: “ Срастно желание за любов има в мене- то самото мълви с езика на любовта”. Но какво е това? Нямам отговор.
В състояние съм да помогна на ближния, но само до толкова, доколкото това не ми  създава особени материално загуби.
Общо взето амбициите ми, доколкото ги има, са слаби. Винаги са били такива, но сега това достатъчно се конкретизира. Никога не съм се опитвал да доминирам в каквото и да било отношение. Имал съм множество взаимно изключващи се  увлечения и хобита; вече ги нямам. Оказа се, че докато установя, че колелото не е квадратно, други го направиха кръгло и то взе, че тръгна, а аз само си загубих времето.
Разбира се, това не е мемоар- не съм в състояние да предприема нещо подобно.
Не защото е съвсем невъзможно, а защото не притежавам необходимата доза суетност. Явно поради упадъка съм се лишил и от нея. А суетността- това е допингът на амбициозните. Явно моят допинг е свършил или никога не го е имало.
Иначе болежките ми са в нормална доза. Нямам много оплаквания.
Малко оглушал, малко оглупял, зрението отслабнало, паметта отслабнала, зъбите ме преболяват, имам тук-там и ревматични болки.
Разбира се- простатни проблеми, разбира се хипертонични проблеми, разбира се сърцето прескача, главата прещраква, даже и прехлопва. Заморявам се при физически усилия, задъхвам се и се потя. Но всичко е в нормални граници.
В джобовете си нося необходимото количество таблетки. Не че съм болен; здрав съм, но е нужно за здравето. Налага се понякога да пазя и диети; не се лишавам кой знае колко. Не се лишавам и от необходимата доза алкохол; само това – не!
Един ден ще дойде докторът и ще каже, че вече всичко мога да ям.
И това ще бъде финалът.

Р.
                         

Мислиш ли, че си станал циник?

Не съм станал. Винаги съм бил.